МИЛА

Текст и илюстрации

М. Д. Милев 

(Съчинения по време на пандемия)

Толкова гледката ме провокира,
та на часа захванах, без да спирам,
да запиша в рими моята възхита
от снимката, която гледайки, изпитах.

То звезда от Холивуд да беше,
принцеса Мидълтън* да беше,
но не – Наоми Кембъл** там стоеше!
С цвят на шоколад е нейната козинка,
повече  брюнетка,  по-малко блондинка,
фигура помпозна, стойка грациозна,
уши устремени, очи кадифени.

Чистокръвна  немкиня, овчарка баварска,
нека да го кажем: коренът й е кралски –
това е наща Мила, с хубост на газела,
на близки и съседи акълите е взела.
А пък е хитруша, все чака да я решеш,
вратле ще повдигне, гушка да почешеш.
Главицата залага да погалиш нежно
и ще те подуши с муцуната си влажна.
Умница е голяма, не можеш я измами!
Всичко тя усеща, при нея грешка няма!
Ако нещо скриеш – на часа ще го открие, 
дали ще е бисквитка или мръвчица от гъска***, 
щом ги тя намери, сладко ще ги схруска.
Тук пък на чардака, тя за фото чака,
излегната по коремче с приятелче еленче.

Ето, вижте:
Взор за снимка са вперили двечките
към асмалъка, цветята и пътечките.

      * Катрин Елизабет Мидълтън популярна преди брака си като Кейт Мидълтън, е съпруга на внука на кралица Елизабет II, принц Уилям, вероятна бъдеща кралица.
        ** Наоми Кембъл е британски топ модел от ямайски произход. През 1991 г. е обявена за една от 50-те най-красиви жени на света. 
        *** Акцентът е върху деликатеси от сварени патешки крилца и шийки, и лакомства във вид на бисквитки.


          MILLA

The sight before me, a vision so grand,

Inspired my pen, at my command,

To capture in verse, the delight I behold,

In a photograph's story, both new and old.

A Hollywood star, she could have been,

A Middleton* princess, a royal scene,

But no, it's Naomi Campbell**, standing tall,

With chocolate fur, a brunette's call.

A figure so poised, a grace so fine,

Ears perked up, eyes like velvet shine.

A purebred German, a Bavarian heart,

Her lineage regal, a noble art,

Our Millla, the beauty, a gazelle's grace,

Capturing the gaze of all in her space.

A clever one she, always seeking a scratch,

A tilt of her head, a gentle patch.

Her head offered forth, for a tender caress,

A wet muzzle nuzzle, a moment's bliss.

A wise one she is, no trick can deceive,

Her senses are sharp, her instincts believe.

A hidden treat, she'll swiftly uncover,

A biscuit or morsel, a goose's*** lover.

With a sweet chomp, she'll devour her find,

A pose on the porch, a picture in mind.

See there, the two, their gaze so keen,

Towards the vines, flowers, a path serene.

         * Catherine Elizabeth Middleton, popularly known before her marriage as Kate Middleton, is the wife of Queen Elizabeth II's grandson, Prince William, a likely future Queen.

         ** Naomi Campbell is a British top model of Jamaican descent. In 1991, she was named one of the 50 most beautiful women in the world. 

         *** The emphasis is on delicacies of boiled duck wings and necks, and treats in the form of cookies.

Песен за Въжето

Текст 

М. Д. Милев 

(Съчинения по време на пандемия)   

ТИ примка Си

на бесилка страшна!

Колко ли живота

на съдби злощастни

смразяващо, без жал,

от гърло ТИ изтръгна

публично, пред народа

там, на ешафода?!

На палача инструмент!

С ТЕБ тоя слуга низши
трябва да изпълни

заповеди с висше

на сатрапи – велможи,

натрапили

законите си безбожи.

С ТЕБ злодеи жестоки

крака и ръце връзват

на нещастник грешен,

от тях обречен

на мъчения ужасни,

за деяния негови, неясни.

ТИ спасяваш 

в пустошта животи.

Мях от яре спущаш

в геран дълбоки,

някъде в пустинята дива.

Глътки животворни
жадно керванът  попива

и отново тръгва той

в огнения зной

през пясъци безбродни.

С ТЕБ грации, богини,

момичета ,,златни"

света покоряват.

