Текст
М. Д. Милев
(Съчинения по време на пандемия)
Беше 15 ноември, неделя. От сутринта се познаваше, че деня щеше да бъде слънчев
и приятен така, както бяха ноемврийските дни до сега.
Нормално, заради меката есен, все още не отоплявахме жилището, освен това не
ползвах и пижама за сън. Но с нещо се различаваше сякаш изминалата вечер, като
че ли завивките бяха по-студени и въпреки, че ги придърпвах и подпъхвах, все
отнякъде проникваше неприятна хладина.
От предния ден бях оставил купената прясна риба за изчистване и рано, рано се
захванах на чешмата да кормя. Но студено. За пръв път щракнах копчето на
духалката – вентилаторната ел. печка, на първа степен. Свърших си работата.
От водата ръцете ми бяха на кочан.
Полегнал съм и унесено слушам по ,,Хоризонт" на какво дередже е държавата
ни от сграбчилата ни пандемия. Лошо. Вече не се говори за модерните
,,клъстери". Всичко е пламнало. Първите мъже и жени на Републиката
,,коронясани". А те уж трябваше да дават пример, как трябва да се пази
стадото им от коварния вирус. Но не би!
Бутам се по челото. Гори. Слагам трескаво електронното термометърче. 38,8°С. Много не вярвам на електронните, било апарати за мерене на кръвно или
термометри, щото едните в цифров вид приравняват налягане в милиметри
живачен стълб, а другите преработват ел. сигнала от термодвойка пак да отговаря дигитално на скалата на живачния термометър. Затова грабнах живачния. Недостатъка му е
трудното отчитане на сребърната лентичка по тънката капилярна стъклена
тръбичка. Грешка обаче няма: 38,8°С.
– Жена ми, – викам. – Я виж при теб какво става. – Мерим: 37,7°С.
Те това е то. И двамата нещо ни гризе от вътре. Организмът ни се е мобилизирал
и се бори с нашественика, какъвто да е той, като го загрява и претопля,
повишавайки си температурата. А за да разберем какъв е и кой е врагът трябва
тест. Звъним до близката аптека.
– Извинете, разполагате ли с антигенни тестове за Ковид 19?
– В момента нямаме, но утре са ни обещали доставка. Да ви запазим ли?
– Разбира се – отговарям и си давам данните.
Тестът достатъчно умно е направен и само за няколко минути отчете резултата.
Появиха се и двете ленти: контролната С и тестовата Т. И двете зачервени
,,яко" – както казваше един генерал. Категорично, без капка съмнение, даже
без жалостно ни се показва: ние и двамата сме заразени с корона вируса!
Откакто се заговори в края на февруари, че новата ,,чума" дошла от далечен
Китай напада старата Европа и че в северната част на Италия болниците са
претъпкани чак в коридорите с натъркаляни едва дишащи нещастници, взехме да се
ослушваме. Ами ако тоя гаден вирус довтаса и при нас? Даже нашият бащица, премиерът, една сутрин, облян в
тревожност сподели, че сън не го лови,
заради липса на чували, а и всички от побратимите ни от евро съюза си траят и не
дават чували. Горкичкия! Съжалих го. И неговата не е лесна, ама нейсе. Отчаянието обхвана разбира се и нас – целокупното българско стадо. И страх, страх от чувалите, които започнаха някак си да се навират в подсъзнанието ни... А ние сме хора на
възраст, любимците, най-предпочитаните на вирусът пациенти, според както сочат
оскъдните сведения от направените проучвания?! И се започна една
одисея, веднага след женския 8 мартенски празник. Децата ни пазаруват и слагат
торбите пред вратата. Гледаме се през терасата и си махаме с ръце. Жалка
работа!
След време обстановката се поуспокои някак си. Но до магазина, ако отидем –
стриктно по правилата: зелени коридори, маски, трите Д-та и прочие. С влизането
в къщи всичко се мие и дезинфекцира, от ръцете, от ключовете, с които сме врати
отваряли, до продуктите за хладилника. Даже си скапахме камерите на GSM-те от
пръскането с дезинфекционен спирт. В бръснарница забравих да влизам, да не би
да ми се лепне нещо по главата. Косата ми стигна до раменете, но си трая. Чакам
падане на карантината.
Чакам, чакам и ето, че дочаках 15 ноември, рошав, неугледен, с дълга до
раменете коса, но не опазил се от това, заради което не влизах при берберина,
заради което не се срещахме с децата си, заради което си разраних ръцете от
сапуни, дезинфектанти и какво ли още не. Ето че тая натаралежена молекула
ни намери, въпреки всичките ни хитринки. И как стана това, като маските ги
сваляхме едва ли не преди да прекрачим прага на къщата си? А и по изключение, много рядко си показвахме носа навън.
На етажа, на който живеем, делим едно късо коридорче с нашите съседи:
тихо и скромно семейство от двама симпатични работливи младежи. Още след като
се заселихме тук, през лятото на далечната 1979 година, ни правеше впечатление,
че в дъното на коридорчето там, където беше входната врата за апартамента ни,
се задържаха всички аромати, от гозбите примерно, на живеещите под нас.
Липсваше възможност този затворен обем на коридора да се проветри, освен ако не
отворим вратата на апартамента, за да се образува течение.
Днес е 24 ноември.
По вайбера получавам съобщение: ,,Добро утро. Да ви кажем, че сме болни.
Самоизолирахме се и се лекуваме в къщи. Справяме се засега."
Ех, това късо коридорче, в което бяхме врата до врата със съседите, откъдето бе
изпратено съобщението! Младият мъж работеше във фирма, предоставила му
бус, за да изпълнява ежедневните си задължения, т. е. да извършва транспортни
услуги, обикаляйки разни обекти и срещайки се с клиенти на фирмата. С това бусче
вероятно е била транспортирана рошавата молекула до нашето коридорче. Зная ли?
Все пак, ако греша в голите си предположения – да ми прощават комшиите!
Прав ще излезе Мангъров. Отърване от вируса няма. Така или иначе, казва, всеки
ще се срещне с него, или най-малкото 80 % от народонаселението. Ето и ние сме
вече десети ден статистически в тези проценти, за добро ли, за зло
ли...
