-------------------„Verba volant, scripta manent!“ – „Думите отлитат, написаните остават!“------------------
(Съчинения по време на пандемия)
С ръст гигантски,
с мощ огромна,
застанали са исполински
пред размерите ни скромни.
Впили здраво жили
дълбоко в недрата земни.
Опълчили са яко сили
срещу бури гороломни.
Ще попиташ ти,
понятно,
от къде са
тези великани.
Къде тъй невероъятно
са расли
тез колоси-титани?
Не съм от тия,
че да скрия,
къде да ги откриеш.
Те са тука,
не се лутай,
бягай в парк Лаута!
Текст
(Съчинения по време на пандемия)
Езикът ни, българският, който от невръстен научавах в родния ми край, не е тоя, който сега изговарям. Оня беше някак си по-загладен, по-опростен, по-лесен за употреба. Нямаше ги тия скупчвания на съгласни, оплитащи езика ти, или многогласните думи, които, за да ги изкажеш, трябва да направиш едно сложно артикулиране с устата. Как да не се запънеш и запелтечиш, ако трябва да кажеш ,,чичковите червени червенотиквениковчета"? Ето например изречението: ,,Ще отида за хляб, за вода. Ще дойда, ще си хапна, ще си пийна.", сравнено с това: ,,Ж'идъ зъ ляб, зъ удъ. Ж'додъ, жъ си апнъ, жъ си пийнъ". Вижда се как във втория говор, нашенския, се лее сякаш речта, премахвайки двусъгласните ,,щ" и ,,хл", които даваха тромавост в изказа. Освен това ,,а"-то, което трябва да се изговори с широко отворено гърло, е сменено с глухото и някак си по-нежно ,,ъ". И колко излишни буквички са икономисани? Само в ,,ще отида" са спестени три. А пък ,,ж"- то? О, това ,,ж"! Без никакво съмнение то допринася за една особена тежест и натъртеност на думата и изобщо не може да се съпостави с бездиханното ,,щ", да не говорим за ,,ш"-то, което ,,ш" някъде употребват като: ша -това, ша -онова. Може да се заключи с положителност, че в този говор, нашият, е вложен разсъдък и доза практичност и изящество, съждение, в което ще се убеждаваме и по-нататък.
Но нашите брадати граматици ще размахат
пръст, казвайки:
– Сакън! Правила има тука! Другото е
диалект! – Диалект,
диалект, ама удобен и лек, ще възразя аз!
Вярно, че във всеки край са си нагласяли
приказката по свой начин. Меричлерци примерно, макар че бяха на 5÷6 километра
разстояние от гитенци, трудно им се схващаше какво искаха да кажат: ,,Ноденка остафихме коньоуто отсъде ряката."
Оставили са били оня ден конете си
оттатък реката...
Дали щото от както съм дочул човешка реч и тя се е загнездила в главата ми, да ми е тя тъй най на сърце? Навярно, както Ран Босилек поетично го е определил, че е ,,реч омайна, сладка", щото е ,,реч на майка и на татка". За това по нявга се усещам, че вкарвам отколешни думи в речника си, поовехтели, позабравени. И други, които според моите скромни разбирания за правоговора, са по-правилни от възприетите. Да вземем думата ,,ухо". Би следвало за повече от едно ухо да казваме ухи, а не уши. Или след като е правилно да са уши, то тогава ухото трябва да е ушо. Така го наричаха и в селото ни. Е, някой може тук да ме попита:
– Байо, на окото очо ли му викахте във вашето село?
Не, не сме говорили така, въпреки че съм
чувал някои да казват: О, какви хубави очи има,
особено едното очо!
Имахме си и ред други по-сполучливи думички,
пак погледнати от моята камбанария и пречупени според моите схващания. Беше ми много странно, когато след време трябваше на
патката да казвам ГЪСка. Беше ми някак си и срамно да оприличавам
това красиво животно на закръглените хорски задни части, да ме прощавате... Може би от горните неудобства на хората ни тук на село, гъската са я нарекли с по-благозвучното патка, а патицата именували юрдечка. Пуйката станала фитка, а пуякът – фиток. И
за последните животни, привнесени чак от далечната Америка, явно не е било много приятно с това -уйка
и -уяк и естествено е било да се прекръстят. След това ние, от нашия
край, използвахме често производните на фитка
и на фиток, когато трябваше да оприличим
нещо или някой. Казвахме ,,фитката му с фитка", или ,,фитокът му с фиток", или пък ,,колко е зафичен", за някой глупав човек,
или за глупава постъпка. Трябва да отбележа, че тези сравнения бяха много
сполучливи и верни. Имал съм си работа с животни, но по-мизерни по акъл от фитките нямаше. Може ли човек да каже ,,колко е запуйян"? Абсурд! Ето значи, какви широки простори и словесни възможности даваше родният ми език!
