Текст и илюстрация
М. Д. Милев
До съученика ми Йоаким
Стари ми приятелю,
Вероятно в началото, като си прочел новогодишното ми стихче,
само си се усмихнал. След това, когато си продължил да се вторачваш в съдържанието на блога ми, сигурно си казал по професор Вучковски:
– Гледам и не вярвам... Не беше такова момче, когато се учехме в
Механото. Навярно сега някоя дъска му се е разковала и яко е захлопала в
главата му!
Ще бъдеш напълно прав наистина, щото и аз
на твое място бих си помислил същото: що за проза и поезия, що за
рисунки, що е тоя министерски засукан параф?! Може би, така налудничаво изглеждат нещата ми и дано за напред, да не дава Господ, да продължавам да правя това, което не ми е работа...
От къде, от кога и защо тръгна всичко това
при мен, ще се опитам сега да ти обясня.
Помниш, предполагам, учителя ни по „Якост
на металите“ инж. Константин Цанев. Той, като начертаеше на дъската един
правоъгълник, спущаш се по наклонена линия обясняваше, че това било условно гайка и
винт. Теглото на правоъгълника било стрелка насочена надолу, която се разлагала
на две съставни стрелки, едната нормална, другата тангенциална и прочее. Суха материя, от която ни се замотаваха главите.
На края на урока, гледайки ни какви сме умърлушени мушмороци, изрисуваше на
правоъгълника две щръкнали уши, две ококорени очи и една завъртяна на кравай
опашка така, че фигурата заприличаше на животинче и в крайна сметка натегнатата
атмосфера в стаята се разведряваше. От тогава и аз се увлякох по драсканици и ето докъде я докарах!
За парафа ми, обяснението е просто и
разбираемо. Всеки даскал, в това число и класният ми ръководител и преподавател по
немски Христо Живков Бъчваров в бележника след двойката, помниш нали, си слагаше усукания,
завъртян по начин, та да не може да се емитира, подпис. Знайно е, че има ли важен, съществен, съдбовен, исторически и прочее
от този род определения документ, следва да се сложи завъртян, усукан, не подправим
параф. Ето как се подлъгах да се подписвам за щяло и нещяло....
В общи линии така стоят нещата при мен,
приятелю. Лудост, която вечер ме кара късно да заспивам, а сутрин рано да се
събуждам, с мисли като тия, които сега ти пиша. Затова, да ме прощаваш, не ми
разнасяй лудостта сред старите приятели съученици,
като се правя на министър с парафа си, на рисувач с драсканиците си, или като
лъжа себе си и другите, че съм се домогнал до гениалния ми земляк и велик
българин Пейо К. Яворов. Нека да ме помнят такъв, какъвто бях в Механото – обикновено простичко момче от чирпанския край...
Остани си със здраве и прощавай за дългото
обяснение. За късо се иска майсторлък – Марк Твен, доколкото си спомням, го е казал.
