понеделник, 11 септември 2017 г.

Ти си



Текст и илюстрации
М. Д. Милев

Ти си малка пойна птичка,
ти си славей, гургуличка,
ти си гълъбче, което
волно рее се в небето!
Ти си пъстрокрилата калинка,
литнала над горските малинки,
над зелен здравец
и над ситни боровинки!
Ти си цветенце в градинка,
като уханната иглика,
като росна перуника –
това си ти!


 – А името ли? –
Името ти е МОНИКА!



Несподелени зюмбюли и лалета

Текст  М. Д. Милев
                                                                                                                       На старите ми хазаи –
                                                                                                                       с признателност!

Скърцане на затваряща се врата и тихи стъпки на отдалечаващ се човек. Сънувам ли или това се  случва в действителност?  Отварям сънени очи. Навред се носи миризмата на  прясно откъснати зюмбюли и лалета. Все още унесен,  не мога да разбера какво става в стаята ми. Отмятам завивката и скачам. В сумрака ми се мярка силуетът на огромна купчина от цветя, разпръснати върху  стоящата до прозореца маса. Дявол да го вземе, колко ли е часът? Поглеждам светещия циферблат на часовника – два и половина среднощ. 
       Цветята... лалетата... зюмбюлите... хазайката леля Сийка... бай Байко хазаинът...! Ужас! Изтръпвам!
                                                     .............................................................................
      Бедни хорица са били хазаите ми. По светлото  – в тъкачницата на фабриканта Стайнов, по тъмно – на нивата. Тя е била имането им, единственото – малката нивичка в края на градчето.
      През една зимна вечер дядо Димитър, бащата на Байко, събрал тримата си сина край паралията софра, седнал с гръб към огнището и рекъл:
      – Момчета! От дядо ви, Бог да го прости,  ми остана само оная нивица, оттатък Енинската бара. Време ми е да ви я поделя. Напреки съм я цепил, като съм оставил едно парче и за мене. Който от вас му се падне моята част, той един ден, като изнемощея, той ще ме гледа на старини и негова ще да е моята земя.
      Свалил дядо Митър калпака, турил късметите вътре, размесил ги с ръка  и подал калпака към синовете си:
       – Айде, бъркайте и хаирлия да ви е късметът и имотът,  момчета!
      След като се задомил, младият по онова време Байко, всяка вечер, с чувал на гърба (бил здравеняк, буен и непокорен – на първи май през бурната 1923 година забучил червен байрак на върха на най-високото дърво пред общината), пренасял до своята нива хума, която изкопавал в подножието на близкия до града хълм Тюлбето. Булка Байковица пък кълцала, докато чака, слама на ситно в скованото дървено корито, в което Байко изсипвал глината. Така от омесената със сламата кал са ставали кирпичените тухли. С тях започнали да градят къщата си в горния край на имота. Най-напред издигнали една стаичка, в която да посрещнат зимата, в която на пролет, ако е рекъл Господ, може и рожба да проплаче. На първата година една соба, на втората още една такава, прилепена до нея. Тъй Байко, година след година налепил в права линия четири-пет стаи на новия си дом. А да не се навлича боклука в къщата, отпред подредил каменни плочи, които мургавите събратя вадели от близката кариера, разнасяли с каруци  и продавали из града.
      Луд умора няма – такова е било младото семейство. Оградили парчето земя и лека, полека с упоритост и постоянство не само, че си покривали нуждите от пресен зарзават, но и на пазара до голямата джамия изнасяли за продан  маруля, репички, връзки пресен лук и чесън.
      Градът се разраснал, разширил се на изток и отведнъж имотът на Байко се озовал между две улици. Неясно защо в градския план не са го регистрирали на улица "Тулово" от страната на къщата, където беше портата, а откъм далечната част на двора, на улица "Янтра". Такъв адрес са турили и в кадастъра: "Янтра" номер три*.
      И до сега бай Байко и леля Сийка – съпругата му, вече и двамата на преклонна възраст, не спираха да се блъскат в зеленчуковата градина. Наред с ранния зеленчук, на пролет отглеждаха лалета и зюмбюли, които изнасяха на пазара до джамията, за да добавят някои лев към мършавите си пенсийки. Пак за някоя пара даваха под наем на квартиранти четирите си стаички.
      Със съквартиранта ми обитавахме най-крайната и най-близко стоящата до уличната портичка квартира. Ученици бяхме последна година и се подготвяхме усилено за кандидат-студентските изпити.  През тия времена нищо не се заключваше, ни улични порти, ни вратите на стаите. Да се промъкнеш в чуждия имот си беше лесна и проста работа. Но не се крадеше! До самия уличен вход се намираше навес - сушина, в който се складираха дървата за огрев, а една част от сушината бе отделена като гараж за велосипеди. Велосипедите в града бяха навсякъде, едва ли не  колкото хора, толкова и велосипеди. Такъв беше случаят с колелетата в навеса на хазаите – наброяваха се около четири-пет. Да не си помисли някой, че са се заключвали с катинари и синджири усукани около железни стълбове. Няма такова нещо. Ако ти трябва превозно средство, хващаш, което и да е колело, удряш три-четири помпи на спадналите гуми и ходи, където си щеш.  Само трябва да го оставиш читаво, от там, от където си го взел.                                     
                        