Не само думата ГЪСка ме смущаваше, но и тази за ГЪСеницата. Изясних защо. Заради корена на думата. Но моите предци,
верни на добрия си усет не са възприели горното название. И с право. Гледайки животинчето как се
гърчи, за да измине няколко милиметра, все едно, че гледаш сурата на един
намръщен, навъсен човек. Ето и
правилното име: не ГЪСеница, а въсенца. Така я наричахме. И когато
един мой съученик, изправен на черната дъска (сега вече е бяла, защото черното
изчезна заедно с белия тебешир) трябваше да говори по урока за гъсеницата, започваше така:
– Тя, въсенцата,
ъъъ....
– Не въсенца,
а гъсеница, Димитре, – го прекъсваше
даскалът.
Кой е бил прав: даскалът или Димитър?
Мисля, че е Димитър!
Друга дума, от която съм си патил с насмешките, които съм получавал при употребата й, е думата ,,пъшка". Не става въпрос за оня глагол от ботевото стихотворение, увековечило по блестящ начин героичната смърт на Хаджи Димитър, че юнакът ,,там на Балкана", ,,лежи и пъшка" от лютата си рана. А е за литературното изговаряне на съществителното ,,пъшка", което е костилка. Не ми се иска и тук да определям кое е по-правилно: пъшка или костилка. Само ще добавя, че като малчугани, често се е случвало при чоплене на тиквени или слънчогледови семки, на които също им казвахме пъшки, да не можем да отделим ядката от черупката и в последствие сме изпитвали доста неприятен стомашен дискомфорт, с последействащо охкане и пъшкане. Тоест, яде ли се плода заедно с пъшката, ще има след това зор...
Като споменах за насмешката, няма да забравя как преди много години аз, тринайсет-четиринайсет годишен ученик, в един час по български език, бях неволен свидетел на ей тази случка. Съученикът ми Радко, който беше от мъглижкия край, трябваше да издекламира ботевото стихотворение ,,В механата". Всичко вървеше много гладко, почти за отличен, до момента, когато с подобаващия за стиха патос Радко изрецитира:
,,Пием, пеем буйни песни
и зъбим се на тирана;
механите са за нас тесни -
крещим ,,Хайде на Балкана".
Крещим, но щом изтаврезем..."
И тук целия клас избухна в смях, а учителят ни, който строго държеше за правоговора, така скастри Радко, че той сигурно е зачеркнал за цял живот думата изтавреза от речника си. И сега, като се връщам с умиление към тоя момент, напълно оправдавам Радко. Та той, завалията, нямаше никаква вина, че с изтавреза е пораснал, а не с изтрезнея!
Защо ли горките жени са тичали през глава яко осакатени, според представите на Гинка? Защото тогава в нейния речников фонд дървеното ведро е било не познат съд, тъй като бе изчезнало от обръщение в бита ни и бе заменено от медните менчета и бакъри. Но все пак съученичката ми е запомнила донякъде от прочетения преди това текст, че жените в стреса и уплаха си, като съглеждат излизащият срещу тях от водата брадясал мъж, бягайки са зарязали половината си крайници край реката... Въпреки, че тогава много се смяхме, аз и до сега си мисля, че Гинка просто е допуснала една граматическа грешка.
Мога още дълго да приказвам по темата. Ще
завърша обаче с казаното от дядо Вазов:
ЕЗИК СВЕЩЕН НА МОИТЕ ДЕДИ,
.......................................................
ЕЗИК НА ТАЯ, ДЕТО НИ РОДИ!
(Съчинения по време на пандемия)
На Ст. И. К.
Знай, че времето тече,
не чака!