С ТЕБ ,,Чинари" играят

хоро вито –

танец страховити!

С ТЕБ венец  даряват

на рода ни в прослава!

С ТЕБ камбани от бронз ляти

звънват в такта хороводен 

и разнасят новината,

че е празник всенароден,

че родил се синът божи.

И когато, някак си незнайно,

кола някъде се счупи,

ТИ я теглиш и влачиш.

Или когато случайно

пропадне в яма,

пак дърпаш я и вадиш!

А ето, на двора гюрултия

от дечица насъбрани:

с пъстрички премяни

момиченца, момченца
с ТЕБ скачат
и играят ,,на въженце".

КОВИД 19

Текст и илюстрации 
М. Д. Милев 

(Съчинения по време на пандемия)

По време на китайската Нова година опасен нашественик нападна човечеството и го покори по всички географски ширини. Щото човеците не разполагаха с подходящо отбранително оръжие.

Разкиха се  Маца бяла,

та уплаши орда цяла

от котараци черни,

лудетини безмерни,

гушнали се под юргана,

метнат на дивана.

Разбягаха се подивели,

такъв вирус не видели!

Кой на ляво, кой на дясно

заскачаха лудо, бясно.

За секунда тупурдия

и без много гюрултия,

всеки притаи се,

по единично скри се,

без да мърда, без да шава,

за да не се заразява –

на метър-два разстояние,

според здравни предписания...

Луд гидия

Текст 

М. Д. Милев 
(Съчинения по време на пандемия)

На   Г.  и  М.,  за  това, 

че подсказаха темата

и  я  онагледиха.

(По Пенчо Славейков)

Не е лудо, като други, шефът на Русия,

на пиано свири, тоя ми  ти,  луд гидия.

Рано утрин  Путин почва леко,

свири леко, а се чува надалеко.

Де го чуха Тръмп и президентша Клинтън,

плесват с ръце и залавят хоро вито.

Напред, назад  и отново, скачат подивели,

с пръсти щракат, тропат, като не видели...

Дойде пладне, пусти Путин не почива,

колко свири, толкоз повеч зле отива:

Доналд, Клинтън  снагите си кършат,

гьобек хвърлят, пот от чела бършат...

Падне вечер, свирня не престава,

на  Тръмп и Хилари, Путин мир не дава.

Свирѝ, свирѝ! Ради бога, не кандисвай!

Що е дарба, луд гидийо, не заптисвай!

Де, да видим, що е това за свят чудо,

как тъй стана – янки да подскачат лудо?!

Криво седи, право съди стар кадия:

– Пощури ги тези янки, Путин луд гидия!

„Народе…????“

Текст  М. Д. Милев

„Народе…????“, ти нямаш сурат да МУ произнасяш името, камо ли да се кичиш с лика МУ!

Ти „Народе…????“, с каква съвест МУ „честваш“ и „празнуваш“ годишнините от бесилото, вместо сълза на този ден да отрониш!

Защо ти, „Народе…????“, дириш сега песните МУ да пееш, с тефтерчето МУ да се перчиш?!

Ей, „Народе…????“, как допусна сиротната МУ майка, измъчвана и давена, да умре  в мизерия?! Сакатият МУ брат, оставил кости за теб  „Народе…????“, не ГО развя като знаме в полза своя, а си отиде в смирение и сиромашия!

Не се метнаха на раменете МУ, ни майка, ни брат, след смъртта Му, като ей тези юнаци, които сега гледаме от екрана, редящи дитирамби за рождението или за бесилото МУ, застанали на трибуната мазни, зализани, охранени и самодоволни, че са се докопали до властническия тлъст кокал, който със зъби и нокти пазят, но не за теб БЕДНИИ ми НАРОДЕ!!!

 –––––––––––––  –  ––––––––––––

 Народе, нека днес да Му  запалим свещичка, да наведем глави и да помълчим!

За под игото

Текст  М. Д. Милев

           Днес рано, рано научих две неща за игото. 

