Селото на Хитър Петър и Настрадин Ходжа

          Свидетел на събитията, разказал за възпоменание 

на част от изчезващите фамилии в селото и илюстрирал

М . Д. Милев Узун Генчев   

           Червеният диск на слънцето надничаше вече над извития гръб на Чаталската могила и обагри с лъчите си керемидените покриви на съненото още село. От преди няколко часа напереното младо петле на леля Радка Чиликовата, вирнало червения си гребен към просветляващото се на съмване небе, запляска с криле и все едно, че се  дави, изкукурига няколко пъти припряно и разбуди харема си от десетината окръглени ярки. Чуваха се отдалече хлопките, окачени на остриганите глави на стадото, което бай Стоян Караганевия се готвеше да подкара на паша. Като стар чобанин той знаеше, че ако не се вдигне сутрешната роса, окъпала младата, сочна тревица, овцете само щяха да се щуростват насам-натам, но нямаше да я пасат. За това чакаше малко да понапече. 

       Ранобудната леля Радка бързаше първо да угоди на прасето, който гладно квичеше в кочината, като му сипе в каменното корито, приготвената бърканица от трици, ярма и остатъци от снощната вечеря. Чак след това щеше да нахрани събралите се в очакване и надиплени пред вратата кокошки. За закуската на Петърчо не бързаше. Позволяваше му дълго и сладко да се излежава под меките завивки. Пък и в обикновената селска работа не смяташе да го вкарва, като разсъждаваше, че едва ли ще му е полезна в живота, стоящ пред него. Искаше да го изучи на умен занаят, където, както казваше дядо му Петър Чилика, чекмедже да го удря по корема, а не мотика.             

     Растеше Петърчо на воля, обгрижван доволно от майка си. Не беше буйно дете, по-скоро обичаше да се усамотява и да се изолира от глъчката на своите връстници. Не беше и злояд от малък. Това, като тлъстите баници, или мазните катми и мекици, които майка му въртеше сутрин, му бяха любимата закуска. 

       — Ох, на мама шопарчето! — възкликваше леля Радка и с радост на очите  го пощипваше по закръглените розови бузки. — Ех, какъв ще те майка направи, хитър да ми станеш, имане да натрупаш, ама не от много работа. Щото съм чувала дядо ти да казва, че от многото работа човек не ставал богат, а гърбат.

            — Ама аз не трябва ли като тате кравите да...

      — Какво-о? Като баща ти крави да пасеш ли?! — го пресече рязко майката. — Нещо да е постигнал баща ти, освен сиромашия! Не!

        Знаяха я Радка в селото, че беше не само чевръста в селската работа, но умееше и търговийка да върти. Беше добила що-годе добро образование, макар, че една година я бяха изключили от училище, заради някакъв калпазанлък. Но от чесъна, който въдеше в градината, или от яйцата снесени от кокошките, изнесени на градския пазар, както и от тъй характерната за Челиците стиснатост и пестеливост, леля Радка понатрупа някоя пара. И друго. Не я остави затворена, както пак дядо Петър казваше в ,,Буркан банк“, а я вложи за закупуване на печеливши, доходоносни работи в съседния град. Ако печалбата се използва кадърно, както го умееше леля Радка, няма как да не се удвоява и утроява.

    Когато Петърчо порасна и се изучи в близкото училище (тук злите езици злословят, че дипломата я взел с парите на майка си), майка му успя да го вреди на малка службица в селското кметство. Заедно с един бивш общински съветник, Тодор Ламбантина се казваше, кмета Димо Жеков Пристъва, ги натовари да наглеждат работата в общинския свинарник, че свинарят Георги Кадиря да не вземе да ,,приватизира“, както дядо Петър споменаваше, някое  прасенце. Въобще, дядо Петър се знаеше като хитрия Петър в селото и за всеки отделен случай имаше подходяща дума. За работата на внука си казваше, че участвал в ,,борда на директорите“ към селския свинарник.

