За под игото

Текст  М. Д. Милев

           Днес рано, рано научих две неща за игото. 

    Едното трябваше да го чуя от устата на холивудската звезда и български зет Бен Кроз.  Сутринта от ТВ екрана, пред зрителската и слушателска аудитория г-н Б. Кроз заяви, че нещастният българин е преживял едно петвековно турско робство и едно, цитирам, "над петдесет годишно комунистическо робство". Слушаха го с благоговение в студиото на телевизията водещият Антон Хекимян и проф. Анри Кулев и му благодариха за дето им открехна истината за робствата ни. Слушах го и аз леко объркан и в потрес. Излиза, според твърденията на чуждоземеца сър Кроз, че през най-хубавите ми години, когато съм расъл, когато съм се учил, кога съм любил и когато кариера съм градил,  излиза, пак повтарям, съгласно категоричното  и високо компетентно мнение на господин българският зет, че съм живял, без ни най-малко да подозирам, в под робство. Не само аз съм бил роб, но в робия следва да са били всички около мен... Стреснат от чутото, взех да превъртам назад  времето на, предполагам, жестокото комунистическо иго. Защото що за иго е, ако не е жестоко. И ето напрягайки паметта си, ми изплува  робското бреме на страх и ужас обзели държавата ни от кражбите на чистачките, например. Народният гений сътвори и възпя тези черни страници от историята ни, като песента "Как ще ги стигнем американците" със сърцераздирателните вопли: "Дай ми ги, дай ми ги чистачките, или ми ги върни", както и заклинателното "45 години са ни напълно  достатъчни" и много други народни умопомрачителни творения, които младото поколение слушаше, изучаваше и ще продължи да изучава още от детските градини, след това в началните класове, та чак до късен пубертет. Наложи се поради тази причина да се промени из основи христоматийния материал  в учебниците (Цитат от Уикипедия: ".... две  от песните на Васко Кръпката се изучават в учебници по музика..."). Знайно е, че непосредствено след Освобождението от турско,  простият обущар Кочо, Дякона Левски, атонския монах Паисий или шипченските опълченци са потънали в забвение (справка "Епопея на забравените"). Защо трябва днес, ще се съгласите навярно, в най-новото време, да  се пълнят главите на подрастващите с подобни никому ненужни  овехтели произведения и образи, при наличието на цитираните високо стойностни литературни образци, като песента на Васко кръпката „Неа (няма) бира“, или песента за чистачките например. Логично, нали?! Но нека да не се отклоняваме от темата за омразното иго преживяно на наша почва и от г-н Кроз.

          Въпреки огромната съпротива на народа ни през последните месеци на робството, чрез бунтове и вълнения – борба,  в която се изявиха свидни наши синове и дъщери с подскачане и с призиви: „Кой не скача е враг народен“ (взети от песента „Рипни Калинке да тропниме“), комунистическият гнет не се предаде отведнъж.  Добре, че Биг Брадърът оттатък Атлантика, ни се притече на помощ и ни изпрати от далечната Америка унгарския евреин и голям човеколюбец (някои специалисти смятат определението за граматическа грешка: правилно било да се изписва "голям сребролюбец") Джордж Сорос, за да помогне на нашите славни опълченци, застанали в бойни редици под знамето, връчено им лично от чичо Джордж, наречено "Отворено общество",  да катурнат омразното иго (виж тук). Борбата беше епична. Имената на героите опълченци и знаменосци, днес носещи гордо званието соросоидчета, ще ги намерите в най-новата ни история. Тук няма да ги споменавам, да не би да пропусна някой  бележит борец.

          Появиха се през първите свободни години кърджалийски и дайлийски шайки, като СИК, ВИС1, ВИС2 и други, които плячкосваха де каквото им падне. Младата ни, неукрепнала още от доскорошната тирания държавица, трудно можеше да се справи с набезите им и добре, че те се изтрепаха едни други и отърваха изтерзаното българско племе.