......................................................................
      Приближавам се до масата и опипвам в тъмното дръжките на лалетата – сухи, хващам зюмбюлите – и те сухи и не са вързани на снопче. Значи, не са взети от каменното корито, стоящо до външната чешма на двора, в което подготвените от леля Сийка цветя, за продан   утре, стояха натопени във вода.
       – О, триста дяволи! Вижда се, че  злосторникът или който и да е бил, е опустошил цветните лехи в градината... – мисля си в потрес.
      Съквартирантът ми на отсрещното легло спи толкова тежко, че и с топ да стреляш не ще го съживиш. Хванах го за носа, затапих му  кислорода и го разтърсих.
      – Ставай, човече – викам и го друсам – и гледай какво са ни стоварили  на масата. И знаеш ли от къде е направен зулумът? От градината на хазаите, приятелче!
       С фенерче в ръка тихо, на пръсти, се промъкваме двамата до лехите в градината. Осветяваме. Всичко си е на мястото и крак злосторен не е стъпвал тук! Отиваме до коритото на чешмата. И тук е пълно с натопени цветя, непокътнати. Слава богу – трудът на възрастните ни стопани не бе пострадал! Отдъхваме с облекчение.
      Сутринта на път за училище минаваме, както обикновено, напряко през двора на новата болница. От юг пред многоетажната сграда бе разгърнат обширен парк с алеи, пейки, дървета и много цветя. Чичо Цанко градинарят, стиснал маркуча, с който рано, рано поливаше градината, говорише с все сила сам на себе си:
       – Вагабонти недни! Да бяхте си откъснали няколко цветенца, а то цял наръч сте оплевили бе, маскари, с маскарите такива!
       Ясно от къде идват китките в стаята ни и кой тука е мишкувал! Вече се досещаме, че той не е кой да е, а е то – влюбеното до уши в моя съкафезник тийнейджърче, живеещо в отсрещното на болницата жилищно блокче. Беше девойче – луда глава, войвода на чета, тартор на банда от четири-пет момиченца и момченца от махалата, с които явно е провело снощната хайдушко-партизанска акция, за да засвидетелства пред приятеля ми любовните си трепети. Първи чувства, уви не споделени...
       Такива ми ти работи – любов, зюмбюли и лалета.


..................
* Днес, ако ти се случи да минеш от там, дали по едната или по другата уличка, ще видиш върху нивичката на бай Байко, върху зеленчуковата градина на леля Сийка, извисилите ръст тухлено-бетонни, многоетажни сгради с  балкончета, къде остъклени, къде не, на които може и да има, може  и да няма саксийка с цвете.









петък, 14 юли 2017 г.

В морската градина


Текст и илюстрации
М. Д. Милев

„Пазителка на спомени красиви!
Малка пейка!...“
    П. Филипова

На пейката, малката,
под блясъка на лампата
две сърца млади, зелени
седяха притаени.
Какво ли са си мечтали,
каква ли клетва  си дали? –
свидетел им бе лампата
и пейката, малката.
……………………







Днес пак са там двамата
да търсят пейката, лампата –
навярно те пазят спомена още
за ония нежни лунни нощи,
за морската градина
в която младостта премина.
Морно да поседнат,
в очи да се погледнат
и като пред олтар да кажат
изповед интимно важна,
как през годините отминали
клетвата си съхранили!
............................................
На пейката, малката,
под светлините на лампата
седят отново двамата…




събота, 17 юни 2017 г.

Лист отбрулен

Текст и илюстрации
М. Д. Милев


Лист отбрулен. Кой знай де го вятърът завлече? – беше написал нашият чирпанлия Пею Крачолов за такива като нас кореняци каратерзилерци, запокитени в старото Фелибе. И сега, подобно на Яворовите арменци – изгнаници клети, в край чужди събрани, пият и пеят.... – гитенци на така наречените землячески срещи...
Защо ни се пълнят и навлажняват очите когато се виждаме в някоя кръчма било на чаршията в Чирпан, или в големия Пловдив? Заради общите ни корени, си мисля. Заради ония незабравими детски години минали по сокаците на селото ни или по къра гитенски. Заради онези простички по селски, но душевно богати хорица: баби с дълги фустанели, пъстри престилки и черни забрадки усукани по набраздени лица, брадясали дядовци с рошави мустаци и възлести пръсти на жилави ръце, и грижовни, все забързани бащи и майки, които ни направиха човеци!

И не само корените, впили се в сухия чернозем на роден край, ни свързват. Всеки иска като на близък, като на брат да сподели, да излее спотаени тъги и неволи или изживени радости от своето битие. Ей за това, да не загубим себе си в забързания свят, се събираме и си обещаваме, стискайки си здраво ръце за довиждане, че живот и здраве, догодина пак ще повторим гитенската среща.