Текст М. Д. Милев
Училищният двор,
обрасъл в трева,
пуст е сега...
По него не тичат деца —
няма ни стъпки,
ни прясна следа.
Само споменът
бавно повтаря
отминалите години —
една по една.
обрасъл в трева,
пуст е сега...
По него не тичат деца —
няма ни стъпки,
ни прясна следа.
Само споменът
бавно повтаря
отминалите години —
една по една.
В класните стаи е тихо,
вече звънец не звъни.
Хлопат плачевно прозорци,
вятърът вее през тях,
разлиства на книга страниците,
потънали в забрава и в прах.
На отсрещната стена,
върху черната дъска
времето, може би,
ще изпише
нашите
грешни
човешки съдби.
Мегданът пустее —
не се вият кръшни хора.
Плуг не разравя
плодородната наша земя...
В полето не ще срещнеш
ни труженик,
ни стадо,
ни жива душа.
И най-тежкото не е
празният двор,
и че по чинове посипан е прах,
А че някога тук имаше сговор,
имаше хора, народ,
и всичко преливаше
в глъчка и смях.
Край
Няма коментари:
Публикуване на коментар