Речник на вехтите думи вмъкнати в текста:
(Съчинения по време на пандемия)
Толкова бурно ни завъртя времето, че улисани в невижданата до сега жестока пандемична обстановка, позабравихме как минаваше ежедневието през детските ни години, когато нямаше електронни игри, таблети, смарт джаджи, нямаше интернет. А игри не ни липсваха. И най-важното, играеше се вкупом и то на вън, на двора, на улицата, на полето или в гората. Каква по-добра социализация на малчуганите от тая?
Имаше отборни игри, като обикновено единоборството бе между две групи деца. ,,На война" се играеше от два воюващи лагера. Отборна бе и много динамичната ,,Народна топка", която единствено все още е в употреба в училищата.
Имаше и индивидуални състезания, при които всеки се бори сам за себе си. Такава бе играта с така наречените ,,джамени" (от джам – стъкло), или както още им казваха ,,содени топчета". Содени, понеже съществуваха по това време едни шишета за сода – газирана вода, в гърловината, на които бе поставена стъклена сачма – топче. Предназначението му беше да затапи бутилката, вследствие на вътрешното налягане на газа, както и да предпази от неволно изливане на содата от шишето при случайното му катурване. Един вид клапа, която пропуща само в една посока.
Някои от игрите нямаха състезателен характер, а по-скоро – наказателен. Или, избраният от наричането, биваше наказан да изпълнява определени задачи. Ако се справяше успешно, като познае, измами, надхитри, надбяга и прочее, друг играч, тогава предава наказанието на другия. Подобни игри бяха като: ,,Пусни, пусни кърпичка", ,,Мижанка", ,,Бъз" и други.
Началото на играта започваше с определяне на първенството, тоест кой ще започне първи да играе. Това ставаше с наричане. Извършваше се от един от играчите, който изговаряше точно определени изрази. В повечето случай наричанията до голяма степен са римувани фрази, които нямаха определено съдържание и смисъл. Този играч посочваше по ред с пръст, на всяка дума един, от наредените в кръг участници. На който се падне последната дума от фразата, той започва първи играта. Имаше много наричания, като например:
- ,,От небето до земята, айн, цвай, драй, нижи, нижи най. Оки, боки, шандароки, ала, бала ник и полвина дик";
- ,,Еднинка маслинка, кундур, кукуряк, камънче.";
- ,,Пускам, пускам кърпа, кучето я дърпа, Гено ми я иска, за да ме напляска.";
- ,,Ала бала Ница, бял фасул в паница. Ще го яде гост, пръв излезе тоз!";
- ,,Ала бала Ница, турска паница. Дей гиди Ванчо, баш калпазанчо.";
- ,,Хей гиди Ванчо, наш капитанчо. Манджата ти ври, калпакът ти гори.";
- ,,Ини, мини, дуду, мини. Каравела, муставела. Джандата, котката, марамяо, пиш.";
- ,,Ала бала, портокала, баба ти е заспала между два чатала." и други все такива, до някъде безсмислени изрази, но така или иначе без тях игра не се подхващаше.
И днес в спорта се извършва подобна процедура, например във футбола, където съдията подхвърля стотинка, питайки ези или тура.
Вярно е, че повечето едновремешни игри можем да определим като елементарни, с прости правила, но достатъчно занимателни и увлекателни. Тичане, скачане, прескачане, каквато е играта ,,Прескочи кобила", смях и чист въздух. Така растяхме като деца всички заедно, навън от задушните стаи и от фитнес залите, зачервени, изморени и в крайна сметка бодри, здрави и калени.
Много пъти съм искал да разбера кое е правилното обръщение към богоизбрания народ от земята израелова. Дали са израелтяни, или юдеи, или евреи, или семити? А може би и ционисти? Това ме накара да проследя историята на тоя народ, като се заровя по-задълбочено в създаденото от неговите умове творение, познато ни като светата БИБЛИЯ и то най-вече частта от нея озаглавена СТАРИЯТ ЗАВЕТ. Много автори, в продължение на стотици години преди ХРИСТА, са сътворили над 46, така наречените ,,святи книги", съдържащи се там.
От обемистия материал съм отделил в конспективен,
силно съкратен вид генеалогията на народа израилов.
