Записал и илюстрилал
М. Д. Милев
Ако си бях останал на село, момчето ми, ей Богу, нямаше сега така да ме стяга сърцето, да ме гони тая пуста носталгия. Ама щур човек, като се откъсне — тогаз му иде жал, чак в корема го свива. Ние, братко, сме като ония нашенци, дето хванаха самолета и се изгубиха нейде отвъд океана. И какво? От другия край на света — и плачат, кат’ чуят „Облаче ле, бяло“, сълзи бършат с ръкав, и подсмърчат, а същевременно почват да мърморят: как така огнището пустее, как така бурени, как така няма ни пиле да пропее, ни куче да залае… Абе хора, я се погледнете в огледалото — ние сами си оставихме къщите, градините, гробищата!
Че имаме ли изобщо правото да се ежим и да търсим вина у друг? Като пиша понякога за селото — за хубостите му, за трудовите, ама златни хора, дето го градиха с пот и честност, за скромния, но чист бит, за рода ми, за джинса ми, и накрая — за тая троха история, останала в прахта на чардака — никога, ама никога не съм го взимал на подбив. Напротив! Където и да съм бил — и на върха да съм седял, и във високите канцеларии — винаги съм казвал с гордост: „Аз съм селянин!“ Първите седем — там са минали! И да ти кажа ли — каквото баба ми, дядо ми, мама и тате са ме учили, със свещ да го търсиш, не можеш да го намериш по академии и университети.
Ако съм бил критичен към днешното дередже на селото — било е от болка. Да можех с нещо да помогна, да се оправят „кривиците“, както говореше баба. Ама пак питам — кой да ги оправи? Ония ли, дето нападнаха селото и се намърдаха в празните къщи с крадливата си култура и обърнаха селото с хастара наопаки? Или шепата останали — мои набори — един с бастуна, друг с пейсмейкъра, трети с единия крак вече към баира?
Че имаме ли изобщо правото да се ежим и да търсим вина у друг? Като пиша понякога за селото — за хубостите му, за трудовите, ама златни хора, дето го градиха с пот и честност, за скромния, но чист бит, за рода ми, за джинса ми, и накрая — за тая троха история, останала в прахта на чардака — никога, ама никога не съм го взимал на подбив. Напротив! Където и да съм бил — и на върха да съм седял, и във високите канцеларии — винаги съм казвал с гордост: „Аз съм селянин!“ Първите седем — там са минали! И да ти кажа ли — каквото баба ми, дядо ми, мама и тате са ме учили, със свещ да го търсиш, не можеш да го намериш по академии и университети.
Ако съм бил критичен към днешното дередже на селото — било е от болка. Да можех с нещо да помогна, да се оправят „кривиците“, както говореше баба. Ама пак питам — кой да ги оправи? Ония ли, дето нападнаха селото и се намърдаха в празните къщи с крадливата си култура и обърнаха селото с хастара наопаки? Или шепата останали — мои набори — един с бастуна, друг с пейсмейкъра, трети с единия крак вече към баира?
И въпреки всичко, колкото и да се укорявам, че не опазихме това, що ни беше завещано — с ръка на сърцето ти казвам: има и друг виновник. И трябва да го назовем — животът. Тоя живот, дето ни завъртя като воденични камъни. Обществени промени, голяма политика, продажни управници, алчност, кражби — е как да не се сгромоляса всичко? И в тоя вихър — ние, обикновените човеци: ти, аз, той… Смазан народ. И питаш — можехме ли да променим нещо? Можехме ли да обърнем въртележката? Може и да не сме могли… и тъкмо в това, си мисля, се крие нашата вина... А виж, вие сте млади, времето, животът е пред вас. Имате бистър ум, имате и свежи сили. Впрегнете ги за добруване!
Понеже и ти ми споделяш, че ти е мило за селото, за дядо ти, за баба ти, за баща ти, да почиват в мир — дето аз ги знаех като петте си пръста — рекох да ти разкажа малко повече за моите мисли, и горести. Пък знам ли, може и да съм се поувлякъл. И да съм ти досадил, да прощаваш. Ама нали Марк Твен беше рекъл: „Нямам време да ти говоря кратко.“ Щото за кратко се иска майсторлък… дето явно не ми е по дарба.
Хайде, че нощта преваля и огнището догаря, остани си със здраве!
Няма коментари:
Публикуване на коментар