Моята Надежда

 

Текст М. Д. Милев

Какво повече да искам аз сега?

Стремления, Надежда и Мечти, 

които търсих, са вече — ето  —

пред моите очи.

По пътя, що минах, оставих бледите следи

на тихи битки през всичките ми земни дни.

Слава и богатства не видях, 

и праведник, и грешник бях.

Уморена, душата ми  е тъй спокойна,

а сърцето, в умерен ритъм, 

бие неуморно.

Получих наградата най-стойностна, достойна —

така съдбата ми отрежда:

с моята усмихната Надежда 

ще бъдат ведри и добри 

сетните ми дни.

Животе мой

Текст М. Д. Милев

Върви напред, животе мой,  
не спирай — пътят не прекъсва!
Денят пред нас е той
и слънце мрак разпръсква.

Ти ме учиш да не се боя,
да вярвам в утрото след нощ.
Във всяка крачка да нося воля
и светлината да става мощ.

Върви животе, врати отваряй
В твоя ход намирам смисъл —
след теб и аз вървя. Повярвай,
за теб още стих не съм изписал.

Аз чувствам — доброто предстои!

Всяка болка ще отмине.

Ще има още светли дни

във ведри, слънчеви години.

Самолетът в Андите и диалог на ръба на познанието

 Разказал и илюстрирал

     М . Д. Милев

    Вечерта бавно се спускаше над планинската хижа, сгушена на малката поляна сред заснежената  гора. Вятърът разнасяше мириса на смола и бор, а небето се отваряше — дълбоко, ясно и бездънно, като въпрос без отговор. Двамата мъже — Физикът и Философът — стояха мълчаливо пред прозореца. От време на време пламъкът в камината припукваше, сякаш отброяваше мислите им, хвърляйки танцуващи отблясъци по дървените стени.
    Разговорът им започна от прашинката и стигна до безкрая.
      — Търсихме Хигс бозона, за да разберем защо материята има маса — започна Физикът, без да откъсва поглед от звездите. — И го намерихме — в онзи гигантски пръстен под земята край ЦЕРН. Но това откритие не ни донесе покой. Напротив — показа ни колко малко знаем. Оказа се, че познатата ни материя е едва шепа от цялото. Останалото — тъмна материя и тъмна енергия: невидими, неуловими, но определящи съдбата на Вселената. Едната държи галактиките заедно, другата ги раздалечава безмилостно, сякаш космосът бавно се разпада от самота.
  Философът коленичи и разбърка жаравата. Лицето му се освети за миг, после отново потъна в полумрак.
    — Вие, физиците, строите все по-големи кръгове — каза тихо той. — От 27-километровия ускорител до мечтания тройно по голям 90-километров пръстен, в надежда да откриете „петата сила“ или частицата на тъмното. Но аз се питам: ако я намерите — готови ли сме за нея? Преди век проникнахме в сърцето на атома и почти веднага превърнахме това знание в оръжие, в бомба. Днес мирът ни е равновесие на страха. Парадокс, който наричаме цивилизация.
     Физикът въздъхна.
   — Еволюцията ни е направила примати — изобретателни, но алчни  — каза  с  лек трепет в гласа. — Вземаме, докато има какво да се вземе. Земята ми напомня за онзи катастрофирал самолет в Андите, за който веднъж ми разказа — затворено пространство, ограничени ресурси и хора, изправени пред избора дали да останат хора. А ние още не сме стигнали до избора — държим се така, сякаш ресурсите са безкрайни. Ако науката не ни изведе към „друга Земя“, краят е предвидим.

    — Но другата Земя няма да ни спаси, ако пренесем там същите първични инстинкти — прекъсна го Философът. — Ти вярваш, че математиката е основата на всичко. А тя е само езикът. Изящен, строг, но безмълвен за смисъла. Философията е тази, която трябва да научи примата да бъде човек. А над нея… — той се замисли — над нея стои Вярата.
        Физикът се усмихна леко, почти иронично.
      — В кой Бог? В отдавна пенсионираните богове на Олимп? Или в Часовникаря на Нютон, който е навил пружината и се е оттеглил?
    — Може би в Бога на Айнщайн — отвърна Философът. — Не бог-съдник и не бог-надзирател, а самата хармония на света. Логиката, по която работи часовникът, а не ръката, която го навива. Бог, който се разкрива в красотата на законите, а не в страха от наказание. 

   Той се загледа в танца на пламъците и продължи, сякаш говореше повече на себе си:

    — Да не си грешник не означава да не нарушиш специфичен ритуал. Означава да не предадеш истината — да имаш интелектуална честност. Да не рушиш животи — да бъдеш етичен. Да не спираш да се удивляваш пред величието на Вселената — да бъдеш смирен.

   Направи пауза, взе самовара от масата и напълни чашата си с ароматен извлек от мащерка и жълт кантарион.

       — Навярно съм станал скучен с тези си съждения.

    — Не, моля ви — бързо го прекъсна събеседникът, — продължавайте. А вярата?

     — Да, вярата… тя е тази, която те прави по-добър човек и по-мъдър стопанин на Земята. Защото повярва ли човек в хармонията на света, ще започне да я търси и в себе си. Тогава ще е способен да се впише в него без да руши. Ако твоята вяра те спира да „изядеш“ ближния си от самолета в Андите, значи тя е изпълнила най-висшата си функция. Тя е любовта, която придава смисъл на вашите студени инструменти.

     Настъпи тишина. В нея нямаше спор, а съгласие без формула. Двамата знаеха, че отговорът не е нито само в уравненията, нито само в молитвите. Той е в способността на човека да погледне към звездите и да види в тях не ресурс за експлоатация, а отговорност.  