    Трябва да се опише, какво ставаше през тия години в дейността на селската община и на нейната управа. Имаше кмет, вече споменахме името — господин Димо Пристава, избран директно от селяните на проведените местни избори, със Секретариат към него. Вярно, че Секретариатът се състоеше само от секретарката Трънкова Ганка, но това са незначителни подробности. Цялата ,,законодателна власт“ на селото, както сполучливо я оприличаваше дядо Петър, беше съсредоточена в така наречения Общински съвет. Този общински орган се състоеше цифром и словом от 24 човека, избрани пак от проведените местни избори. Да се вредиш като съветник си беше келепир, защото всичко, което се раздаваше от държавната хазна за застилане, примерно, на калните улици на селото с чакъл или маришка баластра, можеше по някакъв начин да се отклони в джоба на първите хора от селото. Да не говорим, че от общинския пилчарник, краварник, или свинарник, ще посмее ли някой пилчар, кравар или свинаринът  Къдиря Георги да откаже да даде скришом ей тъй, едно-две пилета, десетина литра краве мляко, или някое прасенце на селския големец, отколешния общински съветник хаджи Цоневия Белчо. Та нали той ги наблюдава за тяхната работа, а освен всичко друго те са и негови хора, вкарани на тая им длъжност в селския пилчарник, краварник и свинарник, чрез застъпничеството на самия него, като селски управник. Казано с две приказки, каквото ставаше и имаше да става в селото, зависеше от Общинския съвет, или по-скоро от хората, които бяха в него. И дядо Петър, като стоеше на 100 грама сливова в кръчмата на Дичо Мочука, говореше на Кисима Васил: ,,Няма какво да се лъжем, Василе, — те колят, те бесят тука. В тях е ножът, в тях е хлябът!“ А Кисима, клатеше одобрително глава и добавяше ,,Пари при пари отиват, Петре!“.

        Като член на свинарския ,,директорски борд“ и в съдружие с бившия общински съветник господин Ламбантина, Петърчо захитря и натрупа опит в тънкостите на това, как стават някой обществени работи. Пък и порасна на бой и на кила. Доби някак си внушителен и тежък външен вид, с охранения си врат и добре заобления и стърчащ напред корем, който от своя страна му пречеше да закопчее двете копчетата на палтото си. Иначе неизменно си ходеше в селото официално облечен: черен поомачкан костюм, бяла не доизгладена риза и изкривена на една страна червена вратовръзка. Понеже майка му не можа да намери ризи с такъв размер на яката, че да обхване дебелият му врат, яката и ризата бяха постоянно разкопчани до третото копче.

         След като майка му премина пенсионерските години, взе, че му даде цялото си имане в неговите ръце, още повече, че беше се развела с некадърния си, според нея, съпруг, а и дядо Петър се беше споминал. 

        Често дошлите да си напазарят в тясното и препълнено със стока магазинче на Кьошева Иванка, си разменяха махленските клюки: 

   — Ами, виж какво стана с Пешо, откак майка му се пенсионира. Наследи хитрините, изглежда, на дядо си и мурафетите да трупа пари, като майка си — говореше Дървена Пена на стоящата на опашката до нея Шефтерката Петрана, леля на магазинерката.

       — Чувам и аз — добавяше Шефтерката, — че селският ходжа смятал да го предложи на следващите избори за общински съветник.

      — Да, да. И ще стане. С тия си пари, що не. Хайде ние с тебе да се изтипосаме там, а?

     — Но и друго оня ден в кръчмата се е говорило — се намеси в разговора дребната и въз пълна жена на Балгурев Гено бръснаря, Гуна. — Мъжът ми го е слушал. На хитрия Пешо далаверите му не са били хич чисти. И заради това са го турили в някакъв списък и не можел да ходи, където си иска. 

   — Е, това всички тука го чуха — продължи  Шефтерката, за която се знаеше, че ходеше между хората и научаваше де що се появят нови клюки. — Списъка са го направили меричлерци и са го кръстили ,,Списък Меричлери". Който е в тоя списък не можел да припари в селото им. Ааа, и друго разправят. Наш Пешо е пращал свои хора, Ръкава Данчо и  Марангоза, да говорят с местните общинари, да го зачертаят, че той тъй и тъй нямал тия грехове и далавери, ама не би. И сега, нали тяхното село е по на запад от нашето, Пешо им угаждал постоянно с тяхната политика. Де що седне, стане, все за нея, за правата меричлерска политика приказвал.

