А колко малко се искаше

 

Текст и илюстрации:

М. Д. Милев

   

       Тя ги роди с любов. С любов ги отгледа, възпита и изучи. Отдаде им силите и здравето си, а след това със същата обич се грижеше и за внучетата си.

      И един ден остана прикована на легло. Коварна болест угаси слънцето в живота ѝ. Светът се сви до четирите стени на стаята.

    Телевизорът беше единственият ѝ прозорец към човечеството, а телефонът – нишката, която я свързваше с близките. Но и те замлъкнаха и я изоставиха... А колко малко се искаше някой да помогне, нещо да направи, за да не ѝ бъде отнето поне това. Животът се превърна в тъмница – самотна, тиха и болезнена.

      И въпреки всичко тя не се оплакваше. Не изричаше болката си – нито физическата, нито онази, която разкъсваше душата ѝ. Животът я беше научил на стоицизъм, смирение и рядко благородство.

     О, как им се радваше! Че са станали големци, че са избягали от провинцията, че са напуснали и родината си даже! 

       Майчиното сърце продължи да обича и да прощава...