Кой съм бил

Текст и шарж

М. Д. Милев

Най-после открих кой съм бил в един от моите животи. Много съм си блъскал главата върху темата прераждане, доксан докуз* страници съм прехвърлял, но едва сега интернета ми отвори очите. Не казвам, че ми е било лесно. Трябваше да се запозная със стотици, а може би с хиляди биографии, фотографии и портрети на личности, от раждането на Христа до сега,  да се взирам в образите им, за да открия себе си. И ето, след като приключих с първите десет-дванайсет века и продължих изследването на 14-ти век, попаднах на находка, на откритие в житието на пиратът-папа Балтазар Коса. Дълго се вглеждах в снимките, които са му правили по онова време и ей богу, все едно се виждах едно към едно такъв какъвто бях, най-напред в детската си възраст: с къдравия перчем*, симпатичните ушенца и миловидно личице с усмивка на Мона Лиза, после като студент: забележете – бил съм музикално надарен, щом съм свирил на Страдивариус и накрая с дългата брада и с белия мустак, с какъвто  съм в момента…

Ако не вярвате погледнете и вие. Прилагам кратко експозе за живота на тоя човек, онагледен с няколко от неговите фотографии, буквално така, както е поместено в мрежата:
..........................................................................................................................

„Балтазар е роден около 1370 г. на малкия остров Иския на северозапад от Неапол.

Преживява безгрижно детство, защото расте на пълна свобода и е най-обичаният, тъй като е най-малкото дете в семейството.

Балтазар Коса неусетно навършва двадесет години. Тогава по желание на майка му сеньора Коса той става студент по теология и теологично право в прочутия Болонски университет. Благодарение на ума си Балтазар бързо става блестящ студент и абсолютен отличник.

Той има трима братя, от които най-големият Гаспар Коса е прочут “Адмирал” на пиратска флотилия. Другите двама братя се занимават със същата дейност, защото командват по един от корабите на брат си Гаспар. 

Балтазар Коса започва да взима уроци по фехтовка и бой със стилет (къс и тънък нож) при най-големите майстори на този вид бой в Неапол и става непобедим майстор в тази борба. Така Балтазар става оформен пират и с присъщата си смелост взима участие във всички операции на брат си в морето и по крайбрежието.

По това време католическата църква се разкъсва от вътрешни борби, папи анатемосват антипапи и обратно. В началото на ХV век, след едно корабокрушение, Коса се отказва от рискования пиратски занаят и се посвещава на църковна кариера. Коса се намесва в папските противоборства със силата на оръжието, като непрекъснато се издига в йерархията.

 Бившият пират става  папа Йоан ХХІІІ и в продължение на пет години оглавява папската институция.“
............................................................................................................

Вярвам, че се убедихте каква потресаваща външна прилика имам с горния изключителен образ. По начало не съм суеверен, както предполагам и вие, и не допусках като вас, че душата може да се разхожда от тяло в тяло, но сега съм принуден да призная упоменатия в началото природен феномен, т. е. ––  явлението прераждане.

Наистина, въобще не съм очарован от това, което съм бил през 14-ти век, но съдба – не можеш да й се измъкнеш току-така, ако нещо в нея не ти допада. Утешавам се единствено от факта, че независимо, че съм бил голям вагабонтин преди 620 години, все пак съм оставил някаква следа и слава в световната история, макар не дотам богу угодна!

Мисля си, ако пък Балтазар знаеше в какъв неудачник щеше да се всели душата му, как ли би се чувствал, щеше ли да е очарован от сегашното си безлично битие в мое лице?

Но както е писал в своите научни трудове Айнщайн – въпрос на гледна точка, на координатна система. Защото, ако папа Йоан ХХІІІ, както си е пиел сутришото кафе в обкръжението на своите кардинали, е отправил блажения си взор към Слънцето, което току-що се е скривало зад едно бяло пухкаво облаче, сигурно би възкликнал:

– Как може някои безбожници да твърдят, че Слънцето не се върти около Земята?! На кладата – та да им дойде акъла! Анатема!

Ако пък  да вземем, който и да е съвременен папа и го възкачим с папо ракета (с папо мобил не става – б. а.) на Слънцето, за да си посгрее немощните си телесни структури  и той, да го наречем примерно Йоан Павел, да погледнеше към тъмната непрогледна вселена и забележеше една дребна синя точица, от която бе дошъл, сигурно би  възкликнал:

– От ясно по-ясно е, че Замята обикаля Слънцето за 365 земни дни според календара на колегата ми Григорчо! Язък* за изгорените нещастници! Мир на пепелта им!