    Едното трябваше да го чуя от устата на холивудската звезда и български зет Бен Кроз.  Сутринта от ТВ екрана, пред зрителската и слушателска аудитория г-н Б. Кроз заяви, че нещастният българин е преживял едно петвековно турско робство и едно, цитирам, "над петдесет годишно комунистическо робство". Слушаха го с благоговение в студиото на телевизията водещият Антон Хекимян и проф. Анри Кулев и му благодариха за дето им открехна истината за робствата ни. Слушах го и аз леко объркан и в потрес. Излиза, според твърденията на чуждоземеца сър Кроз, че през най-хубавите ми години, когато съм расъл, когато съм се учил, кога съм любил и когато кариера съм градил,  излиза, пак повтарям, съгласно категоричното  и високо компетентно мнение на господин българският зет, че съм живял, без ни най-малко да подозирам, в под робство. Не само аз съм бил роб, но в робия следва да са били всички около мен... Стреснат от чутото, взех да превъртам назад  времето на, предполагам, жестокото комунистическо иго. Защото що за иго е, ако не е жестоко. И ето напрягайки паметта си, ми изплува  робското бреме на страх и ужас обзели държавата ни от кражбите на чистачките, например. Народният гений сътвори и възпя тези черни страници от историята ни, като песента "Как ще ги стигнем американците" със сърцераздирателните вопли: "Дай ми ги, дай ми ги чистачките, или ми ги върни", както и заклинателното "45 години са ни напълно  достатъчни" и много други народни умопомрачителни творения, които младото поколение слушаше, изучаваше и ще продължи да изучава още от детските градини, след това в началните класове, та чак до късен пубертет. Наложи се поради тази причина да се промени из основи христоматийния материал  в учебниците (Цитат от Уикипедия: ".... две  от песните на Васко Кръпката се изучават в учебници по музика..."). Знайно е, че непосредствено след Освобождението от турско,  простият обущар Кочо, Дякона Левски, атонския монах Паисий или шипченските опълченци са потънали в забвение (справка "Епопея на забравените"). Защо трябва днес, ще се съгласите навярно, в най-новото време, да  се пълнят главите на подрастващите с подобни никому ненужни  овехтели произведения и образи, при наличието на цитираните високо стойностни литературни образци, като песента на Васко кръпката „Неа (няма) бира“, или песента за чистачките например. Логично, нали?! Но нека да не се отклоняваме от темата за омразното иго преживяно на наша почва и от г-н Кроз.

          Въпреки огромната съпротива на народа ни през последните месеци на робството, чрез бунтове и вълнения – борба,  в която се изявиха свидни наши синове и дъщери с подскачане и с призиви: „Кой не скача е враг народен“ (взети от песента „Рипни Калинке да тропниме“), комунистическият гнет не се предаде отведнъж.  Добре, че Биг Брадърът оттатък Атлантика, ни се притече на помощ и ни изпрати от далечната Америка унгарския евреин и голям човеколюбец (някои специалисти смятат определението за граматическа грешка: правилно било да се изписва "голям сребролюбец") Джордж Сорос, за да помогне на нашите славни опълченци, застанали в бойни редици под знамето, връчено им лично от чичо Джордж, наречено "Отворено общество",  да катурнат омразното иго (виж тук). Борбата беше епична. Имената на героите опълченци и знаменосци, днес носещи гордо званието соросоидчета, ще ги намерите в най-новата ни история. Тук няма да ги споменавам, да не би да пропусна някой  бележит борец.

          Появиха се през първите свободни години кърджалийски и дайлийски шайки, като СИК, ВИС1, ВИС2 и други, които плячкосваха де каквото им падне. Младата ни, неукрепнала още от доскорошната тирания държавица, трудно можеше да се справи с набезите им и добре, че те се изтрепаха едни други и отърваха изтерзаното българско племе.