  Над хижата Вселената продължаваше да пулсира — необятна, загадъчна и търпелива, сякаш чакаше човечеството най-сетне да порасне.

   

Пей сърце

 Споделил  и  илюстрирал

      М . Д. Милев

      Разказвали са ми, че едно време в градината баба ми е отглеждала моркови, леща, нахут, зеле, тиква, чесън, картофи – ей така, само с мотиката, с малко водица и повечко слънце.

Дядо пък е садил в двора фиданки от ябълки, сливи, кайсии, бадеми, орехи. От тях баба доста първобитно е правела  ошав, сушен на припек, а от нахута, от тиквата — печени ядки и рачел. И всичко това, представяте ли си каква неграмотност, без да е било обработено с химикали, торове, препарати, се е слагало от земята направо на софрата. 

      Да не повярваш, че киселото мляко не е било с 1,5% или с 2% масленост, а сиренето не било от сухо мляко, а от прясното овче, издоено от дядо. Освен това, нито са чували, нито са виждали тофу, гуава, аспержи, манго, както и тъй любимата ни днес маракуя. Ако някой спомене ,,аспержа", баба ми щеше да пита: "Това шарлан за пържене ли става, или е някоя нова болест по кокошките?". Защото, горките, тогава къде ти — да са имали избор да отидат в някоя голяма чуждестранна търговска верига с гръмко име, като ,,Кеш Кери", примерно. Та, да си напазаруват от там чуждоземни продукти, било то моркови от анадола, картофи от немско, смилянски фасул от Киргизстан, леща от Канада, фастъци от Аржентина, чесън от Китай, ябълки от Полша, орехи от САЩ.

      Как е възможно да се слага на трапезата, без да се знае, с витамините ,,А" ли е, с ,,В" ли е, с калций ли, с магнезий ли, да не говорим за толкова важния селен или цинк? Има ли, няма ли пробиотици, омега-3 мастни киселини или други подобни? Въобще, да ги съжалиш тези стари хорица, как ли са живели с толкова незнание за обкръжаващия ги свят! Е, някак си — живееха и то бая години.

      Вижте, днес ние сме еволюирали. Ползваме само сертифицирани, стандартизирани и правилно етикетирани неща. Спазвайки всички научни диетологични препоръки, можем категорично да заявим, че се храним изключително здравословно: през цялата зима, а и до късна пролет консумираме  брани  през миналото лято плодове и зарзават, в това число и отдавна замразените новозеландски мръвки.

   За качеството да вземем за пример  нашия домат ,,Биволско сърце" и турския. Най-напред, името. На въпроса ,,Какво ядеш, бе?" да отговориш ,,Биволско сърце ям, брат ми!", как ще ви прозвучи? После, турския домат, ако го удариш в земята, ще подскочи като пинг-понг топче поне на метър-два и ей богу, здрав и читав ще остане. Може и тенис да играеш с него. Не се мачка, не се чупи – направо си е за строеж. А за нашия да не говорим —нетрайна работа. За това няма да го намериш във веригите. Само на село някоя баба, дето не я разбира много, много и не връзва кусур на името, си го сее в градинката. Е, вярно, като го разрежеш – аромат, вкус, душа, но си е на бивола орган!

    Това исках да споделя: колко невежество е имало, каква оскъдица е било и какво е днешното дередже — пей сърце.

Раздумка край угасналото огнище

Записал и илюстрилал  

М. Д. Милев

   Ако си бях останал на село, момчето ми, ей Богу, нямаше сега така да ме стяга сърцето, да ме гони тая пуста носталгия. Ама щур човек, като се откъсне — тогаз му иде жал, чак в корема го свива. Ние, братко, сме като ония нашенци, дето хванаха самолета и се изгубиха нейде отвъд океана. И какво? От другия край на света — и плачат, кат’ чуят „Облаче ле, бяло“, сълзи бършат с ръкав, и подсмърчат, а същевременно почват да мърморят: как така огнището пустее, как така бурени, как така няма ни пиле да пропее, ни куче да залае… Абе хора, я се погледнете в огледалото — ние сами си оставихме къщите, градините, гробищата!

     Че имаме ли изобщо правото да се ежим и да търсим вина у друг? Като пиша понякога за селото — за хубостите му, за трудовите, ама златни хора, дето го градиха с пот и честност, за скромния, но чист бит, за рода ми, за джинса ми, и накрая — за тая троха история, останала в прахта на чардака — никога, ама никога не съм го взимал на подбив. Напротив! Където и да съм бил — и на върха да съм седял, и във високите канцеларии — винаги съм казвал с гордост: „Аз съм селянин!“ Първите седем — там са минали! И да ти кажа ли — каквото баба ми, дядо ми, мама и тате са ме учили, със свещ да го търсиш, не можеш да го намериш по академии и университети.

     Ако съм бил критичен към днешното дередже на селото — било е от болка. Да можех с нещо да помогна, да се оправят „кривиците“, както говореше баба. Ама пак питам — кой да ги оправи? Ония ли, дето нападнаха селото и се намърдаха в празните къщи с крадливата си култура и обърнаха селото с хастара наопаки? Или шепата останали — мои набори — един с бастуна, друг с пейсмейкъра, трети с единия крак вече към баира?

      И въпреки всичко, колкото и да се укорявам, че не опазихме това, що ни беше завещано — с ръка на сърцето ти казвам: има и друг виновник. И трябва да го назовем — животът. Тоя живот, дето ни завъртя като воденични камъни. Обществени промени, голяма политика, продажни управници, алчност, кражби — е как да не се сгромоляса всичко? И в тоя вихър — ние, обикновените човеци: ти, аз, той… Смазан народ. И питаш — можехме ли да променим нещо? Можехме ли да обърнем въртележката? Може и да не сме могли… и тъкмо в това, си мисля, се крие нашата вина... А виж, вие сте млади, времето, животът е пред вас. Имате бистър ум, имате и свежи сили. Впрегнете ги за добруване!