          Настана дългоочакваната и изстрадана Свобода, с която се сложи край на кражбите на чистачките, например. Въведоха се нови и честни бизнес взаимоотношения чрез така наречения бартер: осем тухли четворки срещу четири нови гуми заедно с джантите – по две тухли четворка на мястото на всяко автомобилно  колело. При това демонтажа, за собственика на гумите, излизаше без пари и беше за сметка на тоя, който вземаше гумите, барабар с джантите.  След време се премахна трудоемкият демонтаж, а се разменяше  бартерно колата срещу тухли, но понеже тухлата поскъпна и трудно се намираше на черния пазар, тя отпадна от сделката. На собственика на автомобила  се даваше в замяна да изпие една студена вода.           
        Няма да скрия, че и днес, въпреки охолството, в което ни се наложи да живеем и ни се нижеха демократично и безгрижно дните, имаше конфликти, но забележете, конфликти възвишени,  благородни. Един се  интересуваше от едно, друг се  интересуваше от друго и ето ти възниква конфликт на какво мислите? На интереси, разбира се. И нещо много важно: участниците (не случайни хорица) в тези противоборства и конфликти излизаха честити и облажени, а не ощетени или по някакъв начин наранени. 
         Появиха се също така, едни безобидни гейтчета с апетитни имена, като гейтчето „Агнешки главички“, „Суджук“ гейтче, „Апартамент“ гейтче и други такива, или се заговори за завлечени нищо и никакви си, нищожно малки  суми  от няколко милиончета BGN и  фалити на дребни банки, даже банкинченца, като КТБ (кооперативна търговска банка); заговори се за приватизация  под масата (неясно е какво общо има масата с приватизацията, а още по-неясно е как се е намърдала приватизацията под масата); въведе се непознатата до сега терминология, като корупция по някакви си етажи (може би се има предвид – предположение, в което не съм убеден да е истина – за етажи с персонални асансьорчета към маломерни, триста и повече квадрато метренни апартаментчета).          
         Но всичко това, братя и сестри, бяха бледи подобия на грабежите от мрачното ни робско минало, за които говорихме, за чистачките, например.

          С две думи – държавата ни цъфна и завърза.  Сентенцията не е моя, щото аз нямам погледа и грамотността  на нашите баш управници, като ББ например, от чиито мъдри уста с огромна радост и вътрешно доволство ежедневно слушаме.

Другата новина от тази сутрин беше превода на "Под игото" на съвременен български език. Доживяхме Ради бога – беше крайно време, това да се случи! Какви са тези вехти, сори, old приказки на дядо Вазов в повествованието? Слушам сега в разгорялата се дискусия, корифеи,  коскожами ми ти  академици да говорят, че така направеният превод трябвало да носи авторството на преводача, а не на Вазова, че се губила била атмосферата на романа, духа на онова време, богатството на Вазовия език. Една пловдивска професорка от университета "Паисий Хилендарски" отиде даже още по-далече, като определи превода като хумореска: четеш и се заливаш от смях от осъвременяването. Волът – дава пример тя – бил преведен като мъжка скопена крава. Е, и? Какво му е смешното тук, моля ви се, госпожо професорке? Та попитайте всеки срещнат ученик или тийнейджър какво е вол или бик. Представа си нямат, щото нито вол са срещали през живота си нито бик. Биковете, ако по дядо Вазовото време са се подвизавали по предназначение мъжко във всяко кравешко стадо, днес при т. н. изкуствено осеменяване те са рядкост, т. е. казано по старовремски бикът е вече кът, а кравата е по-познат за младежите ни зоологически вид.   
       Нагледен пример за съвременния ни български беше демонстриран в реалити продукцията "Фермата 5" от една симпатична девойка, която след завръщането си в родината,  от няколко годишното си пребиваване в Обединеното кралство, беше на ОКЕЙ, на СОРИ, на ЛЕВЪЛ и прочее съвременни наши думи, вмъкнати много сполучливо и разбираемо в нейната реч. В тоя ред на мисли съм решил да изпратя  съдържащото архаизми "Брат и сестра" на преводачката на "Под игото", за да го осъвремени. Примерно много по-понятно би звучало:

          Брадър на систър думаше:

          – Помниш ли, систър, помниш ли,

          когато бяхме мънички,

          на мама и тате сингъл?

Димитровградската гара

Текст  М. Д. Милев

Чакалнята на Димитровградската гара. Обяд е. На пейката – кошница плетена от обелени върбови пръчки, покрита с шарена кърпа. От единия й край, през процеп стърчи и наднича уплашено, червената глава на кокошка.

