Бай Недялко

Текст 

М. Д. Милев 

(Съчинения по време на пандемия)

Ден да мине не оставя, 
Недялко Йорданов поета,
да не драсне по едно стихче 
от няколко си там куплета.
Тъй сподели  тази утрин
застанал пред екрана,
че не може да не опише
туй що сега стана.
И на осемдесет и отгоре,
които бай Недялко стигнал,
не представа да не прави
това, на което бе свикнал.

Към теб обръщам се, поете,

жив и здрав бъди ни,

дух бодряшки не оставяй

още толкова години

и песни да ни пееш

тъй както само ти умееш,

халът наш да ни опишеш,

какво вчера беше,

как живота ни вървеше

и какво днес при нас стана –

има ли добра промяна!

Нали за друго говорихме,

нали във гърди се бихме,

нали по градчета, по паланки,

на площади, по седянки

подскачахме юнашки

с викове просташки:

,,Кой не скача, е червен!".

Та, кажи ни бай Недялко

не ли е тъжно, жалко

това, което ни се случи,

едни да не знаят си парите,

а други завали, горките,

да са по зле и от куче?

Да се ровят във боклука

и ако имат късмет, слука

да намерят залък,

макар сух и малък,

гладът си някак да залъжат

и още ден да преживеят...

Кажи ни, бай Недялко,

с думи простички и кратки,

що в родината ни мила, драга,

нищо харно да се не полага?!

До кога бе, бай Недялко,

ще се влачим ний хомота

на дереджето жалко,

дереджето на живота?

Кога бе, човече,

ще се роди отново Левски?

Кога от Оня свят далечен

ще се върнат Ботьова, Бенковски,

готови пак курбан да станат

за правдините хорски?!

И кога ще дойде това време,

когато нашето древно племе,

в ръце ще да се вземе

и от земите ни да натири

мизерията, що ни е завзела, 

та най-сетне да съгледа

бледа светлина в тунела?

PS

Да ме прощавате, бай Недялко,

че съм толкова нетактичен, фамелиарен

към Вашата особа и творчество не малко,

към което с уважение и с респект се аз прекланям!