Та да спорим кой от кого се срамува или възхищава от делата си в своите си прераждания не си струва, защото е твърде относително, както е относително от коя точка ще се погледне вселената. И да си призная – много пъти духът на Балтазар ме тормози, особено през последните няколко десетилетия:

– А бе некадърнико! – ми вика и ми мъти мозъка – А бе образование магистратурно що-годе взема, челото ти и то като моето не е два пръста, отличник като мене уж си бил, защо се остави на тоя хал*? Толкоз неграмотници човеци станаха, е – не папи като мене, но кое адвокатче – генерал, кой физкултурник – министър, кой пишман* доктор – депутатин, та кой мишок и президент!!! Други малоумници по-умни от тебе излязоха, та с имоти по света се сдобиха, банки с милиони завлякоха, къщи – палати по три, по пет съградиха, в мътни води риба ловиха, а ти бе непрокопсанико, нищо ли от мен в теб не остана, та  душичката ми, бедната, я обрече да съществува днес тъй мизерно?! 

– Ама аз честно…

– Няма честно! Да не искаш да ми кажеш, че аз по нечестен начин на папския трон съм се възкачил, или пък другите незаконно са натрупали постове и имане? Няма такова животно щом никой съд не го е хванал, никой в зандан не е заптисван!

– Ами идеалите, принципите, морала, веруюто ми…

– Млък! Идеали, принципи, морал – празни приказки, вятър и мъгла! Ти ли на вяра ще ме учиш? Та аз на всички богомолци на вярата им отгоре пет години съм седял! Не виждаш ли, бе будала, как вчерашните върли антихристи – днес най-висши държавни велможи, кръст превиват, крака чупят първи на патриарха ви  ръката му да лигавят и на светата литургия богу покорно кръстом да се кръстят?

Вътрешно се бунтувам срещу неприличните средновековни обноски и някак си не съм съгласен с моя преддушевник, но стоя безмълвен,  навел виновно глава над поредната рекламна диплянка от близкият супермаркет, напъхана ми рано сутринта в пощенската кутия и търся най-евтината промоционална  кофичка с кисело мляко....

Та,  такива ми ти работи – както съм чувал често да казва дяд‘Пеньо. – Първо съм бил Балтазар, сега за жалост или за радост (въпрос на гледна точка) съм МДМ.

––––––––––––––       .      –––––––––––––

           

А КОЙ СЪМ в същност?

 Като уважаващ себе си човек, а и с не по-малкото подобно уважително отнасяне към всеки един, познат и непознат, съм се стремял винаги да се представя кой съм в същност. 

– Нека – разсъждавам, – да се опиша  пред хората първо какъв съм, що съм, пък после да се изказвам пред тях по глобалните житейски въпроси и наболели световни проблеми. Не за друго – просто да си знаят с кой си имат работа.

       Подходил съм към собствената си презентация отговорно и задълбочено, бих казал – научно, в съответствие с теорията на  висшета  математика – строго диференцирано. Тоест,  в различни сюжети съм излагал кратки отрязъци от битието си.     
           В "The butterfly", например,  съм се описал като нищожно дребен, едва забележим и дотолкова неизвестен като зоо вид, че цитирам "все още ме няма отразен с латинско наименование в класьорите на животинските твари".
        На друго място – "Юбилейно", в отмерена реч оповестявам, според спомените на баба ми, че не съм роден по класическия начин, а съм бил донесен в белия свят от щъркел, който от  своя страна много внимателно и доброжелателно, за радост на очакващите събитието дузина мои близки, ми е спуснал през комина.    
        Не съм подминал и някои, определени от мен, налудничави  мои стремления, посочени в "В Механото",  излагайки се пред публиката, като правя "това, което не ми е работа" и то в области -- дълбоки води,  от вида на проза, поезия, рисуване.  Казвам "дълбоки води" напълно убедено, защото да плувам в тях, според "Точка, точка, запетайка" е отчайващо занимание на удавник, особено  в океана на съвременното модернистично изкуство.
           В  "Кой съм бил" пък  давам една, до голяма степен, съмнителна версия за миналото  ми, за преродилият се в мен  пират Балтазар, познат ни от ватиканските анали като папа Йоан XXIII. 
         Постарал съм се, в малко по-разширена форма, да си покажа джинса*  (старовремска дума от Иван Вазово време)  в генеалогията "Родословието", което също се явява  част от същността ми. 

