За гарафите и за още нещо

   

Текст и 3D модел 

Но М. Д. Милев

         

            Предварително ще предупредя, че това, което следва, не предразполага, не буди приятно усещане и настроение. Защото ще разкажа за едни ритуали, забравени и отживели времето си, но неизменно присъствали в бита на хората от моето детство. Това са годините до средата на миналото столетие, тоест до към 1949-50 година и малко след това.

     На оная 6-7 годишна възраст, на която съм бил, съм могъл да уловя само външната, видимо въздействащата част на ритуала, но не и дълбоките скрити нещица, които традициите са повелявали.         Например гарафите.     И сега се питам, имало ли ги е във всеки дом, във всяка къща, там някъде скътани, за да се извадят за ритуала? Или, може би, в момента са били купувани? Но пък да допуснем, че ги е нямало точно в тоя сакрален момент в магазина, как ще мине ритуала без гарафа?

Глинена стомна 

Говореше се, че гарафите са заменили малките глинени стомни, които са били използвани в обредния обичай до тогава. И още, какво закодирано послание имаше в тяхното присъствие, по време на този церемониал и то в ръцете на деца? Ето въпроси, на които все още нямам отговор. Да поясня: гарафата е стъклено, не по-голямо от 2 литра, шише за вода.  

      Защо започвам с гарафите? Защото те задължително се носеха от по-малките момченца, застанали до държащият кръста и до попа, които вървяха най-отпред на процесията. Казвам попа, а не свещеника, понеже по това време всички се обръщаха с отче, или с дядо попе към духовника. След тях идваше мъжът, който водеше двата вола, впрегнати в колата. На колата горе, една жена, цялата в черно облечена, с черна забрадка, от която само лицето се показваше, наведена, прегърбена, нареждаше нещо като песен, с възможно най-силния и отчетлив глас. По-назад след колата, пристъпваха близките опечалени, по-далечните роднини и познати. Когато кръста стигаше до някое кръстовище, процесията спираше. Идваше жена, която подаваше на свещеника шише с вино, а той пък изливаше по малко вино на земята насред кръстовището. Било, казваха, ,,за Бог да прости". И шествието пак продължаваше. През цялото време се чуваше звъненето на църковната камбана. Пред къщите, покрай които минаваше бавно колата и цялата проточила се колона, излизаха жени, заставаха смирено и се прекръстваха. Така правеха и ония, които се срещаха с шествието.

     Вижда се от казаното, че става дума за погребение. По християнски. Но кое беше онова най-силно въздействие, което се запечатваше в детското съзнание? Това беше почернената жена, качена горе на волската кола и приведена на колене  нареждаща, като песен, обръщение към оня, който лежеше до нея. Все едно, сякаш е жив и чува във вечния си сън всичко, което излизаше от устата на тая жена. А коя беше тя? От това, което се говореше между хората, покрай които минаваше погребението, се долавяше отговора:

       — Ей, коя е оплаквачката, с тоя звънък глас и с тия покъртителни думи, с които нареждаше?

       — Ами, ти, не чули, че нареждаше ,,Защо ни напусна, на кой ни остави? Ох, горко ни!" Та, това беше вдовицата.

      — Вярно наистина. Ако тя не можеше така, сигурно щяха да извикат до ковчега оная, от долната махала, да опява.

        — Сигурно.

    Ето значи, на тази жена й казваха оплаквачка. Ако най-близката  до покойника, няма дарование да оплаква и да реди тъжни и затрогващи слова,  тогава се е търсела друга оплаквачка, доказала се с уменията да ,,опява", както му казваха. Докато тая, поканената, е пеела тъжно и сърцераздирателно, то най-близката на покойника е плачела, истински, там над него, във волската кола, и е оплаквала душевните си терзания от непоносимата загуба на скъпия за нея човек. Правеха го оплаквачките гласно, високо, за да чуят всички мъката и да споделят скръбта  за изгубения човешки живот.

   Когато като малчугани, увлечени в игри, чувахме от далече женски глас да плаче и нарежда, оставяхме детския смях и закачки, и за малко стояхме притихнали и натъжени. Навярно оная обредна традиция, с която сме расли, ни е повлияла да усещаме и ние,  децата, чуждата хорска скръб.

     Да завърша пак с гарафите. Момченцето, което по правило бе от родата на починалия, избрано да е в челото на погребалното шествие, изпитваше заслужена гордост за това, че точно на него е възложена тази отговорна и до някъде трудна задача да носи през цялото време стъкленицата и за това, че ще занесе в къщи една полезна домакинска вещ, полагащата му се — стъклената водна гарафа.