Самолетът в Андите и диалог на ръба на познанието

 Разказал и илюстрирал

     М . Д. Милев

    Вечерта бавно се спускаше над планинската хижа, сгушена на малката поляна сред заснежената  гора. Вятърът разнасяше мириса на смола и бор, а небето се отваряше — дълбоко, ясно и бездънно, като въпрос без отговор. Двамата мъже — Физикът и Философът — стояха мълчаливо пред прозореца. От време на време пламъкът в камината припукваше, сякаш отброяваше мислите им, хвърляйки танцуващи отблясъци по дървените стени.
    Разговорът им започна от прашинката и стигна до безкрая.
      — Търсихме Хигс бозона, за да разберем защо материята има маса — започна Физикът, без да откъсва поглед от звездите. — И го намерихме — в онзи гигантски пръстен под земята край ЦЕРН. Но това откритие не ни донесе покой. Напротив — показа ни колко малко знаем. Оказа се, че познатата ни материя е едва шепа от цялото. Останалото — тъмна материя и тъмна енергия: невидими, неуловими, но определящи съдбата на Вселената. Едната държи галактиките заедно, другата ги раздалечава безмилостно, сякаш космосът бавно се разпада от самота.
  Философът коленичи и разбърка жаравата. Лицето му се освети за миг, после отново потъна в полумрак.
    — Вие, физиците, строите все по-големи кръгове — каза тихо той. — От 27-километровия ускорител до мечтания тройно по голям 90-километров пръстен, в надежда да откриете „петата сила“ или частицата на тъмното. Но аз се питам: ако я намерите — готови ли сме за нея? Преди век проникнахме в сърцето на атома и почти веднага превърнахме това знание в оръжие, в бомба. Днес мирът ни е равновесие на страха. Парадокс, който наричаме цивилизация.
     Физикът въздъхна.
   — Еволюцията ни е направила примати — изобретателни, но алчни  — каза  с  лек трепет в гласа. — Вземаме, докато има какво да се вземе. Земята ми напомня за онзи катастрофирал самолет в Андите, за който веднъж ми разказа — затворено пространство, ограничени ресурси и хора, изправени пред избора дали да останат хора. А ние още не сме стигнали до избора — държим се така, сякаш ресурсите са безкрайни. Ако науката не ни изведе към „друга Земя“, краят е предвидим.

    — Но другата Земя няма да ни спаси, ако пренесем там същите първични инстинкти — прекъсна го Философът. — Ти вярваш, че математиката е основата на всичко. А тя е само езикът. Изящен, строг, но безмълвен за смисъла. Философията е тази, която трябва да научи примата да бъде човек. А над нея… — той се замисли — над нея стои Вярата.
        Физикът се усмихна леко, почти иронично.
      — В кой Бог? В отдавна пенсионираните богове на Олимп? Или в Часовникаря на Нютон, който е навил пружината и се е оттеглил?
    — Може би в Бога на Айнщайн — отвърна Философът. — Не бог-съдник и не бог-надзирател, а самата хармония на света. Логиката, по която работи часовникът, а не ръката, която го навива. Бог, който се разкрива в красотата на законите, а не в страха от наказание. 

   Той се загледа в танца на пламъците и продължи, сякаш говореше повече на себе си:

    — Да не си грешник не означава да не нарушиш специфичен ритуал. Означава да не предадеш истината — да имаш интелектуална честност. Да не рушиш животи — да бъдеш етичен. Да не спираш да се удивляваш пред величието на Вселената — да бъдеш смирен.

   Направи пауза, взе самовара от масата и напълни чашата си с ароматен извлек от мащерка и жълт кантарион.

       — Навярно съм станал скучен с тези си съждения.

    — Не, моля ви — бързо го прекъсна събеседникът, — продължавайте. А вярата?

     — Да, вярата… тя е тази, която те прави по-добър човек и по-мъдър стопанин на Земята. Защото повярва ли човек в хармонията на света, ще започне да я търси и в себе си. Тогава ще е способен да се впише в него без да руши. Ако твоята вяра те спира да „изядеш“ ближния си от самолета в Андите, значи тя е изпълнила най-висшата си функция. Тя е любовта, която придава смисъл на вашите студени инструменти.

     Настъпи тишина. В нея нямаше спор, а съгласие без формула. Двамата знаеха, че отговорът не е нито само в уравненията, нито само в молитвите. Той е в способността на човека да погледне към звездите и да види в тях не ресурс за експлоатация, а отговорност.  

  Над хижата Вселената продължаваше да пулсира — необятна, загадъчна и търпелива, сякаш чакаше човечеството най-сетне да порасне.