Текст и илюстрации:
М. Д. Милев
Пътната портичка се отвори рано-рано, изскърца така, че чак душа да ти се свие — все от оная пуста панта, дето отдавна просеше малко овча лой.
— Колко пъти да ти казвам — намажи я, та да не вдига тая врява всеки път! — ядосваше се майка ми на баща ми. А той, горкият, имаше куп други грижи на главата. От ъгъла на дувара два-три камъка, вадени навремето от Чирпанската кариера, се бяха свлекли. И без това спойката им не беше като хората — бяла пръст, копана горе над селото. Пък и простите „турски“ керемиди на плевника се бяха разместили от вихрушката, която мина оня ден — и тях чакаше ред.
— Казвай, Шабанце, за какво си дошла, че работа ме гони — обърна се майка ми към неканената гостенка.
— За предене, како. Да имаш вълна да ти напреда? Няма да искам много — малко брашно ще даваш.
— Само да се разберем от сега — да не ми сложиш трици в кълбетата, както ме излъгаха ония циганки миналата година.
— А, сакън, како! Ти ме знаеш мене — кога съм лъгала или крала? Колкото тегля, толкова връщам.
— Добре, добре. Вземи тая вълна. Пък брашното после. И като срещнеш баба Исенца, кажи ѝ, че имам дюшек за правене.
..............
Баба Исенца — знаеше я цялото село. Майсторка на дюшеци. Дръндарката ѝ викаха. Носеше през рамо голям лък — извита дървена пръчка, вързана в двата края с връв от телешка кожа, подобно на тетива. В торбата ѝ — кълбо канап и дълга игла- губерка.
— Да имаш, булка, дебел шаяк или вехти димиени гащи? — рече тя, като се сви на кравай върху разгънатия чаршаф в сайванта. Пред нея — старият дюшек, чакащ ремонт.
Едно време дюшеците ги пълнеха с маганен памук. От лежане се сплъстяваше, ставаше твърд като дъска. Разпори баба Исенца дюшека, хвана лъка, опря телешката струна в памука и заигра. Опъваше и пущаше — струната захващаше памука и го изхвърляше настрани, разбухнат, разчепкан, все едно никога не е бил сбит. Като че ли струна на гадулка дрънкаше и сякаш песен се чуваше. Оттам и „дръндарство“, и името „дръндарка“.
Като овърша целия памук, седна да шие. И тук си имаше майсторлък. По ръбовете слагаше памук и го зашиваше с губерката, та да стане нещо като цилиндричен шнур — дебел около два пръста. После по цялата площ закрепваше през педя „копчетата“ — малки квадратчета шаяк, два на два сантиметра. Канап, захванат за копче, промушваше напречно през дюшека, за да държи памука на място — да не се събира в единия край или на топка по средата.
Когато по-сетне баба Исенца излизаше през скърцащата портичка, торбата ѝ вече тежеше — кромид, картофи, чесън, някоя дюля, круша, ябълка или шепа орехи. И хлебец имаше, и парче сланинка, и бучка сирене.
----------------
Открита конска каруца минава покрай оградата.
— А, грънци, грънци-и-и. Хайде, грънчаря-я-я! — провикваше се брадясал мъж, седнал отпред на капрата, та гласът му се носеше чак до края на махалата.
— Чакай малко! Каква ти е стоката? — викна майка ми през дувара.
— Стомни с чучур и без чучур, гърнета, делви и сачове! — отвърна грънчарят, като дръпна юздите.
— Делва за катък ми трябва, ама да е с капак.
— Имам я! Голяма е, гледжосана отвътре — да не хваща миризма.
— А как вървят, как ги даваш?
— Царевица — пълно за пълно.
— Множко ми искаш. Ако дадеш и онова гърне — ще се спазарим — рече майка ми и надникна в каручката. Там върху слама и сено, бяха натъркаляни грънците — едни червени, други по-тъмни, всички лъснати от печенето.
От край време по нашия край минаваха тия родопски майстори грънчари. Разменяха стоката си срещу зърно — царевица, жито, ечемик. В балкана зърно не се въдеше, а тук, в равнината, земята раждаше богато.
И тъй — от тях грънци, от нас — зърно. И всеки доволен.
Няма коментари:
Публикуване на коментар