   В крайна сметка, като интегрираме диференцираните кратки отрязъци от моето битие, изложени по-горе, по простата формула: интеграл от "0" до "m" на "f(x)(∆x)“ (чете се: еф хикс де хикс), където "m" – винаги положително число, е възрастта в години, а неизвестното "X" е търсената величина на биографията и се реши сравнително лесно това интегрално уравнение, което решение направих в момента, се получава пълната представа за моя милост: аз съм нищо повече от един дребен (разбирай дребен не по ръст, а дребен  като същност), обикновен, средно статистически поданик на Републиката, издънка от вкоренено семе, посято някога  в чернозема на чирпанския край.

––––––––  –  ––––––––

          ^* Не ме съдете, че използвам турцизми като доксан докуз (деветдесет и девет), перчем (грива / коса), акъл (ум), язък (жалко), зандан (затвор), заптисвам (задържам / затварям), будала (глупак), джинс (род) и др. – все пак сме били пет столетия не под иго (дядо Вазов е поизкривил тогавашната действителност), а в „присъствие“. Присъствие, което продължаваме да усещаме и сега в т. ч. и в песните изпети ни на турски за Райна Попгеоргиева, останала в паметта ни като българската княгиня. Тя не била Райна от Панагюрище, а ханъмата Райме от някаква си родопска паланка – усмихнат до уши ни светва истината певецът друговерец... Вземат ли ни Райна, изгубим ли си царицата какво ще стане с кошера България, о неразумни юроде?!

А що се отнася до благозвучната родна реч вярвам, че четете с какво постоянство употребявам автентични, изконно наши думи, като промоция, презентация, интернет, супермаркет и прочее.

    

Събрали ми се, събрали

Текст М. Д. Милев                                             

Снимка Т. Декова

Събрали ми се, събрали

дор два-трийсеттина земляци

в Чирпана града голяма

на Чирпанската чаршия…

Срещнали се и се видели,

гледали се – не се познали:

главите им посребрели,

мустаците побелели…

Дей гиди време разделно,

дей гиди млади години!

Да бяхте пусти се спрели,

да бяхте ни холан остали

с ония снаги – тополи,

с ония вежди – гайтани,

с ония буйни къдрици,

с оная хубост неземна!

Събрали ми се, събрали

дор два-трийсет акрана

в Чирпана града голяма

на Чирпанския панаир…

Най-подир са се разбрали,

всинца са се познали.

Три часа яли и пили,

пет часа хоро играли.

 12. 09. 2015

Сребърна сватба

                                                      На Н. и И.    
      
              Помня – август беше,

земята пак пламтеше....

Помня – клаксони, сирени

и лица засмени.

Помня, черковните амвони

гостите как събраха.

Помня, сребърни корони

косите ви как красяха!

Помня – млади бяхте

и сред свои хора,

помня, пред олтара

във вярност се венчахте...

              Четвърт век отмина

              от венчалната година.

              Равносметката е ясна –

              от прекрасна, по-прекрасна!

Нека днес,

във ваша чест,

чаши да налеем!

С пожелания най-добри

и за бъдните ви дни,

сватбата ви сребърна

нека да възпеем!

Честитка

                                                                   На Борислав

Колкото повече старея, Борисе, се хващам, че се връщам все повече назад във времето, в невръстните си години. Излизат в главата ми едни приказки, забравени и не употребявани вече, но имащи, според мен, незаменим смисъл и съдържание.

Като ме срещнеха дядовци, баби и по-възрастни възкликваха:

– Холан, момче! Голям порасъл!

„Голям порасъл!“ – благословия обрамчила в себе си скрити послания, изчерпващи всичко: пожелания за здраве, за жизнерадост, за успехи и прочее, та в крайна сметка да стигне малчугана  до зрялост и да стане  „голям“ човек. Ето как с две думи  са изразявали такъв  смислен и свестен (пак позабравена, вехта дума) поздрав, но за жалост останал в миналото – благослов заметен в ъгъла на безпаметността ни!

И сигурно в момента си мислиш защо ли те занимавам  точно сега с това?

За да разбереш, моето момче, какво искам да ти пожелая:

– Да  е честит  рождения ти ден! И голям порасъл!  