      — Да, но че е в някакъв си там списък, туй надали ще да му попречи  да стане съветник в общината, нали? — многозначително додаде Дървена Пена.

   Не след дълго в селото се заговори, че ходжата, как така, се е сдобил с общинската воденица, която беше под курията до Кичовската могила. И някак си не се връзваха нещата: ходжа и воденица, това първо и второ от къде ходжата да разполага с толкова пари, че да купи такава стока? Вярно, че при него идваха кахърни хора да им разваля черни магии, но каквото даваха те, все беше в натура: яйца, някоя кошничка с дребни круши и сини сливи,  или зарзават. На всичкото отгоре, като неразделна част от воденицата, беше изградената не лоша къщурка, разположена непосредствено под дебелите сенки на старите върби до самата река Арка. Прохладата тук и тихия ромол на течащата бистра и чиста вода, в която се лутаха нагоре-надолу дребни рибки, отличната подредба в къщата, бяха вече станали постоянното място за отсядане на стария ходжа през задушните и знойни летни дни.

        Трудно можеш да затвориш хорската уста, или да приемеш истина ли е, лъжа ли е това, което стига до ушите:

      — В туй дело има пръст човек с много пари, с хитри помисли и лични, добре сметнати интереси. Да се добере до някоя удобно местенце, от което да може да се облажава още повече — разсъждаваха и говореха помежду  си селяните. 

       Ето го вече нашия герой, хитрият Пешо, седнал на първия ред, най-отпред в общинския съвет,  с подгласниците му, отляво на него Ръкава Данчо, а от дясно Жельо Марангоза.

      — Вижте, господа. Ние сме тук избрани за добруването и харното поменуване на хората от нашето село — говореше гръмогласно той от място, а Ръкава и Марангоза клатеха глави в знак на пълно съгласие. — И трябва да държим под око, какви ги върши господин кмета. Тоя кмет иска да затрие селото ни, разбирате ли? Той иска да ни вкара каруцата по другия път, източния, а ние искаме каруцата ни да се търкаля по нашия път, западния. Защото западният път е правият път, а не източният, на кмета! И аз няма да го допусна това!

  Като чу натъртеното ,,аз няма да го допусна това", стоящия наблизо ходжа смръщи вежди: 

    — Че за какъв си мисли тоя дебеланко, дето го набутах зорлан в съвета? Че селото му е бащиния ли?! Забрави ли тоя хлапак, че аз режа баницата и аз раздавам парчетата от нея тука? — едва не изрече гласно ходжата, но продължи на всеослушание:

       – А, тъй ли било! Западния път значи! Брей, да му се не види! –  стана, разбута седящите до него Юрука Слави, Цоньо Мукела и Посталев Ганьо,  и излезе. След него тръгнаха и тия тримата.

 След като старият ходжа напусна ,,сесията", (модерна  дума, която дядо Петър бе научил отнякъде и я вкара сред хората тук в употреба), над главите на общинарите настъпи една тягостна, непозната до сега, напрегната тишина. Хорска тайна беше, че ходжата държеше за кметуването на Димо Пристава и всячески го подкрепяше в неговите кметски дела. И за тая тишина, която настана, дядо Петър имаше подходяща приказка ,,Затишие, като пред буря" — щеше да каже той.

  Иначе слънцето пак надничаше всяка сутрин над Чаталската могила, в селото хората пак си изкарваха  добичетата  на паша, трудеха се  на полето и живота продължаваше да се цеди в ежедневния си сив ритъм.

      ,,Та, такива ми ти работи", както обичаше едно време често да споменува дяд Пеньо от Матанята. Рисчов Пеньо му викаха.

                PS 1:  А какво се случи по-нататък в селото и в общинския му съвет, както и с хитрия Пешо и с многоСТРАДАЛния (от там и името НаСТРАДин) ходжа, надявам се, че всички ще разберем най-скоро от местните хорски клюки, които неминуемо ще озвучат околното пространство.