    Понеже и ти ми споделяш, че ти е мило за селото, за дядо ти, за баба ти, за баща ти, да почиват в мир — дето аз ги знаех като петте си пръста — рекох да ти разкажа малко повече за моите мисли, и горести. Пък знам ли, може и да съм се поувлякъл. И да съм ти досадил, да прощаваш. Ама нали Марк Твен беше рекъл: „Нямам време да ти говоря кратко.“ Щото за кратко се иска майсторлък… дето явно не ми е по дарба.

        Хайде, че нощта преваля и огнището догаря, остани си със здраве!

По дивите степи на спомените

 Текст М. Д. Милев

На моите пораснали момчета 

      Леля ми беше последна година ученичка в Чирпанската гимназия. През зимната ваканция, върнала се на село, я чух да пее песен на непознат за невръстните ми години език. Бях неволен слушател, когато тя споделяше с приятелките си, с пламък в очите и лек трепет в гласа, че се е влюбила в артиста, изпълняващ тази песен. Дори снимката му, която беше изрязала от списание и грижливо пазеше в тетрадките си, им показа. Беше наистина симпатяга – с открито широко чело и черна, начупена коса. Чух и името му, знаех заглавието на филма, научих и песента – поне донякъде. В детската ми памет се запечата мелодията и думата „Байкал“.

        Минаха години, а заедно с тях избледняха и спомените от онази зимна ваканция. Забравих името на артиста, заглавието на филма. Остана само откритото чело, думата „Байкал“ и мелодията.

         По-късно, вече ученик, отново чух същата песен. Оказа се стара руска народна песен, описваща нерадостната съдба на един изгнаник:

По дивите степи байкалски,

дé злато в земята лъщи,

кълнейки съдбата си, скитник

се влачел с торба на плещи.

 

Избягал нощес от затвора,

в затвора за правда лежал.

Тежала му тежка умора,

пред него се ширел Байкал. 

 

Той  до Байкал приближава,

там лодка рибарска е взел

и с песен, що скърби навява,

към дома си роден поел.

     

   Често, когато я слушах или си я тананиках, напрягах паметта си – опитвах се да си спомня филма, артиста. Сетих се за разказа ,,Конска фамилия" на Чехов, в който генерал-майорът в оставка Булдеев имал ужасни болки в зъб, а негов придворен му предлага знахар за лечител. Но забравил фамилията. Имало нещо конско в нея, но... до там. И при мен беше така – в гънките на съзнанието ми се мъдреше само първата буква от името на артиста „В“, челото… и нищо повече.

      Имам едно момче до себе си – преди време му отговарях на любопитните въпроси, които ми задаваше. Но дойде момент, в който ролите се размениха – вече аз започнах него да питам. Днешното поколение е потопено в огромния информационен поток на интернет пространството и социалните мрежи. Това ме подтикна  да го провокирам, може ли да открие по някакъв начин забравените ми спомени. Разказах му за леля ми, за зимната ваканция, за филма и артиста.

   Не мина и минута. Той отклони погледа си от екрана на телефона и ме попита:

      — Случайно, някак си, да ти говори името Валентин Дружников?

      — Дружников… Дружников! Да, Валентин! — възкликнах възбудено. — Ами филмът?

В. Дружников 1922-1994

— Вероятно е „Сказание за сибирската земя“ — отвърна с лека усмивка.

    — Разбира се! Това е! „Сказанието“! — извиках с удивление и в главата ми изплува онова, което смятах за безвъзвратно изгубено.

        И тогава, в един миг, нещо се промени в мен. Годините изчезнаха. Видях се отново като дете, сгушено до печката в снежната вечер, слушащо песните на скъпата ми леля, разказите за влюбванията й, за гледаните филми. Чувах пукането на горящите дърва и  смеха на дружките ѝ. И бях безкрайно благодарен на моето момче за това, че ме върна в най-милото ми време — времето на моето детство, когато светът беше пълен с чудеса и всяка песен разказваше история.

Новинарските трикове

 Текст и илюстрация М. Д. Милев

       Днес все по-трудно можем да говорим за истински новини в необятното интернет пространство. Вместо това сме залети от публикации без съдържание, създадени с единствената цел – печалба. Как? Чрез гръмки и сензационни заглавия, които привличат вниманието, и множество реклами, разположени така, че трябва да превърташ, за да стигнеш до следващия абзац от два-три реда.

      А когато най-накрая си на финала на „новината“, осъзнаваш, че всъщност си прочел поредната безсмислица. Най-вероятно текстът дори не е написан от талантлив журналист, а е генериран от изкуствен интелект, без никаква връзка с гръмкото заглавие.

     Как се печелят пари от това? Чрез рекламите, разбира се. Разчита се, че поне една от тях ще привлече вниманието ти и ще те подтикне да кликнеш върху нея. А рекламодателят, доволен от резултата, ще плати на „автора“ за генерирания трафик.

   Накратко: „новината“ е въдицата, заглавието – стръвта, ти си рибата, която клъвва, а „авторът“ е рибарят, който те прибира в кошницата си.     

   Какво следва от това?

   Някои хора, разочаровани от телевизионните новини споделят, че спират да гледат телевизия. Други, по-крайни в решенията си, предлагат да изхвърлим „умните“ телефони и да се върнем към старите мобилни апарати с копчета.

       Според мен обаче решението не е в бягството от технологиите, а в разумния им избор и критичното мислене. Вместо да се отказваме от прогреса, трябва да се научим да разпознаваме информационните капани: ако заглавието е прекалено сензационно, ако публикацията е препълнена с реклами – не губи времето си. Просто не чети!