Островърхо езиче припряно шава, като ту се подава, ту се скрива в  разтворената до край човка. Вижда се, че едва поема животворна глътка въздух. Вън слънцето е стоварило безжалостно цялата си жар. По разписание остава час, час и нещо за Пловдивския влак. Там поне, тръгне ли влакът, в коридора, до отворените прозорци, макар и в блъсканицата, все пак  ветрец ще подухне и ще разбие жегата, но не и тук в душната чакалня.

– Внимание, внимание! Пътническият влак от  Свиленград през Димитровград за Ябълково, Поповица и Пловдив се движи с  45 минутно закъснение. Повтарям, влакът...

– Туй то! – промърморва някой. – Мамка му!

................

 Жилеста, суховата женица, с опалено от слънцето лице, с отрудени, възлести  ръце е седналата до кошницата стопанка на червената кокошка. С края на забрадката си забърсва влажното чело.

–  Накъде така стрино? – пита съседката по пейка.

– Амчи при щерката ки, в Ябълково – отговаря, като поглежда тревожно към кошницата. – При Керка, голямата. Тя, средната, сим, в голям град се задоми, в Чирпан де, а малката следва вишну в Русията. Ей чак  Дунава.

– До Дунава е Русе, стрино?

– Е тъй де, Русията, Русията. Вишно в пансион учи ки. –  Лицето се озарява от едва доловима усмивка. – Много знае, сим, малката, голямо нещо ще става.

– Вишно, стрино, да не би да е висше?

– Тъй де, тъй де, вишно. – Пак надзърта към кошницата. – Ох, чакай да плювна в човката ки, да не хване да пукне животинчето. Виж как е зейнало, завалийчето.

– От вън, от другата страна на гарата, има чешма – посъветва съседката.

– А, знам ли, ки. Да не зема, сим, да се забъркам, айол*, да изтърва влака. А-а-а, сакън! По-добре да плювна. Жива ми се ще да я занеса на голямата де, на Керка в Ябълково, ки. Аз и на средната, в Чирпан дето е, сим, носила кокошчица, ама за малката далечко е ки.

Мъчително бавно се цедят минутите на Димитровградската гара... В горещината и приказката не става.

     .....................

– Внимание, внимание! Пътническият влак от  Свиленград, през Димитровград за Ябълково, Поповица и Пловдив се установява на първи челен коловоз. Повтарям, влакът....

Чува се пронизителен писък на сирена, скърцане на спирачки и стържене на колелета. Кошници, торби и чанти се юрват и опразват чакалнята и перона.

– Внимание, внимание! Пътническият влак за Ябълково, Поповица и Пловдив заминава от първи челен коловоз. Повтарям, влакът....
     Униформен кондуктор, провесен от вратата на  вагона надува свирка, машината изпъшква издълбоко – пуф-паф, пуф-паф,  бели облачета от пара облизват стъклата на купетата, колелета се подгонват по железните релси – трака-трак, трака-трак, трака-трак, а слънцето препича ли, препича...

       * Айол – Диал.  Обръщение за изразяване на близост, фамилиарничене

Брат и сестра

Текст и илюстрации

М. Д. Милев

Брат на сестра си думаше:
   – Помниш ли, како, помниш ли,
кога бяхме мънички,
на майка и тати еднички?
Как в градинка стояхме,
как нагиздени бяхме,
ти със шарено сукманче
на тънко кръстче – коланче,
на краче – бяло чорапче,
аз пък до тебе изписан,
с къси гащи курдисан.
На връх Великден  туй беше,
на мегдан тъпан думтеше
хора' се кръшни виеха,
червени яйца чупеха.
 – Помниш ли, како, помниш ли,
кога волове пасеше,
кога песни пееше,
кога Митра яздеше –

Митра наща кобила?
Помниш какво е било,
как на Калунца* играхме
и до среднощи стояхме.

Сестрица на брат си говори:
  – Как да не, кака, не помня,
къщата – чардаклията,
синията – паралията,
баба ни с черни сукмани,
дядо с абичка, с гайтани.
Майка ни мила, засмяна,
с простичка, скромна премяна.
Баща ни вечно улисан
в работа кърска заптисан.