––––––––––– – ––––––––––
АВРАМ
(Един от
старите патриарси)
АВРАМ е богопомазан внук на НОЙ, (построил коръба, чрез който е спасил човешкия и животинския род) девето поколение от първородния му син СЕМ. АВРАМ е женен за своята
полусестра САРАЙЯ, която дълги години е бездетна.
Бездетната и доста възрастна САРАЙЯ дава египетската си слугиня АГАР за наложница на АВРАМ и тя му ражда син ИСМАИЛ (ИЗМАИЛ).
 |
| Сара, Агар и Аврам |
БОГ се явява пред
АВРАМ, въздава му завет, който, ако АВРАМ изпълнява, потомците му ще владеят цялата
ХАНААНСКА земя (днешна Палестина).
Има две изисквания, обаче, които трябва да се спазват безусловно. Първо: да се
обрязва до осмия месец всяко новородено дете от мъжки пол от потомците и второ:
потомците му да признават само него и единствено него, като БОГ. След приемане
на завета, АВРАМ вече се нарича АВРААМ, а жената му – САРРА. Разбира се, след
това засвидетелствуване на вярност към БОГА и завета, САРРА забременява (САРРА даже първоначално се съмнява, че на тази напреднала възраст ще може да зачене) и ражда
син ИСААК.
АВРААМ обрязва себе си и
двамата си сина, като от ИЗМАИЛ тръгва ислямската вяра, почитайки го като
мюсюлмански патриарх, а от ИСААК – израело-юдейската вяра.
АВРААМ изпраща слугата си във Вавилон, за да намери, между живеещите там негови братовчеди, жена
за ИСААК. Това е РЕВЕКА. Тя ражда двама сина близнаци:
ИСАВ – ражда се пръв,
ИАКОВ – ражда се след
ИСАВ, хванат за крака му.
ИСАВ е по-окосмен и
се занимава с животновъдство и като първороден е любим на ИСААК.
ИАКОВ
(Родоначалникът
на 12 те колена израелеви)
ИАКОВ е по-нежен, живее по-уседнал в шатрата
и е любимец на майка си РЕВЕКА. Под намесата на майката, ИАКОВ измества брат
си, като първороден наследник на баща си и с измама, облечен в агнешка кожа,
получава благословията от остарелия и полусляпия си баща ИСААК.
ИАКОВ харесва РАХИЛ
за жена и за да я получи, работи като слуга 7 години при баща й. Но бащата дава
за жена по-голямата си дъщеря ЛИЯ. От нея се раждат:
1. РАВИМ
2. СИМЕОН (ШИМОН)
3. ЛЕВИТ
4. ИУДА (ЮДА)
5. ИСАХАР
6. ЗАВУЛОН
Но ИАКОВ упорито не се
отказва от РАХИЛ и работи още 7 години. Оженва се за нея и тя ражда:
7. ЙОСИФ
8. ВЕНИАМИН (БЕНИЯМИН)
След
тези две деца РАХИЛ не може да ражда повече и дава за наложница слугинята си
ВАЛА. От нея са:
9. ДАН
10. НАФТАЛИМ (НАФТАЛИ)
Възрастната вече ЛИЯ иска да
измести ВАЛА и дава на ИАКОВ за наложница слугинята си ЗЕЛФА, от която се
раждат:
11. ГАД
12. АСИР (АШЕР)
При това, седмото дете
ЙОСИФ, отива в ЕГИПЕТ и там се замогва. Има двама сина:
7а. МАНАСИЕВ
7б. ЕФРАМ
Това са 12-те колена
(основни родове) поставили, според БИБЛИЯТА родословието на еврейския народ.
Прието е, че с двамата сина на ЙОСИФ – МАНАСИЕВ и ЕФРАМ, колената стават 13.
Междувременно БОГ се
явява на ИАКОВ и му съобщава, че за напред ще се казва ИЗРАИЛ. От тук и от този
момент нататък, потомците от дванадесетте сина на ИАКОВ-ИЗРАИЛ се
наричат израелтяни, а местообитанието им Израел.
От 12-те основни рода
по-важно място заемат потомците на четвъртото дете ЮДА, които се заселват в
южната част на ХАНААН и се водят ЮДЕИ, от там произтича религията ЮДЕИЗЪМ; така
също и третия син ЛЕВИТ. Неговите потомци, познати като ЛЕВИТИ, БОГ
определя, да пазят и разпространяват, сред рода ИЗРАИЛОВ, заветите му.