                                                                             Вуйчо ти.

Сурва, весела година!

 2015

        Текст и илюстрации 

           М. Д. Милев                  

Снощи в нашата Родина,

дойде Новата година.

Нека Да ни е честита

и по-малко – мразовита!

Дъжд Да пада, но със мяра –

в Бога Да не губим вяра!

От лани Да е по-благата!

Мир Да носи на земята!

Да сме живи,

Да сме здрави,

само радости Да прави –

догодина,

догодина до амина!

Без рима 

Нощта надвесена над ръб

в дванайсе без десет,

в очакване притихнала.

Протоколно върви

тронно слово.

Тътен припряно мрака раздира,

след него втори и трети,

а още е рано, все още е

дванайсе без пет –

без пет секунди.

На екрана в поза достолепна

глас помпозно възвестява:

   – Да ни е честита Новата...

Нощта прекрачва  ръба

и  отброява първата секунда,

проглушена от огнената канонада

на взривяващо се безумие.

А сгърчената в безпомощност

тишина

болезнено търси

камбанния звън,  

единствен той да раздаде

с медения си, топъл тембър

Надеждата в новото начало...

Старият бряст

Текст и илюстрации 

М. Д. Милев

Колко е един човешки живот разположен във времето – мигновение? Не, може би микро или нано мигновение? И последното сигурно е много. А ако вземем не цял един живот, а отрязък от девет-десет години, възрастта, на която горе-долу бях, от когато имам спомен за брестете из нашия двор и по нашето землище?  През това нано мигновение, през нищожно краткия отрязък от време, тези величествени дървета изчезнаха от погледа ми – нямаше ги вече, свършиха се.

Как може такъв великан, такъв здравеняк,  който е преживял цели епохи (появил се е преди 40 милиона години), след като е отстоял на какви ли не природни стихии и катаклизми, да се предаде, без борба, без съпротива за оцеляване, да загине пред очите ми за няколко години? Едни казват, че страшна зараза, тръгнала от далечен Китай, минала през Хималаите и дошла у нас, позната като Холандска болест, ги е изтребила. Други, като защитниците на екологията говорят, че този растителен вид е бил затрит от човешката нехайност и немара по опазване чистотата на средата, в която живеем. Склонен съм да приема за верни и двете тези, като в основата може би стои втората, свързана с отравянето на атмосферата с всякакъв отпадък, продукт на човешката ни дейност, в резултат на което е настъпило нарушаване на защитните сили и разрушаване на имунната система на дървото. Немският изследовател  Фред Хагенедер (Fred Hageneder)  в книгата си „Духът на дърветата“, цитиран от еколожката ни Мария Диловска, отива още по-нататък в схващането за трагичната съдба на бряста като казва „...настоящият физически упадък на бряста върви успоредно със спада на готовността на човечеството да общува с други светове – предци, природната същност, растителното и животинско царство.“ Защо да не търсим наистина „духовна“ връзка между двата биологични вида създадени от еволюцията, кажи-речи, по едно и също време,  и защо да не приемем, че приматите – прародителите на хомо сапиенса и архи бряста са „еволюционни братя“? Че човекът е съжителствал с бряста от далечни времена, според множеството археологични сведения, не се ли  свързва със съжденията за „духовната“ връзка?

Не ми е работа да се впущам в области, които не познавам, особено в теорията за паранормалния свят. Ще ми се обаче да опиша сега като в епитафия, като панегирик онова, което брястът е оставил в моето съзнание. Защото от дете го виждах навсякъде: и като най-често срещания растителен дървесен вид, и като най-употребявания за какво ли не в бита ни: здрав дървен материал, дърво за огрев, храна за животни, та и като лекарство  употребявано в народната медицина, като подслон на хора и животни, като място за гнездене на птици и прочее.