Братец сестрица прегърна
и с думи кратки отвърна:
  – Днес, откак осемдесет навърши,
и рожбите ти бяха в къщи,
бъди ми жива и трижди здрава!
А що е било, сестро, то няма забрава!

    *Калун и Калунца (Калуница) – игра за разпознаване на семейство условно означено: бащата с Калун, майката с Калунца, децата с петле или ярка, дядото и бабата с дърти (стари) Калун и Калунца. Например: два пъти Калун и Калунца, един стар Калун, две петлета и една ярка. Кое е семейството?

Балкански фолклор

Превел и преработил

М. Д. Милев

         
Иде Миле
(Ide Mile)
Зла и страшна хала
в Лайковац минала.
Всичко живо изтребила
селото затрила*.
Трева съхне по полята –
няма кой да коси,
риба много в реката –
няма кой да лови.
Само нейде край релсите
Миле едва крачи.
Със сили  сетни по траверсите
другаря си влачи.
Ех как иска поне някак
цигара да запуше,
душа морна,  своите мъки
да  си той разтуши.
Дали  Миле ще да може
до селото да иде,
за приятел да се грижи
да си не отиде...
..................................
Черни релсите се вият
напред там далече!
Птици тъжни  песни пеят,
Миле  жално плаче...

*През август и ноември 1914 г.,  в началото на I-та световна воина, по поречието на р. Колубара (където е разположено и село  Лайковац) и в подножието на Цер планина Сърбия, при боевете между Австро-Унгария и Сърбия падат над 100 000 убити и над 200 000 ранени войници и цивилно население.
       

Есента е подранила
(Jesen stize rana)
Есента е подранила –
лозята узрели.
Няма кой да види
да  не са презрели.
Станал рано Милорад
да отиде до лозето,
дано срещне той по хлад
чобанка* сред полето.
Милорад бекрия**,
парата си пропи я,
пропи си три ливади,
черни Милораде!
Ситен дъждец заваля
цяла нощ и цял ден,
аз те чакам, драга моя,
да дойдеш  ти при мен.
Грозде да береме,
вино да пиеме,
да те любя, моя птичке,
на инат на всички!

*чобанка: жена, която пасе овце, овчарка
**бекрия: пияница

Зора знае
 (Da zna Zora)
Зора знае, зора знае
коя аз си най-любя.
Ай, ще ли съмне, ще ли съмне?
Що ли зора не иде?
Дни и нощи, дни и нощи
по любима страдам аз.
Ай, дорде съмне, дорде съмне
сълзи роня в  тоя час.
В нощта тъмна, нощта тъмна
в кафенето стоя там.
Ай, щом се съмне, щом се съмне
в къщи се прибирам сам.

Спри се, спри се Ибар водо
(Stani, stani, Ibar vodo)
Спри се, спри се Ибар водо, Ибар водо
къде тичаш така?
Спри да чуеш мойта мъка, мойта мъка
да ми стане леко.
Там където Ибар река, Ибар река
в Морава се влива,
там във една стара сграда, стара сграда
милата ми била.
Понеси ме ти със тебе, ти със тебе
до Кралева града.
Там по мене страда една, страда една
девойчица млада.
Тя   ме всяка вечер чака, вечер чака
при нея аз да ида.
Спри, кажи й, Ибар водо, Ибар водо,
скоро там ще бъда.

Девойчица (Маджарица*)
(Madjarica)
Хей, по Дунава
една лодка плува, 
а от нея към мен гледа 
маджарица млада.

Хей, бяло лице, 
чудна хубавице! 
Ти си драга, ти си драга 
девойчица млада.

Хей, гнила дъска
потопила лодка. 
Па изплува от водица 
млада маджарица.

Хей, красавице,
искам твоето лице. 
Да го любя хубавице,  
млада девойчице.

* Маджарица (диал.) - унгарка

Обраха се лозята
(Obrase se vinogradi)
Обраха се веч лозята
долу край реката,
дошло време на невяста,
да поиска се ръката.

Обраха се веч лозята –
вчера майка рече –
всички момци от селото
търсят си девойка вече.

Нека търсят, нек се женят
и в любов се вричат.
И аз имам либе-злато,
което ме обича.

Клели сме се, любихме се
като славей млади,
колко сме се ний желали
знаят лозя и ливади.