Селото на Хитър Петър и Настрадин Ходжа

Свидетел на събитията, 

разказал за възпоменание 

на част от изчезващите фамилии

 и местности в нашето село. 

 Илюстрирал

М . Д. Милев Узун Генчев   

           Червеният диск на слънцето надничаше вече над извития гръб на Чаталската могила и обагри с лъчите си керемидените покриви на съненото още село. От преди няколко часа напереното младо петле на леля Радка Чиликовата, вирнало червения си гребен към просветляващото се на съмване небе, запляска с криле и все едно, че се  дави, изкукурига припряно няколко пъти  и разбуди харема си от десетината окръглени ярки. Чуваха се отдалече хлопките, окачени на остриганите глави на стадото, което бай Стоян Караганевия се готвеше да подкара на паша към Мурадовия баир. Като стар чобанин той знаеше, че ако не се вдигне сутрешната роса, окъпала младата, сочна тревица, овцете само щяха да се щуростват насам-натам, но нямаше да я пасат. За това чакаше малко да понапече. 

       Ранобудната леля Радка бързаше първо да угоди на прасето, който гладно квичеше в кочината, като му сипе в каменното корито приготвената бърканица от трици, ярма и остатъци от снощната вечеря. Чак след това щеше да нахрани събралите се в очакване и надиплени пред вратата кокошки. За закуската на Петърчо не бързаше. Позволяваше му дълго и сладко да се излежава под меките завивки. Пък и в обикновената селска работа не смяташе да го вкарва, като разсъждаваше, че едва ли ще му е полезна в живота стоящ пред него. Искаше да го изучи на умен занаят, където, както казваше дядо му Петър Чилика, чекмедже да го удря по корема, а не мотика.             

     Растеше Петърчо на воля, обгрижван доволно от майка си. Не беше буйно дете, по-скоро обичаше да се усамотява и да се изолира от глъчката на своите връстници. Не беше и злояд от малък. Това, като тлъстите баници, или мазните катми и мекици, които майка му въртеше сутрин, му бяха любимата закуска. 

       — Ох, на мама шопарчето! — възкликваше леля Радка и с радост на очите  го пощипваше по закръглените розови бузки. — Ех, какъв ще те майка направи, хитър да ми станеш, имане да натрупаш, ама не от много работа. Щото съм чувала дядо ти да казва, че от многото работа човек не ставал богат, а гърбат.

            — Ама, мамо, аз не трябва ли, като тате, кравите да...

      — Какво-о? Като баща ти крави да пасеш ли?! — го пресече рязко майката. — Нещо да е постигнал баща ти, освен сиромашия! Не!

        Знаяха я Радка в селото, че беше не само чевръста в селската работа, но умееше и търговийка да върти. Беше добила що-годе добро образование, макар, че по едно време я бяха изключили от училище, заради някакъв калпазанлък. Но от чесъна, който въдеше в градината, и от яйцата, снасяни от кокошките и продавани на градския пазар, както и благодарение на характерната за челиците стиснатост и пестеливост, леля Радка успя да натрупа някой и друг лев. И нещо важно — не ги държеше затворени, както пак казваше дядо Петър, в „Буркан банк“, а ги вложи разумно в доходоносни начинания в съседния град. Там имаше една работилница за печатане на некролози, която бе занемарена от завъдили  се по това време всякакви градски некадърници — уж нямало хартия. Леля Радка я купи почти без пари. И хартия намери, и работата потръгна, защото здравната система, с всичките си пътеки и реформи, така „оздрави“ народо-населението, че хората се редяха на опашка за некролози. Ако печалбата се използва кадърно, както го умееше леля Радка, няма как да не се удвоява и утроява.

    Когато Петърчо порасна и се изучи в близкото училище (тук злите езици злословят, че дипломата я взел с парите на майка си), майка му успя да го вреди на малка службица в селското кметство. Заедно с един бивш общински съветник, Тодор Ламбантина се казваше, кмета Димо Жеков Пристъва, ги натовари да наглеждат работата в общинския свинарник, че свинарят Георги Кадиря да не вземе да ,,приватизира“, както дядо Петър споменаваше, някое  прасенце. Въобще, дядо Петър се знаеше като хитрия Петър в селото и за всеки отделен случай имаше подходяща дума. За работата на внука си казваше, че участвал в ,,борда на директорите“ към селския свинарник.

    Трябва да се опише, какво ставаше през тия години в дейността на селската община и на нейната управа. Имаше кмет, вече споменахме името — господин Димо Пристава, избран директно от селяните на проведените местни избори, със Секретариат към него. Вярно, че Секретариатът се състоеше само от секретарката Трънкова Ганка, но това са незначителни подробности. Цялата ,,законодателна власт“ на селото, както сполучливо я оприличаваше дядо Петър, беше съсредоточена в така наречения Общински съвет. Този общински орган се състоеше цифром и словом от 24 човека, избрани пак от проведените местни избори. Да се вредиш като съветник си беше келепир, защото всичко, което се раздаваше от държавната хазна за застилане, примерно, на калните улици на селото с чакъл или маришка баластра, можеше по някакъв начин да се отклони в джоба на първите хора от селото. Да не говорим, че от общинския пилчарник, краварник, или свинарник, ще посмее ли някой пилчар, кравар или свинаринът  Къдиря Георги да откаже да даде скришом ей тъй, едно-две пилета, десетина литра краве мляко, или някое прасенце на селския големец, отколешния общински съветник хаджи Цоневия Белчо. Та нали той ги наблюдава за тяхната работа, а освен всичко друго те са и негови хора, вкарани на тая им длъжност в селския пилчарник, краварник и свинарник, чрез застъпничеството на самия него, като селски управник. Казано с две приказки, каквото ставаше и имаше да става в селото, зависеше от Общинския съвет, или по-скоро от хората, които бяха в него. И дядо Петър, както бе седнал, заедно с Вълчанов Цонко, Кадиря Стоян и Васил Кисима, на по 100 грама сливова, в кръчмата на Дичо Мочука, говореше на стоящият до него Кисима Васил: ,,Няма какво да се лъжем, Василе, — те колят, те бесят тука. В тях е ножът, в тях е хлябът!“ А Кисима, клатеше одобрително глава и добавяше ,,Пари при пари отиват, Петре!“.