       PS 2: Оня ден се разнесе слух, че воденицата с къщичката, не са били на ходжата, а са били собственост на Пешовия ортак от времето на свинарския борд, Ламбантина Тодор. Какво ли ще стане с горкия стар ходжа? — се мълвеше в селото. — Аллах да му е на помощ!

        PS 3: От близкото обкръжение на тоя пастир на вярата, а то не беше малко, завчера споделяха, че след като Ламбантина е поискал да му се върни катинара заедно със синджира от вратата на къщичката до реката, те са ходили да изнесат някой неща на ходжата. Разбираемо, тая работа са свършили  Юрука, Мукела и Посталев Ганьо. Имало е окачени портрети на проповедника по стените и други армагани, които неговите правоверни са му носели. Всичко това, а и самия ходжа, натоварени на каручката на Учиджията Риндо, една вечер били изведени от там, от къщичката де.

    — Ех — се  упостосвал ходжата, седнал на капрата до Учиджията. — Що ли ми трябваше ,,на баир лозе", както казваше едно време дядо Петър, и ,,срещу ръжен да ритъм" на оная пуста ,,сесия" тогава?! И то срещу дебел ръжен, тъпкан с пари, с много пари! Е, било, каквото било — връщане назад няма, момчета!

    — Няма, ходжа! Няма! — му отвръщали в един глас вървящите до каручката Мукела Цоньо, Юрука Слави и Посталев Ганьо.

       И ехото отблъснато от отдалечаващата се в тъмнината воденица отговаряло в тихата нощ:

       — Няма... няма...

          

За гарафите и за още нещо

   

Текст и 3D модел 

Но М. Д. Милев

         

            Предварително ще предупредя, че това, което следва, не предразполага, не буди приятно усещане и настроение. Защото ще разкажа за едни ритуали, забравени и отживели времето си, но неизменно присъствали в бита на хората от моето детство. Това са годините до средата на миналото столетие, тоест до към 1949-50 година и малко след това.

     На оная 6-7 годишна възраст, на която съм бил, съм могъл да уловя само външната, видимо въздействащата част на ритуала, но не и дълбоките скрити нещица, които традициите са повелявали.         Например гарафите.     И сега се питам, имало ли ги е във всеки дом, във всяка къща, там някъде скътани, за да се извадят за ритуала? Или, може би, в момента са били купувани? Но пък да допуснем, че ги е нямало точно в тоя сакрален момент в магазина, как ще мине ритуала без гарафа?

Глинена стомна 

Говореше се, че гарафите са заменили малките глинени стомни, които са били използвани в обредния обичай до тогава. И още, какво закодирано послание имаше в тяхното присъствие, по време на този церемониал и то в ръцете на деца? Ето въпроси, на които все още нямам отговор. Да поясня: гарафата е стъклено, не по-голямо от 2 литра, шише за вода.  

      Защо започвам с гарафите? Защото те задължително се носеха от по-малките момченца, застанали до държащият кръста и до попа, които вървяха най-отпред на процесията. Казвам попа, а не свещеника, понеже по това време всички се обръщаха с отче, или с дядо попе към духовника. След тях идваше мъжът, който водеше двата вола, впрегнати в колата. На колата горе, една жена, цялата в черно облечена, с черна забрадка, от която само лицето се показваше, наведена, прегърбена, нареждаше нещо като песен, с възможно най-силния и отчетлив глас. По-назад след колата, пристъпваха близките опечалени, по-далечните роднини и познати. Когато кръста стигаше до някое кръстовище, процесията спираше. Идваше жена, която подаваше на свещеника шише с вино, а той пък изливаше по малко вино на земята насред кръстовището. Било, казваха, ,,за Бог да прости". И шествието пак продължаваше. През цялото време се чуваше звъненето на църковната камбана. Пред къщите, покрай които минаваше бавно колата и цялата проточила се колона, излизаха жени, заставаха смирено и се прекръстваха. Така правеха и ония, които се срещаха с шествието.