Имаше един много хубав християнски празник (има го разбира се и сега), когато се окачваше въжена люлка на най-якия брястов клон, та се люлееше за здраве цялото семейство – от бабата, че до най-малкото отроче в къщата. Това беше Гергьовден, на шести май, когато природата беше най-красива, разцъфнала и озеленена! И много смях и врява огласяха пространството под разклонения бряст, защото, ако батковците издърпат въжето, за да залюлеят люлката с голям размах, корема ти се качваше чак до гърлото, та викаш и крещиш от зор с все сила. 
          Голямото гергьовско дърво беше до плевника ни, където се правеше хармана, а от другата страна, в близост на залепения до плевника хамбар, се намираше другият бряст. Не беше в нашия двор, а в съседство – в двора на чичо Белчо. Всяка година, като се пукнеше пролетта, тук се завръщаше семейство щъркели, което от предни времена си беше свило гнездо високо на един от изсъхналите клони на чичо Белчовия бряст. Интересно е да ги наблюдаваш, особено в началото, през любовния им период. Ще кацне единият на нашия комин, ще извие дългата си шия назад така, че главата му да се опре в гърба и ще затрака с клюна си силно и отчетливо. След малко ще прехвърчи и другия, ще застане и той на съседния комин и ще затрака. Изглежда това беше любовната им песен, с която озвучаваха двора ни.

Мине ли се месец-два, от гнездото ще се подадат две-три главички на ново излюпеното щъркелово потомство.

Като споменавам за двата бряста, те не бяха изключение. Слушах от по-възрастни мои близки, че пред къщата ни, от югоизток, е имало преди горичка от тези дървета, премахната, за да мине от там новото трасе на шосето. Останал бе само големия бряст, намиращ се по-надолу – към мегдана, до дядо Цоневия двор, под който над вечер се събираха моми и ергени. Особено през тихите летни вечери от там се чуваха надпявания, като сред тях се открояваше мекият и приятен глас на чичо минковия Пеньо. И като занареждаше едни едновремешни юнашки песни, сякаш слушаш народните ни певци по радио Стара Загора.

 В село и извън него – по селската мера бресте се срещаха навсякъде. Под дебелата им сянка пладнуваха цели стада добитък. Такъв бряст имаше в местността „Стърната“ – обширна неплодородна, обрасла с метличина площ, разположена по източния склон, спущаш се към ливадите на Арка (Стара река). Ползваше се за мера, за пасище. Точно по средата на местността извисяваше ръст огромен бряст, който служеше като спасителен подслон на овчари и говедари и при дъжд, и при пек, пък и за отмора. Всъщност бяха два бряста, два клона от един корен. И на  мен веднъж ми се наложи да се скрия под чадъра на това дърво по време на  една градушка, заварила ме насред къра.

Паметен за рода ми остава най-вече големият стар бряст, разположил се пред къщата на дядо ми. Сянката, която короната на това дърво е хвърляла, по думите на баща ми, е заемала не малка част от дворното пространство. Под тази сянка е расла многобройната челяд на предците ми. Около стария бряст са се извивали хора при сватби и семейни тържества, тук са се разстилали софри при кръщенета. Възрастта му не се е  знаела – дядо ми го е помнил от едно време като голямо дърво.

Но ето, че семейният съвет, през есента на 1942 година, е взел съдбовно решение за столетника: вече е бил пречка за разрастващата се фамилия, трябвало е да освободи място, терен за нови градежи. Дошло е време да се събори този исполин , този ням свидетел на родовата ни история... Имало е и други съображения: дървото е щяло да се превърне в необходимия дървен материал, като греди, талпи, дъски; окастрените клони са щели да топлят през студените зимни дни и нощи къщата, ще опалват пещта за хляба, а съчките ще поддържат огъня в оджака, за да се готвят  манджите.

Изваждал съм изсъхнали сливи и круши от корен, кастрил съм цели черници и много добре зная как се събаря и изчиства дърво. Представям си колко народ е бил необходим, за да се пребори и да се повали на земята този гигант. Най-малко –  бригада от млади здравеняци с остри брадви, с кирки и с лопати. Представям си как чичо и баща ми  още предния ден са събирали тия юнаци от родата и са ги инструктирали каква ще я вършат и какъв оръжеен инструментариум трябва да си носят. Че трябва от рано да започнат работата, та да могат със слънце да я свършат.

Представям си и каква шетня е падало пред пещта и пред огнището в кухнята още в зори. Нали е трябвало да се изхрани по някое време мъжката дружина.

Нека изясня като казвам „представям си“, че по време на описваното събитие, още не съм се бил появил на „белия свят“. За да добия представа какво е било, до голяма степен това се дължи, освен на живия разказ слушан многократно, така и от няколкото снимки направени преди и след повалянето на стария бряст. За жалост оцеляла е само тази фотография, имаща за мен изключителна стойност. 

