Във „Форест"

 

На попрището ми жизнено дълголетно
попаднах в лес* вековен,
сред борове зелени
и поляни, китно подредени.

Не чакайте от мен, подобно Данте,
за Ада думи да редя —
друга ще е моята поема, кратка,
но от сърцето ми дошла.

Денят бе слънчев, небето — синьо,
а въздухът — прозрачен, чист,
на шишарки, на горски билки с дъх
и на гората дива със свежий лъх.

Сред тази нежна тишина
се издига каменна постройка
с име, непознато нам —
„Форест“ я наричат там.
А в нея — свят пъстър, шумен, жив —
народ шарен тук се стича:
от баби, дядовци и родители грижливи
до дечица малки,
сладки, весели, игриви.

И ако трябва Рая да опиша,
ако ме питат где се крие той —
където миговете са прекрасни
и щастието няма край,
не бих търсил образи и думи ясни —
бих посочил просто този край.
Бих го сравнил с онова,
що тук успях да преживея —
в тази сграда, сред таз природа дивна,
със смеха, що наоколо се лее,
и най-вече — с хората до мене свидни:
с жена ми и децата ми любими.

Тъй, може би, изглежда Раят —
не някъде далеч, отвъд света,
а там, където заедно, аз зная,
от любов и обич преливат нашите сърца.

     *Препратка:

Когато Данте Алигиери започва да пише „Божествена комедия“, 

той е бил, цитирам: „На попрището жизнено в средата…“ — тоест,

 на около 30 години, и вече се е  намирал, отново цитирам: „в лес тъмен…“.