     Вижда се от казаното, че става дума за погребение. По християнски. Но кое беше онова най-силно въздействие, което се запечатваше в детското съзнание? Това беше почернената жена, качена горе на волската кола и приведена на колене  нареждаща, като песен, обръщение към оня, който лежеше до нея. Все едно, сякаш е жив и чува във вечния си сън всичко, което излизаше от устата на тая жена. А коя беше тя? От това, което се говореше между хората, покрай които минаваше погребението, се долавяше отговора:

       — Ей, коя е оплаквачката, с тоя звънък глас и с тия покъртителни думи, с които нареждаше?

       — Ами, ти, не чули, че нареждаше ,,Защо ни напусна, на кой ни остави? Ох, горко ни!" Та, това беше вдовицата.

      — Вярно наистина. Ако тя не можеше така, сигурно щяха да извикат до ковчега оная, от долната махала, да опява.

        — Сигурно.

    Ето значи, на тази жена й казваха оплаквачка. Ако най-близката  до покойника, няма дарование да оплаква и да реди тъжни и затрогващи слова,  тогава се е търсела друга оплаквачка, доказала се с уменията да ,,опява", както му казваха. Докато тая, поканената, е пеела тъжно и сърцераздирателно, то най-близката на покойника е плачела, истински, там над него, във волската кола, и е оплаквала душевните си терзания от непоносимата загуба на скъпия за нея човек. Правеха го оплаквачките гласно, високо, за да чуят всички мъката и да споделят скръбта  за изгубения човешки живот.

   Когато като малчугани, увлечени в игри, чувахме от далече женски глас да плаче и нарежда, оставяхме детския смях и закачки, и за малко стояхме притихнали и натъжени. Навярно оная обредна традиция, с която сме расли, ни е повлияла да усещаме и ние,  децата, чуждата хорска скръб.

     Да завърша пак с гарафите. Момченцето, което по правило бе от родата на починалия, избрано да е в челото на погребалното шествие, изпитваше заслужена гордост за това, че точно на него е възложена тази отговорна и до някъде трудна задача да носи през цялото време стъкленицата и за това, че ще занесе в къщи една полезна домакинска вещ, полагащата му се — стъклената водна гарафа.

Сбората

 

Текст  М. Д. Милев

       Сбората. Тъй се знаеше. За нея, за Сбората, искам сега да припомня и да върна времето далеч назад. Защото днес е 1 юни и защото подготовката от днес започваше. Имаше едно всеобщо възбуждение между хората. Знаеше се, че много от родата, от близо и от далече, кой с каруци, кой с коне и с магарета, кой пеша ще нападнат селото, ще гостуват.

     Домакините постилаха отрано новите шарени черги, извадени от долапите и сандъците, миришещи на нафталин. А чорбаджията пък осигуряваше мръвката и пиенето. За мръвката грижа имаше и селската управа. Даваха по една ялова крава или младо даначе на касапина бай Георги. Ако не втасаш да се вредиш и да вземеш някое кило говеждо, тогава посягаш или на някой угоен петел, или на яре от личното стопанство. Задължително се вземаха най-малко по една каса бира и една с лимонада. Ракия и вино всяка къща си имаше закътани в килера, за такива случаи.

      Към надвечер на Първи, откъм центъра, от площада, най-напред проехтяваха няколко удара на тъпана, после засвирваше цялата чалгаджийска група, пазарена от кметството предварително за целта. В тишината звуците достигаха чак до най-отдалечената махала на селото. Хората чакаха този музикален знак и на тайфи, на групи, по семейства, се изнизваха на там, където думтеше тъпана. На плочника пред киносалона, на мегдана, народ, народ бол, нагизден, пременен, като за сватба. После следваха речи, заря и накрая до късно вечерта се виеха хора. На тоя ден, на Първи, беше прелюдията на Сбората. 