      Тук, за разлика от рисуваните от мен родословни дървета, по всички клони на бряста вече действително са накацали  голяма част от моята фамилия. Ето, отпред, с брадва в ръка, с килнат над лявото ухо каскет, обут с бели навуща, препасани с широки черни върви е чичо ми Мильо. В ляво на него е чина Марийка, хванала за ръчица невръстния ми братовчед Гено. Зад тях е бате Цоньо Жеков, награбил на рамене тригодишната ми сестричка Танка, нагиздена и тя като връстника си Гено, с току-що купената като армаган от чирпанския панаир плетена, от горе с бяла ивица, шапка. А най-отпред, усмихнатата, с бялата забрадка е най-хубавата, най-милата, най-добрата и най-скъпата на сърцето ми – моята майка. Тук е и баща ми – правият най-вдясно; тук е и баба ми; тук е и дядо ми, качил се на високо – по гуглата се познава. На върха, до птичите гнезда се е метнал петнадесет годишния харамия – бате Жеко Денев. Тук са и много други мой чичовци, лели и братовчеди. Ех, този мил старец – старият бряст! За последно той пак добродушно е събрал около себе си  децата на фамилията,  в двора, на която десетки години е избуявал, разклонявал се е и се е разлиствал. . .
 

 ...................................................

Днес бряста ми липсва. Не голямото старо дърво, расло пред къщата на дядо ми, а онова, което повехна и изсъхна пред погледа ми, онова, на което биха се люлели моите внуци и биха гнездили щъркели. С изчезването му така скоропостижно все едно преживявам тегоба по загуба на нещо стойностно и близко, все едно съм прекъснал една потребна „духовна“ нишка спомената в началото, за което като представител на човешкия род имам вина и нося отговорност, че не съм я защитил, опазил и съхранил. . .

Рейнфал, Черната Мадона и Швиц

(ПРОДЪЛЖЕНИЕ)

Текст и снимки

М. Д. Милев

Ако Алеко не бе отишъл на панаир и не беше написал преживяванията си, едва ли българина щеше да знае през ония години, че има реки като Марица, даже и като Дунав, на които водите им се хвърлят пощурели от 50 метрова висока пропаст и създават неповторим воден ад и уникална зашеметяваща гледка. Е, имаме си пръскала около Калофер, Карлово, Бояна и по други наши географски ширини, но те са като чешмички пред това, което Щастливеца е описал за Ниагара. По-късно научаваме за  водопада Виктория на река Замбези, пред който Ниагарския водопад бледнее или за водопада  Игуасу в Бразилия, пред който пък Виктория изглежда като  джудже.

Казвам тези познати неща във връзка със зададения ми от Нина въпрос, зная ли кой е и къде се намира най-големият водопад в Европа. А сега де? Че не зная – не зная, не съм и срещал до сега информация, че в стария континент да има такова нещо и в отговор вметнах:

– Голям, голям, колко да е голям – сигурно прагове високи няколко метра  или пръскала малко по-големи от нашите...

– Добре де, Тома Неверни,  – явно се раздразни разводачката ни, от невежеството ми – да ти обяснявам ли сега за какво става дума?

– Не, извинявай... Все едно да ми кажеш как завършва филма, преди да съм го изгледал!

За да се насладя на интригата от това, което ни предстоеше,  спрях да задавам излишни въпроси и цялото ми внимание се насочи извън купето на летящата Хонда.

След като прекосихме Ааре през моста на Дьотинген  и по път  се запасихме от супера на търговската верига Мигрос със стек разхладителни и освежаващи кафета, запрашихме в неизвестна посока. По слънцето се ориентирах, че вървим на североизток. Времето беше обещаващо приятно, а настроението повишено.
       Не след дълго, може би в продължение на 45 - 50 минути се озоваваме на обширен паркинг, препълнен с автомобили и бусове. Паркираме и с по кафе в ръце се смесваме с върволицата от туристи, нагиздени с фотоапарати и камери. Предусещам, като разглеждам специалното табло с надпис Рейнфал, че ни предстои интересно зрелище зад високите стени на старинен замък. Ето значи къде се намира това, което аз не знаех и нямаше да науча, ако благодарение пак на  Нина не попаднахме тук. Водопадът, за който тя ни говореше, е на реката Рейн там, където тя прави няколко „S“ образни завоя, близо до швейцарския кантонален град Шафхаузен. Въоръжени с билетче, преминаваме през пропускателната бариера и вече имаме прекрасната възможност да огледаме цялото пространство  откроило се пред нас. Най-напред се забелязва отсрещният  бряг и разстланата на повече от 150 метра река. И водопада Рейнфал! 
 Ако дословно приема, че „фал“ произлиза от немския глагол fallen, който в превод означава падам, много точно името определя обстановката тук: падащият Рейн. Височината, от която буйните води се хвърлят и се сгромоляват с оглушителен трясък надолу е някъде 20 – 25 метра или колкото е височината на една седем-осем етажна сграда. 
    Там, в ниското ври и клокочи от разпенените води на реката изливащи се с дебит над 42 хиляди метри кубически в минута. Гледка достойна за възхищение!