        Като член на свинарския ,,директорски борд“ и в съдружие с бившия общински съветник господин Ламбантина, Петърчо захитря и натрупа опит в тънкостите на това, как стават някой обществени работи. Пък и порасна на бой и на кила. Доби някак си внушителен и тежък външен вид, с охранения си врат и добре заобления и стърчащ напред корем, който от своя страна му пречеше да закопчее двете копчетата на палтото си. Иначе неизменно си ходеше в селото официално облечен: черен поомачкан костюм, бяла не доизгладена риза и изкривена на една страна червена вратовръзка. Понеже майка му не можа да намери ризи с такъв размер на яката, че да обхване дебелият му врат, яката и ризата бяха постоянно разкопчани до третото копче.

         След като майка му премина пенсионерските години, взе, че му даде цялото си имане в неговите ръце, още повече, че беше се развела с некадърния си, според нея, съпруг, а и дядо Петър се беше споминал. 

        Често дошлите да си напазарят в тясното и препълнено със стока магазинче на Кьошева Иванка, си разменяха махленските клюки: 

   — Ами, виж какво стана с Пешо, откак майка му се пенсионира. Наследи хитрините, изглежда, на дядо си и мурафетите да трупа пари, като майка си — говореше Дървена Пена на стоящата на опашката до нея Шефтерката Петрана, леля на магазинерката.

       — Чувам и аз — добавяше Шефтерката, — че селският ходжа смятал да го предложи на следващите избори за общински съветник.

      — Да, да. И ще стане. С тия си пари, що не. Хайде ние с тебе да се изтипосаме там, а?

     — Но и друго оня ден в бръснарницата се е говорило — се намеси в разговора дребната и въз пълна жена на Балгурев Гено бръснаря, Гуна. — Мъжът ми го е слушал. На хитрия Пешо далаверите му не са били хич чисти, разправял там Капуша Слави. И заради това са го турили в някакъв списък и не можел да ходи, където си иска. 

   — Е, това всички тука го чуха — продължи  Шефтерката, за която се знаеше, че ходеше между хората и научаваше де що се появят нови клюки. — Списъка са го направили меричлерци и са го кръстили ,,Списък Меричлери". Който е в тоя списък, не можел да припари в селото им. Ааа, и друго разправят. Наш Пешо е пращал свои хора, Ръкава Данчо и  Марангоза, да говорят с местните общинари, да го зачертаят от тефтера, че той, тъй и тъй, нямал тия грехове и далавери, ама не би. И сега, нали тяхното село е по на запад от нашето, Пешо им угаждал постоянно с тяхната ,,западна" политика. Де що седне, стане, все за нея, за правата меричлерска политика приказвал.

      — Да, но че е в някакъв си там тефтер, туй надали ще да му попречи  да стане съветник в общината, нали? — многозначително додаде Дървена Пена.

   Не след дълго в селото се заговори, че ходжата, как така, се е сдобил с общинската воденица, строена някога от Гору Иванята и се знаеше като Гору Ивановата воденица, която беше под курията до Кичовската могила. И някак си не се връзваха нещата: ходжа и воденица, това първо и второ от къде ходжата да разполага с толкова пари, че да купи такава стока? Вярно, че при него идваха кахърни хора да им разваля черни магии, но каквото даваха те, все беше в натура: яйца, някоя кошничка с дребни круши и сини сливи,  или зарзават. На всичкото отгоре, като неразделна част от воденицата, беше една симпатично спретната къщурка, разположена непосредствено под дебелите сенки на старите върби до самата река Арка, Старата река й викаха. Прохладата тук и тихия ромол на течащата бистра и чиста вода, в която се лутаха нагоре-надолу дребни рибки змиорчета, отличната подредба в къщата, бяха вече станали постоянното място за отсядане на възрастния ходжа през задушните и знойни летни дни.

        Трудно можеш да затвориш хорската уста, или да приемеш истина ли е, лъжа ли е това, което стига до ушите:

      — В туй дело на ходжата има пръст човек с много пари, с хитри помисли и лични, добре сметнати интереси. Да се добере до някоя удобно местенце, от което да може да се облажава още повече — разсъждаваха и говореха помежду  си селяните. 

       Ето го вече нашия герой, хитрият Пешо, седнал на първия ред, най-отпред в общинския съвет,  с подгласниците му, отляво на него Ръкава Данчо, а от дясно Осман Марангоза. Последният беше избран за съветник от ромската общност. Щото тоя милет, както тук ги назоваваха, доста се навъди през последните години. Ако в кръчмата някой споменеше името на Осман  циганина, дядо Петър щеше да го смъмри с укор — ром е Марангоза!

      — Вижте, господа. Ние сме тук избрани за добруването и харното поменуване на хората от нашето село — говореше гръмогласно той от място, а Ръкава и Марангоза клатеха глави в знак на пълно съгласие. — И трябва да държим под око, какви ги върши господин кмета. Тоя кмет иска да затрие селото ни, разбирате ли? Той иска да ни вкара каруцата по другия път, източния, а ние искаме каруцата ни да се търкаля по нашия път, западния. Защото западният път е правият път, а не източният, на кмета! И аз няма да го допусна това!