      Същинската част започваше от рано на Втори. Със сергии, отрупани с всякакви шарени дрънкулки, свирки и пищялки, със сладоледени колички, всяка с по два гюма, за бял и розов сладолед и вафлени фунийки, с търговци придошли от съседния град. Тъпанът пак задумтяваше. Певица с оркестъра подхващаха хороводни песни. Гости и домакини по всички улички се стичаха към мегдана. А там се захващаха буйни хора. Деца от всякакъв калибър се гонеха през глава, навирайки се между гъмжилото от хора, кое размахало завързано с конец балон, кое надуло дудуче. Смях, глъчка и веселие.

        Това беше тя, Сбората. И беше от женски род. Като грижовна майка събираше децата си, на този ден, на Втори юни, да се отпуснат, да забравят грижи, да загърбят сивото ежедневие, да се повеселят.

        После научихме, че правилно било да се нарича този селски празник с думата от мъжки род — Събор, някак си по-патриархално да звучи. Да, но за мен, за моето поколение на село, си остана оная родна, като майка дума, СБОРАТА!

            PS. Говоря за Втори юни, без да акцентирам какъв ден е той за нас, българите. Защото това е друга, много сакрална за нас дата, когато изправяме собствената си съвест пред саможертвата на стотиците наши герой и патриоти, и свеждаме глави в едноминутно мълчание пред тях, пред светлата им памет.

БЕТищина

 

Текст                                                                

М. Д. Милев

      В съзнателния си живот съм се предпазвал да изказвам в публичното пространство моето отношение към личности. Под личности разбирам тези, доказали се със своите способности и особени приноси в обществото. И сега няма да го направя. Само ще споделя това, което ми дразни сетивата и което се разнася, показва и натрапва, най-вече в националните ни медии. 
    Имаше години, когато в по-големите магазини и супермаркети, в който се тълпеше повече народ, да се разкриват щандове за хазарт. Пред тях стълпотворение от неугледни, в по-голямата част, хора от простолюдието и хора на възраст. Хванали в ръка стотинка, трият с нея по някакви листчета. А по въпросните медии денонощно вървяха реклами, че в едно закътано селце, баба и дядо, от тези листчета, не само, че са си уредили старините, но и внуците им забогатели. Знае се, че хазарта е като наркотик. Тоест, води до пристрастяване и зависимост, равнозначно на болестно състояние, с вредни последствия не само за пристрастения, но и за близките му.
   По-късно  в малката ни държавица се случи дежавю, по подобие на събитията с крими боса Ал Капоне в Щатите преди години. Както знаем, дейността му е приключила с осъждане, не заради мафиотските му престъпления, а заради не платени данъци. Така и при нас завърши сагата със стотинката, хартийките и бедния ни народец.
      Ето, че днес нещата се повтарят. Но далеч по-мощно, арогантно, агресивно и настъпателно. С билбордове на всеки ъгъл, с огромни игрални казина и най-вече с реклами. Няма лошо, ще каже някой. Демокрация е, все пак. Но ще попитам, нали демокрацията е свобода, при съблюдаване на правила, вкарани в закони, които да осигуряват порядки за творческото развитие, благополучие и здраве на всеки индивид от обществото? И продължавам да питам, защо наркотиците са забранени, на зависимите се осигуряват грижи, за да се отърват от това зло, а на хазартно зависимите не само, че не им се помага, а точно обратното се върши.   
    Споменах, че няма да назовавам имена на ,,тези", които всяка медия ежедневно и ежечасно показва, с лица грейнали, доволни и ухилени.  Агитират натрапчиво, да влезем веднага в бинго залата, че ни чака там пълното щастие. Същите ,,тези" не се свенят срещу мръсни пари, да си продават авторитет и достойнство, вместо да застанат от другата страна. Още повече, че същите ,,тези" разполагат, априори, с достатъчно средства, с които са си осигурили охолен живот. Уверен съм, че същите ,,тези" са напълно наясно, че с тяхната екранна поява, не създават култура, не възпитават, а напротив  развращават и разширяват кръга на хазартно зависимите болни хора. Всъщност те самите не са ли развратени и с болно съзнание осъдени души, жалки роби на парите! Ами държавата, със своите културно-възпитателни институции, каквито са медиите, не е ли в подобно осъдително и жалко поведение, като позволява, пак срещу пари, да се ширят тези дразнещи,  вредни и нездравословни реклами!