 Точно по средата на прага от който реката пропада, са устояли на водната стихия две островчета. В резултат на обилната влага вдигаща се постоянно във вид на мъгла от разбиващата се и разпенена вода, островчетата са обрасли със зелени шапки от дървета, храсти и треви. 

На върха на по-високото островче, където на стоманен пилон се развява знамето на Швейцария е оформена площадка, пълна с докарани с корабчета посетители,   имащи смелостта от ръба на водопада и в самия му център да се наслаждават с тръпка на невероятната гледка.

Правим си снимка от най-горната платформа, издадена над водопада, за документиране на настоящия ми труд „До Рейнфал и назад“ и с панорамния асансьор напущаме големия  Рейнфал развълнувани и впечатлени. От остъклената асансьорна кабина ни се дава възможност още веднъж да хвърлим  поглед към водопада и оформилото се долу езеро. Качваме се в двора на старинния замък Лауфен, а от там се спущаме по красивата улица с многото цветя  и с ... кравите, налягали по самия тротоар. 

Спомням си, навремето се говореше у нас за кафявото искърско говедо. Възможно ли е тук да се е преместило стадото, или това си е местна швейцарска порода? Зная ли? А любопитния народ, тръгнал да опознава тукашния ландшафт, се стича при кротките рогати добичета, за да се фотографира. Естествено, в това число и ние.

Преди да продължа ще отворя скоба, за да уточня и изясня една малка подробност, свързана с казаното по-горе заглавие на настоящото ми писание. Иначе мога да бъда упрекван, че преписвам (плагиатствам) от пътеписите на г-н Константинова. Първо – „До Реинфал и назад “е работно заглавие, което неминуемо ще променя. Второ, никъде г-н Алеко (пред който винаги съм се прекланял) не споменава в пътеписа си за алея на кравите или изобщо за крави, с изключение на телетата, които е видял в чикагската кланица и трето – това, което пиша е ниско стойностен разказ, без претенции за пътепис. Освен това аз не се връщам назад, както Алеко, а продължавам напред, факт, който описвам по-нататък. Но да не задълбочаваме повече по темата, а да следваме хронологията на станалото през този ден.

 И така, минавайки покрай изпречилото се пред нас бистро на път към паркинга, пак ни бе препоръчано да опитаме поредните тукашни сладки деликатеси. Трудно се отказва подобно предложение, още повече, че бяхме в компанията на местните врабци, които страшно и безстрашно си падаха по изпадалите трохи.

Пътят ни до следващата дестинация бе около 90 км., колкото от Пловдив до Стара Загора. Отправяме се право на юг покрай Цюрих и Цюрихското езеро, навлизайки в преддверието на Алпите и за час и нещо стигаме до Айнзинделн, градче, разположено в сравнително равнинна котловина. Спираме на паркинга на Клостерплатц намиращ се в западните покрайнини на  града. 

Насреща, на висока тераса, се издига масивната фасада на внушителна базилика. Това е прочутият бенедиктински манастир със световноизвестната „Черна Мадона“, в който ежегодно се стичат над четвърт милион поклонници и туристи.

Историята разказва, че още в началото на 10-ти век отшелниците пръснати из вековните гори в този край са се организирали в бенедиктинска общност и са си изградили манастирска обител. При освещаването на новопостроената църква към обителта е станало чудо: дочул се тайнствен глас, който три пъти  повторил, че църквата вече е осветена от самия Христос. От тогава са тръгнали поклонници към бенедиктинския манастир. През 15-ти век по време на пожар е била силно повредена изработената в романски стил статуя на Дева Мария, намираща се в т.н. Богородична кула. По-късно е заменена с дървена статуя на Дева Мария с Младенеца. 