  Като чу натъртеното ,,аз няма да го допусна това", стоящия наблизо ходжа смръщи вежди: 

    — Че за какъв си мисли тоя дебеланко, дето го набутах зорлан в съвета? Че селото му е бащиния ли?! Забрави ли тоя хлапак, че аз режа баницата и аз раздавам парчетата от нея тука? — едва не изрече гласно ходжата, но продължи на всеослушание:

       – Ааа, тъй ли било! Западния път значи! Брей, да му се не види! –  стана, разбута седящите до него Юрука Слави, Цоньо Мукела и Посталев Ганьо,  и излезе. След него тръгнаха и тия тримата.

 След като старият ходжа напусна ,,сесията", (модерна  дума, която дядо Петър бе научил отнякъде и я вкара сред хората тук в употреба), над главите на общинарите настъпи една тягостна, непозната до сега, напрегната тишина. Хорска тайна беше, че ходжата държеше за кметуването на Димо Пристава и донякъде го подкрепяше в неговите кметски дела. И за тая тишина, която настана, дядо Петър имаше подходяща приказка ,,Затишие, като пред буря" — щеше да каже той.

  Иначе слънцето пак надничаше всяка сутрин над Чаталската могила, в селото хората пак си изкарваха  добичетата  на паша, трудеха се  на полето и живота продължаваше да се цеди в ежедневния си сив ритъм.

      ,,Та, такива ми ти работи", както обичаше едно време често да споменува дяд Пеньо от джинса на Матанята. Рисчов Пеньо му викаха.

                PS 1:  А какво се случи по-нататък в селото и в общинския му съвет, както и с хитрия Пешо и с многоСТРАДАЛния (от там и името НаСТРАДин) ходжа, надявам се, че всички ще разберем най-скоро от местните хорски клюки, които неминуемо ще озвучат околното пространство.

       PS 2: Оня ден се разнесе слух, че воденицата с къщичката, не са на ходжата, а са били собственост на Пешовия ортак от времето на свинарския борд, Ламбантина Тодор. Какво ли ще стане с горкия стар ходжа? — се мълвеше в селото. — Аллах да му е на помощ!

        PS 3: От близкото обкръжение на тоя пастир на вярата, а то не беше малко, като започнеш от южната Дяхти Русиновата махала и свърнеш на другия край на селото, в Хаджи Желевата махала, завчера споделяха, че след като Ламбантина е поискал да му се върне катинара заедно със синджира от вратата на къщичката до реката, те са ходили да изнесат  нещата на ходжата. Разбираемо, тая работа са свършили  Юрука, Мукела и Посталев Ганьо. Имало е окачени портрети на проповедника по стените и други армагани, които неговите правоверни са му носели. Всичко това, а и самия ходжа, натоварени на каручката на Учиджията Риндо, една вечер били изведени от там, от къщичката де.

    — Еех, — се  упостосвал ходжата, седнал на капрата до Учиджията. — Що ли ми трябваше ,,на баир лозе", както казваше едно време дядо Петър, и ,,срещу ръжен да ритъм" на оная пуста ,,сесия" тогава?! И то срещу дебел ръжен, тъпкан с пари, с много пари! Е, било, каквото било — връщане назад няма, момчета!

    — Няма, ходжа! Няма! — му отвръщали в един глас вървящите до каручката Мукела Цоньо, Юрука Слави и Посталев Ганьо.

       И ехото отблъснато от отдалечаващата се в тъмнината воденица отговаряло в тихата нощ:

       — Няма... няма... яма... яма...

      PS 4: Всяка прилика с други лица и събития е случайна.

          

За гарафите и за още нещо

   

Текст и 3D модел 

 М. Д. Милев

         

            Предварително ще предупредя, че това, което следва, не предразполага, не буди приятно усещане и настроение. Защото ще разкажа за едни ритуали, забравени и отживели времето си, но неизменно присъствали в бита на хората от моето детство. Това са годините до средата на миналото столетие, тоест до към 1949-50 година и малко след това.

     На оная 6-7 годишна възраст, на която съм бил, съм могъл да уловя само външната, видимо въздействащата част на ритуала, но не и дълбоките скрити нещица, които традициите са повелявали.         Например гарафите.     И сега се питам, имало ли ги е във всеки дом, във всяка къща, там някъде скътани, за да се извадят за ритуала? Или, може би, в момента са били купувани? Но пък да допуснем, че ги е нямало точно в тоя сакрален момент в магазина, как ще мине ритуала без гарафа?

Глинена стомна 

Говореше се, че гарафите са заменили малките глинени стомни, които са били използвани в обредния обичай до тогава. И още, какво закодирано послание имаше в тяхното присъствие, по време на този церемониал и то в ръцете на деца? Ето въпроси, на които все още нямам отговор. Да поясня: гарафата е стъклено, не по-голямо от 2 литра, шише за вода.  

      Защо започвам с гарафите? Защото те задължително се носеха от по-малките момченца, застанали до държащият кръста и до попа, които вървяха най-отпред на процесията. Казвам попа, а не свещеника, понеже по това време всички се обръщаха с отче, или с дядо попе към духовника. След тях идваше мъжът, който водеше двата вола, впрегнати в колата. На колата горе, една жена, цялата в черно облечена, с черна забрадка, от която само лицето се показваше, наведена, прегърбена, нареждаше нещо като песен, с възможно най-силния и отчетлив глас. По-назад след колата, пристъпваха близките опечалени, по-далечните роднини и познати. Когато кръста стигаше до някое кръстовище, процесията спираше. Идваше жена, която подаваше на свещеника шише с вино, а той пък изливаше по малко вино на земята насред кръстовището. Било, казваха, ,,за Бог да прости". И шествието пак продължаваше. През цялото време се чуваше звъненето на църковната камбана. Пред къщите, покрай които минаваше бавно колата и цялата проточила се колона, излизаха жени, заставаха смирено и се прекръстваха. Така правеха и ония, които се срещаха с шествието.