          Настана дългоочакваната и изстрадана Свобода, с която се сложи край на кражбите на чистачките, например. Въведоха се нови и честни бизнес взаимоотношения чрез така наречения бартер: осем тухли четворки срещу четири нови гуми заедно с джантите – по две тухли четворка на мястото на всяко автомобилно  колело. При това демонтажа, за собственика на гумите, излизаше без пари и беше за сметка на тоя, който вземаше гумите, барабар с джантите.  След време се премахна трудоемкият демонтаж, а се разменяше  бартерно колата срещу тухли, но понеже тухлата поскъпна и трудно се намираше на черния пазар, тя отпадна от сделката. На собственика на автомобила  се даваше в замяна да изпие една студена вода.           
        Няма да скрия, че и днес, въпреки охолството, в което ни се наложи да живеем и ни се нижеха демократично и безгрижно дните, имаше конфликти, но забележете, конфликти възвишени,  благородни. Един се  интересуваше от едно, друг се  интересуваше от друго и ето ти възниква конфликт на какво мислите? На интереси, разбира се. И нещо много важно: участниците (не случайни хорица) в тези противоборства и конфликти излизаха честити и облажени, а не ощетени или по някакъв начин наранени. 
         Появиха се също така, едни безобидни гейтчета с апетитни имена, като гейтчето „Агнешки главички“, „Суджук“ гейтче, „Апартамент“ гейтче и други такива, или се заговори за завлечени нищо и никакви си, нищожно малки  суми  от няколко милиончета BGN и  фалити на дребни банки, даже банкинченца, като КТБ (кооперативна търговска банка); заговори се за приватизация  под масата (неясно е какво общо има масата с приватизацията, а още по-неясно е как се е намърдала приватизацията под масата); въведе се непознатата до сега терминология, като корупция по някакви си етажи (може би се има предвид – предположение, в което не съм убеден да е истина – за етажи с персонални асансьорчета към маломерни, триста и повече квадрато метренни апартаментчета).          
         Но всичко това, братя и сестри, бяха бледи подобия на грабежите от мрачното ни робско минало, за които говорихме, за чистачките, например.

          С две думи – държавата ни цъфна и завърза.  Сентенцията не е моя, щото аз нямам погледа и грамотността  на нашите баш управници, като ББ например, от чиито мъдри уста с огромна радост и вътрешно доволство ежедневно слушаме.

Другата новина от тази сутрин беше превода на "Под игото" на съвременен български език. Доживяхме Ради бога – беше крайно време, това да се случи! Какви са тези вехти, сори, old приказки на дядо Вазов в повествованието? Слушам сега в разгорялата се дискусия, корифеи,  коскожами ми ти  академици да говорят, че така направеният превод трябвало да носи авторството на преводача, а не на Вазова, че се губила била атмосферата на романа, духа на онова време, богатството на Вазовия език. Една пловдивска професорка от университета "Паисий Хилендарски" отиде даже още по-далече, като определи превода като хумореска: четеш и се заливаш от смях от осъвременяването. Волът – дава пример тя – бил преведен като мъжка скопена крава. Е, и? Какво му е смешното тук, моля ви се, госпожо професорке? Та попитайте всеки срещнат ученик или тийнейджър какво е вол или бик. Представа си нямат, щото нито вол са срещали през живота си нито бик. Биковете, ако по дядо Вазовото време са се подвизавали по предназначение мъжко във всяко кравешко стадо, днес при т. н. изкуствено осеменяване те са рядкост, т. е. казано по старовремски бикът е вече кът, а кравата е по-познат за младежите ни зоологически вид.   
       Нагледен пример за съвременния ни български беше демонстриран в реалити продукцията "Фермата 5" от една симпатична девойка, която след завръщането си в родината,  от няколко годишното си пребиваване в Обединеното кралство, беше на ОКЕЙ, на СОРИ, на ЛЕВЪЛ и прочее съвременни наши думи, вмъкнати много сполучливо и разбираемо в нейната реч. В тоя ред на мисли съм решил да изпратя  съдържащото архаизми "Брат и сестра" на преводачката на "Под игото", за да го осъвремени. Примерно много по-понятно би звучало:

          Брадър на систър думаше:

          – Помниш ли, систър, помниш ли,

          когато бяхме литъл,

          на мама и тате сингъл?

Димитровградската гара

Текст  М. Д. Милев

Чакалнята на Димитровградската гара. Обяд е. На пейката – кошница плетена от обелени върбови пръчки, покрита с шарена кърпа. От единия й край, през процеп стърчи и наднича уплашено, червената глава на кокошка.

Островърхо езиче припряно шава, като ту се подава, ту се скрива в  разтворената до край човка. Вижда се, че едва поема животворна глътка въздух. Вън слънцето е стоварило безжалостно цялата си жар. По разписание остава час, час и нещо за Пловдивския влак. Там поне, тръгне ли влакът, в коридора, до отворените прозорци, макар и в блъсканицата, все пак  ветрец ще подухне и ще разбие жегата, но не и тук в душната чакалня.

