До бай Недялко

Текст 

М. Д. Милев 

(Съчинения по време на пандемия)

Ден да мине, не оставя

Недялко Йорданов — поета,

да не драсне по едно стихче

от няколко си там куплета.

Тъй сподели тази утрин,

застанал пред екрана,

че не може да не опише

туй, което сега стана.

И на осемдесет и отгоре,

които бай Недялко стигна,

не престава да си прави

туй, на което бе свикнал.

Към теб обръщам се, поете —

жив и здрав бъди ни,

дух бодряшки не оставяй

още толкова години!

И песни да ни пееш

тъй, както само ти умееш,

халът наш да ни опишеш —

какво вчера беше,

как животът ни вървеше,

и какво днес при нас стана —

има ли добра промяна?

Нали за друго говорихме,

нали във гърди се бихме,

нали по градчета, по паланки,

на площади, по седянки,

подскачахме юнашки

с викове просташки:

„Кой не скача, е червен!“

Та кажи ни, бай Недялко,

не е ли тъжно, жалко

това, що днес се случи —

едни да не знаят си парите,

а други, завалии, горките,

да са по-зле и от куче?

Да се ровят из боклука,

и ако имат късмет, слука —

да намерят залък,

макар сух и малък,

гладът си някак да залъжат

и още ден да преживеят...

Кажи ни, бай Недялко,

с думи простички и кратки:

що в родината ни мила, драга,

нищо харно веч не се полага?!

До кога, бе, бай Недялко,

ще влачим ний хомота

на дереджето жалко —

дереджето на живота?

Кога, бе човече,

ще се роди отново Левски?

Кога от оня свят далечен

ще се върнат Ботйова, Бенковски —

готови пак курбан да станат

за правдините хорски?

И кога ще дойде онуй време,

когато нашето древно племе

в ръце ще се вземе

и от земите ни ще натири

мизерията, що ни е завзела,

та най-сетне да съгледа

бледа светлина в тунела?

P.S.

Простете, бай Недялко,

ако съм тъй нетактичен, фамилиарен

към Вашата особа и творчество немалко,

към което с уважение и респект се аз прекланям!