Седемдесет и два дена
(Sedamdeset i dva dana)
Седемдесет и два дена
на сърце ми лежи рана.
Не е рана от болести,
а  е от тъга и жалости.
Тази рана на сърцето
прати ще ме в гробището.

Знаеш какво си казахме
когато се вземахме:
вярна да ми бъдеш,
да не ме оставиш.
А сега ме изостави,
наща любов ти забрави.

Вземи пушка па ме убий,
да не мога пак да любя.

ПЪЛНОЛЕТИЕ

Текст  М. Д. Милев, 
илюстрации Ст. И. Кафадаров

                    На Стоил

         Порасна детето вече –

         безгрижието изтече...

         Възмъжа момчето,

         което

         от днес поема

         тежест най-голяма:

         да е отговорен

         за морал, за поведение –

         във всяко отношение

         и пред законите ни днешни

         за постъпките си грешни.

         По тоя случай важен

         на рожденика ще кажа:

        – Вече сам ще се оправяш,

         можеш,  значи и кола да караш. 
         (Ще ти трябват малко знание,  
         разбира се и образование.)

         Ако, обаче, сгазиш лука –

         няма тати, няма мама,

         даже баба или дядо няма –

         сам ще вадиш си поука!

         А ето и моите пожелания:

        – Успехи във всички начинания,

         здраве, дълголетие

         и ЧЕСТИТО ПЪЛНОЛЕТИЕ!

         За мама и за тати

         имам поздрав също,

         че са пре-богати

         с рожбите си мъжки.

Филибелии*

Текст и илюстрации

М. Д. Милев

Който е минал през града няма как да не е слушал за Капана. Това е една не голяма махала с множество къси разкривени улички, вървящи в различни посоки. Тъкмо тръгнеш по едната, насреща ти друга напречна и тя същата като предната. Истински лабиринт. А сградите олющени и стари, на два-три етажа, отдолу с магазинчета и дребни манифактурни работилници. Затова попаднеш ли там, измъкване няма – все нещо ще ти привлече вниманието, все по нещо ще се залисаш. Капан! Така беше до към средата на миналото столетие.

ул. Златарска в Капана днес

По това време в една от къщите, на тавана, се бе настанило под наем не многолюдното семейство на бай Ставри. Двамата с леля Еленка се блъскаха всеки божи ден за насъщния. Невръстната челяд – дъщеря и син сновяха в капана безпризорни. Тъй пораснаха учили-недоучили. Каката Августина рано, рано се замоми. Щръкналите й плитчици сякаш бодяха очите на по-големите батковци, та те не само се заглеждаха по нея, но и подхвърляха доста цветисти и непристойни закачки, които ни най-малко не смущаваха момата. Напротив, ставаше й драго, особено, когато един от ергените беше по упорит и настоятелен в задявките си. Той правеше впечатление в махалата с майсторското жонглиране с топката, подхващайки я с крак и с глава, при което не спираше да чопли семки, като всяко зърно подхвърляше от далече и ловко във въздуха го хващаше с устата си. Освен това с отривисто изплюване, слънчогледовите черупки се изстрелваха  поне на метър и нещо напред. Тези си похвати, с които омайваше главите на девойчетата,  Йордан – тъй се казваше кавалерът, ги бе усвоил в родната му родопска махала. Там не само, че в училището не стъпи, ами и тютюн да бере или да ниже не можеха да го хванат. Така след казармата попадна в големия град, тука да си търси късмета. Понеже освен да чопли семки и да подритва топка, друго не умееше, се хвана да чиракува в една дъскорезница. Естествено, че Августина хлътна по таланта на Данчо, още повече че той веднъж  я заведе на по едно турско ашуре и боза в сладкарничката под Джумая джамия.

И както се казва „Търкулнало се гърнето, та си намерило похлупака“. Това се случи в ергенската  квартира на Данчо, от което произтекоха, както се подразбира, някои не дотам желани последствия.

Нямаше как леля Еленка и бай Ставри да не приемат фактите, такива каквито са, такива каквито една вечер  Августинка им поднесе, и примиренчески  да си кажат:

– То станалото – станало, ами нека да видим какво ще правим от тук нататък...

