Текст
(Съчинения по време на пандемия)
Езикът ни, българският, който от невръстен научавах в родния ми край, не е тоя, който сега изговарям. Оня беше някак си по-загладен, по-опростен, по-лесен за употреба. Нямаше ги тия скупчвания на съгласни, оплитащи езика ти, или многогласните думи, които, за да ги изкажеш, трябва да направиш едно сложно артикулиране с устата. Как да не се запънеш и запелтечиш, ако трябва да кажеш ,,чичковите червени червенотиквеновчета"? Ето например изречението: ,,Ще отида за хляб, за вода. Ще дойда, ще си хапна, ще си пийна.", сравнено с това: ,,Ж'идъ зъ ляб, зъ удъ. Ж'додъ, жъ си апнъ, жъ си пийнъ". Вижда се как във втория говор, нашенския, се лее сякаш речта, премахвайки двусъгласните ,,щ" и ,,хл", които даваха тромавост в изказа. Освен това ,,а"-то, което трябва да се изговори с широко отворено гърло, е сменено с глухото и някак си по-нежно ,,ъ". И колко излишни буквички са икономисани? Само в ,,ще отида" са спестени три. А пък ,,ж"- то? О, това ,,ж"! Без никакво съмнение то допринася за една особена тежест и натъртеност на думата и изобщо не може да се съпостави с бездиханното ,,щ", да не говорим за ,,ш"-то, което ,,ш" някъде употребват като: ша -това, ша -онова. Може да се заключи с положителност, че в този говор, нашият, е вложен разсъдък и доза практичност и изящество, съждение, в което ще се убеждаваме и по-нататък.
Но нашите брадати граматици ще размахат
пръст, казвайки:
– Сакън! Правила има тука! Другото е
диалект! – Диалект,
диалект, ама удобен и лек, ще възразя аз!
Вярно, че във всеки край са си нагласяли
приказката по свой начин. Меричлерци примерно, макар че бяха на 5÷6 километра
разстояние от гитенци, трудно им се схващаше какво искаха да кажат: ,,Ноденка остафихме коньоуто отсъде ряката."
Оставили са били оня ден конете си
оттатък реката...
Дали щото от както съм дочул човешка реч и тя се е загнездила в главата ми, да ми е тя тъй най-на сърце? Навярно, както Ран Босилек поетично го е определил, че е ,,реч омайна, сладка", щото е ,,реч на майка и на татка". За това по нявга се усещам, че вкарвам отколешни думи в речника си, поовехтели, позабравени. И други, които според моите скромни разбирания за правоговора, са по-правилни от възприетите. Да вземем думата ,,ухо". Би следвало за повече от едно ухо да казваме ухи, а не уши. Или след като е правилно да са уши, то тогава ухото трябва да е ушо. Така го наричаха и в селото ни. Е, някой може тук да ме попита:
– Байо, на окото очо ли му викахте във вашето село?
Не, не сме говорили така, въпреки че съм
чувал някои да казват: О, какви хубави очи,
особено едното очо!
Имахме си и ред други по-сполучливи думички,
пак погледнати от моята камбанария и пречупени според моите схващания. Беше ми много странно, когато след време трябваше на
патката да казвам гъска. Беше ми някак си и срамно да оприличавам
това красиво животно на закръглените хорски задни части, да ме прощавате... Може би от горните неудобства на хората ни тук на село, гъската са я нарекли с по-благозвучното патка, а патицата именували юрдечка. Пуйката станала фитка, а пуякът – фиток. И
за последните животни, привнесени чак от далечната Америка, явно не е било много приятно с това -уйка
и -уяк и естествено е било да се прекръстят. След това ние, от нашия
край, използвахме често производните на фитка
и на фиток, когато трябваше да оприличим
нещо или някой. Казвахме ,,фитката му с фитка", или ,,фитокът му с фиток", или пък ,,колко е зафичен", за някой глупав човек,
или за глупава постъпка. Трябва да отбележа, че тези сравнения бяха много
сполучливи и верни. Имал съм си работа с животни, но по-мизерни по акъл от фитките нямаше. Може ли човек да каже ,,колко е запуйян"? Абсурд! Ето значи, какви широки простори и словесни възможности даваше родният ми език!
Не само думата гъска ме смущаваше, но и тази за гъсеницата. Изясних защо. Заради корена на думата. Но моите предци,
верни на добрия си усет не са възприели горното название. И с право. Гледайки животинчето как се
гърчи, за да измине няколко милиметра, все едно, че гледаш сурата на един
намръщен, навъсен човек. Ето и
правилното име: не гъсеница, а въсенца. Така я наричахме. И когато
един мой съученик, изправен на черната дъска (сега вече е бяла, защото черното
изчезна заедно с белия тебешир) трябваше да говори по урока за гъсеницата, започваше така:
– Тя, въсенцата,
ъъъ....
– Не въсенца,
а гъсеница, Димитре, – го прекъсваше
даскалът.
Кой е бил прав: даскалът или Димитър?
Мисля, че е Димитър!
Друга дума, от която съм си патил с насмешките, които съм получавал при употребата й, е думата ,,пъшка". Не става въпрос за оня глагол от ботевото стихотворение, увековечило по блестящ начин героичната смърт на Хаджи Димитър, че юнакът ,,там на Балкана", ,,лежи и пъшка" от лютата си рана. А е за литературното изговаряне на съществителното ,,пъшка", което е костилка. Не ми се иска и тук да определям кое е по-правилно: пъшка или костилка. Само ще добавя, че като малчугани, често се е случвало при чоплене на тиквени или слънчогледови семки, на които също им казвахме пъшки, да не можем да отделим ядката от черупката и в последствие сме изпитвали доста неприятен стомашен дискомфорт, с последействащо охкане и пъшкане. Тоест, яде ли се плода заедно с пъшката, ще има след това зор...
Като споменах за насмешката, няма да забравя как преди много години аз, тринайсет-четиринайсет годишен ученик, в един час по български език, бях неволен свидетел на ей тази случка. Съученикът ми Радко, който беше от мъглижкия край, трябваше да издекламира ботевото стихотворение ,,В механата". Всичко вървеше много гладко, почти за отличен, до момента, когато с подобаващия за стиха патос Радко изрецитира:
,,Пием, пеем буйни песни
и зъбим се на тирана;
механите са за нас тесни -
крещим ,,Хайде на Балкана".
Крещим, но щом изтаврезем..."
И тук целия клас избухна в смях, а учителят ни, който строго държеше за правоговора, така скастри Радко, че той сигурно е зачеркнал за цял живот думата изтавреза от речника си. И сега, като се връщам с умиление към тоя момент, напълно оправдавам Радко. Та той, завалията, нямаше никаква вина, че с изтавреза е пораснал, а не с изтрезнея!
Защо ли горките жени са тичали през глава яко осакатени, според представите на Гинка? Защото тогава в нейния речников фонд дървеното ведро е било не познат съд, тъй като бе изчезнало от обръщение в бита ни и бе заменено от медните менчета и бакъри. Но все пак съученичката ми е запомнила донякъде, че жените в стреса и уплаха си, като съглеждат излизащият срещу тях от водата брадясал мъж, бягайки са зарязали половината си крайници край реката...
Мога още дълго да приказвам по темата. Ще
завърша обаче с казаното от дядо Вазов:
ЕЗИК СВЕЩЕН НА МОИТЕ ДЕДИ,
.......................................................
ЕЗИК НА ТАЯ, ДЕТО НИ РОДИ!