     Разбира се от казаното, че става дума за погребение. По християнски. Но кое беше онова най-силно въздействие, което се запечатваше в детското съзнание? Това беше почернената жена, качена горе на волската кола и приведена на колене  нареждаща, като песен, обръщение към оня, който лежеше до нея. Все едно, сякаш е жив и чува във вечния си сън всичко, което излизаше от устата на тая жена. А коя беше тя? От това, което се говореше между хората, покрай които минаваше погребението, се долавяше отговора:

       — Ей, коя е оплаквачката, с тоя звънък глас и с тия покъртителни думи, с които нареждаше?

       — Ами, ти, не чули, че нареждаше ,,Защо ни напусна, на кой ни остави? Ох, горко ни!" Та, това беше вдовицата.

      — Вярно наистина. Ако тя не можеше така, сигурно щяха да извикат до ковчега оная, от долната махала, да опява.

        — Сигурно.

    Ето значи, на тази жена й казваха оплаквачка. Ако най-близката  до покойника, няма дарование да оплаква и да реди тъжни и затрогващи слова,  тогава се е търсела друга оплаквачка, доказала се с уменията да ,,опява", както му казваха. Докато тая, поканената, е пеела тъжно и сърцераздирателно, то най-близката на покойника е плачела, истински, там над него, във волската кола, и е оплаквала душевните си терзания от непоносимата загуба на скъпия за нея човек. Правеха го оплаквачките гласно, високо, за да чуят всички мъката и да споделят скръбта  за изгубения човешки живот.

   Когато като малчугани, увлечени в игри, чувахме от далече женски глас да плаче и нарежда, оставяхме детския смях и закачки, и за малко стояхме притихнали и натъжени. Навярно оная обредна традиция, с която сме расли, ни е повлияла да усещаме и ние,  децата, чуждата хорска скръб.

     Да завърша пак с гарафите. Момченцето, което по правило бе от родата на починалия, избрано да е в челото на погребалното шествие, изпитваше заслужена гордост за това, че точно на него е възложена тази отговорна и до някъде трудна задача да носи през цялото време стъкленицата. И радост, че ще занесе в къщи една полезна домакинска вещ, полагащата му се — стъклената водна гарафа.

Сбората

 

Текст  М. Д. Милев

       Сбората. Тъй се знаеше. За нея, за Сбората, искам сега да припомня и да върна времето далеч назад. Защото днес е 1 юни и защото подготовката от днес започваше. Имаше едно всеобщо възбуждение между хората. Знаеше се, че много от родата, от близо и от далече, кой с каруци, кой с коне и с магарета, кой пеша ще нападнат селото, ще гостуват.

     Домакините постилаха отрано новите шарени черги, извадени от долапите и сандъците, миришещи на нафталин. А чорбаджията пък осигуряваше мръвката и пиенето. За мръвката грижа имаше и селската управа. Даваха по една ялова крава или младо даначе на касапина бай Георги. Ако не втасаш да се вредиш и да вземеш някое кило говеждо, тогава посягаш или на някой угоен петел, или на яре от личното стопанство. Задължително се вземаха най-малко по една каса с бира и една с лимонада. Ракия и вино всяка къща си имаше закътани в килера за такива случаи.

      Към надвечер на Първи, откъм центъра, от площада, най-напред проехтяваха няколко удара на тъпана, после засвирваше цялата чалгаджийска група, пазарена от кметството предварително за целта. В тишината звуците достигаха чак до най-отдалечената махала на селото. Хората чакаха този музикален знак и на тайфи, на групи, по семейства, се изнизваха на там, където думтеше тъпана. На плочника пред киносалона, на мегдана, народ, народ бол, нагизден, пременен, като за сватба. После следваха речи, заря и накрая до късно вечерта се виеха хора. На тоя ден, на Първи, беше прелюдията на Сбората. 

      Същинската част започваше от рано на Втори. Със сергии, отрупани с всякакви шарени дрънкулки, свирки и пищялки, със сладоледени колички, всяка с по два гюма, за бял и розов сладолед и вафлени фунийки, с търговци придошли от съседния град. Тъпанът пак задумтяваше. Певица с оркестъра подхващаха хороводни песни. Гости и домакини по всички улички се стичаха към мегдана. А там се захващаха буйни хора. Деца от всякакъв калибър се гонеха през глава, навирайки се между гъмжилото от хора, кое размахало завързано с конец балон, кое надуло дудуче. Смях, глъчка и веселие.

        Това беше тя, Сбората. И беше от женски род. Като грижовна майка събираше децата си, на този ден, на Втори юни, да се отпуснат, да забравят грижи, да загърбят сивото ежедневие, да се повеселят.

        После научихме, че правилно било да се нарича този селски празник с думата от мъжки род — Събор, някак си по-патриархално да звучи. Да, но за мен, за моето поколение на село, си остана оная родна, като майка дума, СБОРАТА!

            PS. Говоря за Втори юни, без да акцентирам какъв ден е той за нас, българите. Защото това е друга, много сакрална за нас дата, когато изправяме собствената си съвест пред саможертвата на стотиците наши герой и патриоти, и свеждаме глави в едноминутно мълчание пред тях, пред светлата им памет.