Други им бяха намеренията за бъдещето на Августинчето. Смятаха да я задомят за момче градско, от сой, а то – каква стана! Та те живееха на пъпа на града, наоколо все богаташки къщи и интелигентен хайлайф. От къде се пръкна тоя селски калпазанин от незнайно коляно?!

Но трябваше да се бърза, защото времето вървеше, а с него и последствието растеше.

От другата страна, от сватовата, също бяха научили за подвизите на сина им и през един мартенски ден, в неделя, с два големи вързопа от шарени месали и една десетлитрова дамаджана в ръка, се запътиха към далечния град. Бъдещата свекърва се  бе натъкмила подобаващо за случая. Извади от сандъка най-новата си премяна, миришеща на нафталин. Беше изтъкана от домашно предена вълна. Кафявият сукман, надиплен в кръста, дълъг до петите, бе препасан с пъстра, бродирана с гайтани, престилка. По нагоре – салтамарка, богато украсена със сърма и кенари. Косите прибрани в червена забрадка, спущаща се към гърба, заедно с две стигащи до кръста плитки.

Когато се звънна припряно  на вратата, леля Еленка скочи да отвори. Най-напред, като видя придошлите, с избродираните с гайтани носии, си помисли, че насреща й стоят заблудили се танцьори от някоя фолклорна формация, които минават през кривите сокаци на Капана, на път към близкия Античен театър, където ще изнасят концерт. Нещо обаче взе да й светва, съзирайки  отзад на новодошлите,  ухилената рошава глава на бъдещия зет.

Както и да е, подробностите от сватосването ще ги подминем, с изключение на едно бегло надничане в двете бохчи, разстлани на масата.

В тях, върху тепсия, имаше добре угоен, майсторлъшки обработен петел, една двулитрова стъклена бутилка с домашна ракия, тава с прясно изпечена родопска баница-пататник, разноцветни домотъкани платове за даряване и ред други, все внимателно подбрани, съответствуващи за момента, нещица.

– И свато, не се притеснявай. – се обърна свекърът към бай Ставри на сбогуване. – Чуваме, че сега дават жилища с предимство за младоженци. Ние там, покрай тютюна, сме скътали някой лев и колкото можем ще помогнем, та младите да си стъпят на краката.

Какво ли можеха да отговорят на сватовете леля Еленка и бай Ставри, като си знаеха хала. Имаха само едно лъжливо чувство на градски хора от Капана на  Фелибето и ... толкова. Но самочувствие сиромашко, голо, без лев покритие.

След време нещата тръгнаха така, както свекърът беше казал. Младото семейство, с две невръстни отрочета на ръце, успя да се вреди с ведомствено жилище от предприятието, в което Данчо работеше. Парите от тютюна що годе обзаведоха апартамента. Пълни кошници  сновяха редовно от родопската махала към града. Авгостинка тъй и работа не подхвана. Образование не й стигаше, занаят не бе научила. А Йордан поулегна. Усети донякъде триковете при биченето на трупи на банцига, при рендосването на греди върху абрихтта. От буйните му ергенски  години  остана подхвърлянето и  люпенето на слънчоглед, талант, който предаде по генетичен път  на домочадието си.

Сега, ако забележиш разпилени шлюпки покрай някоя пейка знай, че със сигурност там са седели Йордановите наследници. Те са вече със самочувствието на кореняци граждани филибелии,  забравили за тестото от което са замесени, за кошниците от които са похапвали, за шарената престилка с дъх на нафталин. Ще ги срещнеш днес с евтино кафе взето от близкия автомат в едната ръка и с цигара в другата или чоплещи махленските клюки заедно със слънчогледовото семе.

   _______________  __ _______________

                    

                        Бележка:  Героите и житията им описни в разказа са авторска    измислица и всяко припознаване ще е крайно погрешно, т. е. евентуална прилика с действителни лица и събития е случайна.

                 ^*Жители на Филибе (турското название на гр. Пловдив, произлизащо от древното Филипополис – от гръцки:  градът на Филип), пловдивчани.

В Механото

   Текст и илюстрация

   М. Д. Милев                                                                              

До съученика ми Йоаким

Стари ми приятелю,

Вероятно в началото, като си прочел новогодишното ми стихче, само си се усмихнал. След това, когато си продължил да се вторачваш в съдържанието на блога ми, сигурно си казал по професор Вучковски:

– Гледам и не вярвам... Не беше такова момче, когато се учехме в Механото. Навярно сега някоя дъска му се е разковала и яко е захлопала в главата му!