– Внимание, внимание! Пътническият влак от  Свиленград през Димитровград за Ябълково, Поповица и Пловдив се движи с  45 минутно закъснение. Повтарям, влакът...

– Туй то! – промърморва някой. – Мамка му!

................

 Жилеста, суховата женица, с опалено от слънцето лице, с отрудени, възлести  ръце е седналата до кошницата стопанка на червената кокошка. С края на забрадката си забърсва влажното чело.

–  Накъде така стрино? – пита съседката по пейка.

– Амчи при щерката ки, в Ябълково – отговаря, като поглежда тревожно към кошницата. – При Керка, голямата. Тя, средната, сим, в голям град се задоми, в Чирпан де, а малката следва вишну в Русията. Ей чак  Дунава.

– До Дунава е Русе, стрино?

– Е тъй де, Русията, Русията. Вишно в пансион учи ки. –  Лицето се озарява от едва доловима усмивка. – Много знае, сим, малката, голямо нещо ще става.

– Вишно, стрино, да не би да е висше?

– Тъй де, тъй де, вишно. – Пак надзърта към кошницата. – Ох, чакай да плювна в човката ки, да не хване да пукне животинчето. Виж как е зейнало, завалийчето.

– От вън, от другата страна на гарата, има чешма – посъветва съседката.

– А, знам ли, ки. Да не зема, сим, да се забъркам, айол*, да изтърва влака. А-а-а, сакън! По-добре да плювна. Жива ми се ще да я занеса на голямата де, на Керка в Ябълково, ки. Аз и на средната, в Чирпан дето е, сим, носила кокошчица, ама за малката далечко е ки.

Мъчително бавно се цедят минутите на Димитровградската гара... В горещината и приказката не става.

     .....................

– Внимание, внимание! Пътническият влак от  Свиленград, през Димитровград за Ябълково, Поповица и Пловдив се установява на първи челен коловоз. Повтарям, влакът....

Чува се пронизителен писък на сирена, скърцане на спирачки и стържене на колелета. Кошници, торби и чанти се юрват и опразват чакалнята и перона.

– Внимание, внимание! Пътническият влак за Ябълково, Поповица и Пловдив заминава от първи челен коловоз. Повтарям, влакът....
     Униформен кондуктор, провесен от вратата на  вагона надува свирка, машината изпъшква издълбоко – пуф-паф, пуф-паф,  бели облачета от пара облизват стъклата на купетата, колелета се подгонват по железните релси – трака-трак, трака-трак, трака-трак, а слънцето препича ли, препича...

       * Айол – Диал.  Обръщение за изразяване на близост, фамилиарничене

Брат и сестра

Текст и илюстрации

М. Д. Милев

Брат на сестра си думаше:
   – Помниш ли, како, помниш ли,
кога бяхме мънички,
на майка и тати еднички?
Как в градинка стояхме,
как нагиздени бяхме,
ти със шарено сукманче
на тънко кръстче – коланче,
на краче – бяло чорапче,
аз пък до тебе изписан,
с къси гащи курдисан?
На връх Великден  туй беше,
на мегдан тъпан думтеше
хора' се кръшни виеха,
червени яйца чупеха.
 – Помниш ли, како, помниш ли,
кога волове пасеше,
кога песни пееше,

кога Митра яздеше –

Митра наща кобила?

Помниш какво е било,
как на Калунца* играхме
и до среднощи стояхме.

Сестрица на брат си говори:
  – Как да не, кака, не помня,
къщата – чардаклията,
синията – паралията,
баба ни с черни сукмани,
дядо с абичка, с гайтани.
Майка ни мила, засмяна,
с простичка, скромна премяна.
Баща ни вечно улисан
в работа кърска заптисан.

Братец сестрица прегърна
с думи и кратки отвърна:
  – Днес, откак осемдесет навърши,
и рожбите ти бяха във къщи,
бъди ми жива и  здрава!
А що е било, сестро, 

то няма забрава!

    *Калун и Калунца (Калуница) – игра за разпознаване на семейство условно означено: бащата с Калун, майката с Калунца, децата с петле или ярка, дядото и бабата с дърти (стари) Калун и Калунца. Например: два пъти Калун и Калунца, един стар Калун, две петлета и една ярка. Кое е семейството?