БЕТищина

 

Текст                                                                

М. Д. Милев

      В съзнателния си живот съм се предпазвал да изказвам в публичното пространство моето отношение към личности. Под личности разбирам тези, доказали се със своите способности и особени приноси в обществото. И сега няма да го направя. Само ще споделя това, което ми дразни сетивата и което се разнася, показва и натрапва, най-вече в националните ни медии. 
    Имаше години, когато в по-големите магазини и супермаркети, в който се тълпеше повече народ, се разкриваха щандове за хазарт. Пред тях стълпотворение от неугледни, в по-голямата част, хора от простолюдието и хора на възраст. Хванали в ръка стотинка, трият с нея по някакви листчета. А по въпросните медии денонощно вървяха реклами, че в едно закътано селце, баба и дядо, от тези листчета, не само, че са си уредили старините, но и внуците им забогатели. Знае се, че хазарта е като наркотик. Тоест, води до пристрастяване и зависимост, равнозначно на болестно състояние, с вредни последствия не само за пристрастения, но и за близките му.
   По-късно  в малката ни държавица се случи дежавю, по подобие на събитията с крими боса Ал Капоне в Щатите преди години. Както знаем, дейността му е приключила с осъждане, не заради мафиотските му престъпления, а заради не платени данъци. Така и при нас завърши сагата със стотинката, хартийките и бедния ни народец.
      Ето, че днес нещата се повтарят. Но далеч по-мощно, арогантно, агресивно и настъпателно. С билбордове на всеки ъгъл, с огромни игрални казина и най-вече с реклами. Няма лошо, ще каже някой. Демокрация е, все пак. Но ще попитам, нали демокрацията е свобода, при съблюдаване на правила, вкарани в закони, които да осигуряват порядки за творческото развитие, благополучие и здраве на всеки индивид от обществото? И продължавам да питам, защо наркотиците са забранени, на зависимите се осигуряват грижи, за да се отърват от това зло, а на хазартно зависимите не само, че не им се помага, а точно обратното се върши.   
    Споменах, че няма да назовавам имена на ,,тези", които всяка медия ежедневно и ежечасно показва, с лица грейнали, доволни и ухилени.  Агитират натрапчиво, да влезем веднага в бинго залата, че ни чака там пълното щастие. Същите ,,тези" не се свенят срещу мръсни пари, да си продават авторитет и достойнство, вместо да застанат от другата страна. Още повече, че същите ,,тези" разполагат, априори, с достатъчно средства, с които са си осигурили охолен живот. Уверен съм, че същите ,,тези" са напълно наясно, че с тяхната екранна поява, не създават култура, не възпитават, а напротив  развращават и разширяват кръга на хазартно зависимите болни хора. Всъщност те самите не са ли развратени и с болно съзнание осъдени души, жалки роби на парите! Ами държавата, със своите културно-възпитателни институции, каквито са медиите, не е ли в подобно осъдително и жалко поведение, като позволява, пак срещу пари, да се ширят тези дразнещи,  вредни и нездравословни реклами!

 

Байракът

  Разработил идеите

   инж. М. Д. Милев

  Колко излишни, дразнещи и не на място сложени паметници има из нашата мила Татковина! За някои от тях вече им се вдигна, както се казва, мерникът. Като Тоя на Бунарджика в Пловдив, или като Оня в София.

      Ето например в Стара Загора (Ески Заара). Там на баира, на края на града, има забучен един разкъсан байрак. Около него фигури на аскери с пушки. Това било някакъв национален символ, кървава Светиня!

  

    Но грешен, разбира се. Доколкото е известно на този баир, славният башибозук, командван от ,,безумни"я, описан  от самия Вазов, Сюлейман паша (френският еврейн Соломон Леви), разбива на пух и прах ,,окупаторите" руснаци. За малко и байрака да им вземе. По-скоро превръща всичко наоколо в кръв, огън и пепел...  И вместо на пашата да издигнат паметник, са турили този оръфан байрак! Срамота!

    Предлагам, с незначителни усилия и скромни ремонтни работи, да се поправи грешката. Лесно се маха байрака, като му се клъцва дръжката низко долу. Фундаментът е добър и подходящ за възвисяване върху му на петдесет и един метрова циментова фигура на пашата. Защо пък да е петдесет и един метра? Ами, защото байракът бил висок петдесет метра и разбираемо, не може ръста на пашата да е по дребен, или най-малкото равен, на величието на байрака. Аскерът да остане. Само калпаците и фуражките им да се заменят с башибозушки чалми. Може и фесове тук-там да има. И на Трети март (защо ли пък точно на Трети март?), Ески Заара нека пак да си празнува тука, да поднася цветя и венци в прослава на победата на башибозука над Освободителите, извинете, над ,,окупаторите". От признателните потомци заралии.

    Имам и други идеи в тази посока. За Лева, примерно, на връх Шипка. Мисля, че му е дошло и на Него времето! Що да се не катурне от мястото му, да се разтопи в казанлъшкия ,,Арсенал" бронза му, да се направят муниции и да се изпратят като пушкала в някоя братска страна?!

       Що се отнася за ликвидацията на Тоя от пловдивския Бунарджик или на Оня в София ще призная, че бях изпреварен от няколко наши и външни проектанти. Разработките им обаче, са твърде сложни, скъпоструващи и не надеждни. Помни се още случая със сгромолясването на Мавзолея. Не падна от първия път за срам на пишман рушителите. И за Оня в столицата бих предложил на софийските общинари същото простичко решение. Само със смяна на шапките. На фигурите там, да се сложат пилотски ушанки-шлемофони, а надписа съвсем леко да се пипне: ,,На англосаксонските авиатори бомбандирали и опустошили София, от признателните софиянци".

    Само така, с подобни кадърни виждания и евро атлантически  угоднически действия, каквито се очакват от нас, може да надзърнем в Шенгенското пространство през кривия макарон.