Ще бъдеш напълно прав наистина, щото и аз на твое място бих си помислил същото:  що за проза и поезия, що за рисунки, що е тоя министерски засукан параф?! Може би, така налудничаво изглеждат нещата ми и дано за напред, да не дава Господ, да продължавам да правя това, което не ми е работа...

От къде, от кога и защо  тръгна всичко това при мен, ще се опитам сега  да ти обясня.

Помниш, предполагам, учителя ни по „Якост на металите“ инж. Константин Цанев. Той, като начертаеше на дъската един правоъгълник, спущаш се по наклонена линия обясняваше, че това било условно гайка и винт. Теглото на правоъгълника било стрелка насочена надолу, която се разлагала на две съставни стрелки, едната нормална, другата тангенциална и прочее. Суха материя, от която ни се замотаваха главите. На края на урока, гледайки ни какви сме умърлушени мушмороци, изрисуваше на правоъгълника две щръкнали уши, две ококорени очи и една завъртяна на кравай опашка така, че фигурата заприличаше на животинче и в крайна сметка натегнатата атмосфера в стаята се разведряваше. От тогава и аз се увлякох по драсканици и ето докъде я докарах! 

За стихоплетството виновник е моят земляк Пейо Крачолов. Знаеш, аз съм от  Чирпанско.  Невръстен Пейо, когато влязъл в близката до тях железарска работилница, счуло му се, че първобитното духало „дъхало, пъхало и прегласяло: Кали, Кали, Калиопа“ и написал първата си поема едва двадесетина годишен. Какво знае той за ковачниците? Ако взема аз да се връщам в ковашкото на училището ни, при учителя ни по практика Лазар Стоичков например, който, ако сгафиш ковашките правила ставаше „майко мила“. Помня оня случай с Ванката, Баро му викахме. Беше забравил в огнището ковашките клещи заедно с парче желязо, от което трябваше да се изкове заготовка за чукче. Та  желязото в разгорените дървени въглища бе станало на кюфте, а човките на клещите – жар червени, бяха увиснали като сопола на пуяк. Тогава бай Лазо, не си го забравил предполагам, наричахме го така, заради  напредналата му възраст, започна да хвърля чукове, клещи и каквото му е под ръка по нас, за малко да ни изпотрепи – истински нервак. Пълна асиметрия на бай Лазо бе младият симпатяга, даскалът Иван Ковачев. Със слонско спокойствие слагаше часовника си върху наковалнята на три тонния пневматичен чук и с педала довеждаше бабката* да удря по стъклото на часовника, без да го счупи. Ето ти майсторлък достоен за поезия. Та съм си мислил: това 19 – 20 годишно момченце Пейо да може, аз станал на няколко пъти по толкова и учил много по-висши науки от него, да не мога две приказки на кръст да скалъпя! Ей това ме и подведе да се излагам на стари години в стихоплетството...

За парафа ми, обяснението е просто и разбираемо. Всеки даскал, в това число и класният ми ръководител и преподавател по немски Христо Живков Бъчваров в бележника след двойката, помниш нали, си слагаше усукания, завъртян по начин, та да не може да се емитира, подпис. Знайно е, че има ли важен, съществен, съдбовен, исторически и прочее от този род определения документ, следва да се сложи завъртян, усукан, не подправим параф. Ето как се подлъгах да се подписвам за щяло и нещяло....

В общи линии така стоят нещата при мен, приятелю. Лудост, която вечер ме кара късно да заспивам, а сутрин рано да се събуждам, с мисли като тия, които сега ти пиша. Затова, да ме прощаваш, не ми разнасяй лудостта сред старите приятели съученици, като се правя на министър с парафа си, на рисувач с драсканиците си, или като лъжа себе си и другите, че съм се домогнал до гениалния ми земляк и велик българин Пейо К. Яворов. Нека да ме помнят такъв, какъвто бях в Механото – обикновено простичко момче от чирпанския край...

Остани си със здраве и прощавай за дългото обяснение. За късо се иска майсторлък – Марк Твен, доколкото си спомням, го е казал.

       * Бабка (техн.) - подвижната ударна част на механичен чук или преса.