Та, хитрият и упорит ЯКО ИСАКОВ АВРАМОВ, казано побългарено, със своите две съпруги и доволно на брой и вероятно млади, т. н. наложнички (явно сурогатното майчинство не е от вчера, а е още от дядо Аврамово време), е бил твърде даровит и плодовит, за да се сдобие с дванадесет мъжки наследника, без да се броят родените от него момичета и да постави началото на цял един народ – поколение ИЗРАИЛОВО (не без помощта естествено от БОГА според БИБЛИЯТА, за това е и богоизбрано).
Ето отговора на
първоначално поставения въпрос. Разбираме, че от първородният син на НОЙ, СЕМ
произлизат СЕМ-итите и че АВРАМ е семит и всички негови наследници са семити и
че ИАКОВ, преименуван от БОГА на ИЗРАИЛ, с неговите 12 сина, дава на
поколенията след него името израелтяни, а от четвъртото коляно на ЮДА, името
юдеи и т. н. Но това е така според авторите написали БИБЛИЯТА. А БИБЛИЯТА е
литературно канонично произведение, имащо религиозен, а не исторически достоверен характер. Доколко главните действащи лица и събития са действително
съществували, е спорно, не доказано. Или, названията като семити, юдеи, левити
и прочие са придошли от имената на описани в БИБЛИЯТА личности (патриарси) и нямат исторически потвърден генезис.
Названието евреи е
гръцкото наименуване, като то обхваща именуването на съвременните наследници на
този древен народ. Предполага се, че думата "еврей" идва от "иври", чиито корен "авар" означава "преминаващ", "преместил се". Свързва се с напускането на Аврам на родната си земя в Ур (Месопотамия) и заселил се в обещаната от Бог земя Ханаан и така поставил началото на нов народ, според Библията. Тоест, в държавата Израел живее етническата група евреи, голяма част от която днес е пръснат по целия свят и хората от нея се знаят с това наименование —евреи.
Текст и 3D модел
(Съчинения по време на пандемия)
Най-пряко да отидеш до училище беше да кривнеш по Цонковия сокак. През сухото време улицата бе отъпкана от коловозите на каруци и от стъпките на хора и говеда. Когато има замръзник, или ако натрупа бол сняг през зимата нямаше проблем да се мине от тук. Не дай боже обаче, при дъждовна кишава есен, зима или пролет, да ти се наложи да прекосиш пеш. Казват, че на човек цървулите му оставали в калта, толкова бе лепкава, гъста и дълбока. Ето защо минавах, макар и обиколно, по калдъръма покрай Здравната служба. Но не за това ми е тук думата.
 |
| Здравната служба |
Там, в двора на службата, се издигаше не висока, на две-три стъпала, братска могила с масивна паметна плоча – стена, върху която бяха изписани имената на мнозина наши съселяни герои, дали живота си за добруването на Отечеството ни. Всяка година, на път за училище, на 21 януари, ми се е запечатала една тъжна картина. Прегърбена, облечена в черно и с черна забрадка женица, стоеше превита пред паметника, плачеше горчиво и нареждаше жаловито думи, които се загнездваха трайно в детското ми съзнание. Беше майката на погубените две скъпи нейни непораснали рожби. Политически еничари ги бяха отвлекли, а нашенски башибозук бе отнел зверски живота им през страшната януарска зима на една далечна размирна година. Костите, на тия невръстни мъченици лежаха тук, в тоя каменен Пантеон. Нямаше за мен нищо по-покъртително, по-въздействащо и запомнящо се от надгробните стенания и вопли на непоносимо наранената, скърбяща майка, загубила без време своите деца! Двадесет и първи януари, ден, в който и аз свеждам пред жертвите глава...
Когато слушам големия ни народен певец Иван Пановски да пее „Еничари ходят мамо“, се пренасям там, до паметната плоча в двора на Здравната служба. Косите и на тази почернена майчица бяха побелели, очите изтекли, както на Стоиловата майка от песента на Пановски.
Жестоки съдби на изстрадали майки!
Майки – сироти, възпети в тъжните песни на нашето племе.