Тази статуя, висока 1,25 м., потъмняла през вековете от пушека на многобройните свещи се е превърнала в главната реликва за поклонниците, позната като „Черната Мадона“. Още с влизането ни в величествената катедрала се озоваваме зад няколко реда пейки с насядали богомолци. Пред тях се намира ограден с парапет от ковано желязо павилион обсипан с позлата и цветя. 

В центъра му, върху златен облак, огрян от слънчеви лъчи се извисява самата статуя на Богородица с Христос. Облечена е в богато украсени одежди, а върху главите на светите образи са поставени златни корони. Преминаваме по-нататък във вътрешността на огромната зала на катедралата. Трудно ми е обаче, да опиша в няколко реда стенописите, скулптурните фигури, орнаментиката, пищните декорации и прочее, характерни за римо-католическите храмове. Трябва само да се видят, за да се добие пълна представа и се почуства тяхното естетическо въздействие. За съжаление не бе разрешено ползването на снимачна техника. 

   Короната, като символ на царственост стои ѝ върху покрива на чешмата, намираща се на площада пред манастира. Има поверие, че ако пиеш вода, изтичаща от четирнадесетте глави на чешмата, златната Дева, която стои отгоре, ще ти сбъдне едно съкровено желание. Естествено, че пихме, но преди всичко разгледахме с интерес това прекрасно творение от черен мрамор и злато.

Преди да напуснем Клостерплатц, за да спази традицията, нашият екскурзовод ни покани на откритата веранда на заведението, намиращо се срещу площада на манастира. 

Сега сме седнали на кафе и на пана кота – отличен италиански сладкиш, който на всяка цена е трябвало да вкусим. Бърз и лесен за приготвяне, ни се обяснява, може и с наши български продукти. Даже с кисело мляко вместо течна сметана, пана котата е много по-лека и освежаваща през летните дни. Позволявам си да споделя казаната рецепта (приложена е в края).

Като наричам Нина веднъж гид, друг път разводач, а сега екскурзовод, искам да уточня, че тя не е нито едното, нито другото, нито третото. Тя е много повече: натурализирана швейцарка, високо квалифициран медицински кадър, човек на колела и... Но до тук – за да не прекаля с разкритията си за госпожата и получа незаслужени упреци от нея.

– А сега накъде? – питам.

– В сърцето на Швейцария – отговаря Нина – за да си вземете нещо за спомен, стойностно, а не някаква кичозна, елементарна имитация.

Тръгваме. В сърцето на тази красива страна са Алпите. Това, което описах за Шварцвалд преди, в още по-концентриран вид се отнася за тази швейцарска част на големия планински масив. Редуване на гори, полянки и езера. Малки и големи езера като огледала, в които се отразяват белите облачета и небесната синева. Понеже говорихме за водопадчета тип пръскало, то тук се срещат навсякъде, спущащи се, като вертикални сребристи ленти от билото към низината.

Швейцарецът е планинар. Отседнал е по склоновете, по поляните, покрай езерата. Виждат се къщички, пръснати по единично, или на групички по две-три къде ли не, от долината долу, до върховете горе. И море от зеленина, дължаща се на честите превалявания. Средногодишните валежи надвишават двукратно тези в България.

За да си комуникират отделените едни от други махали и паланки, села и градове, швейцарците са изградили паяжина от пътища и магистрали. И тунели: дълги по два, по пет, по десет, дори по двадесет километра, какъвто е Сан Готардо, свързваш немската с италианската част на Швейцария. Или тунела Симплон откъм италиано-френската част на страната. До колкото ми е известно в момента се строи железопътен тунел Готард, който със своите 57 километри ще бъде най-дългият наземен жп тунел в света.

– Струва ми се, че това ще ви е интересно – каза шофьорката, като спря Хондата на отбивка, оградена с мантинела. 

Намираме се на билото на планината, откъдето се наблюдава широка панорама.

– Виждате ли тези два остри върха? Това са Малък и Голям Миитен. А долу под тях е Швиц – градът, който е нещо като кръстник на Швейцария. От тук ѝ тръгва името, тук ѝ е пъпът, центърът. 

Гледката към долината е уникална, непресилено ще  е да кажа – райски красива. И сега снимката, която направихме на тази картина стои на desktop-а на монитора ми, за да ми радва окото, когато отворя компютъра си. Препоръчвам я на всеки да си я свали и да я ползва. Няма да сгреши.

         Спущаме се по склона надолу, любувайки се на многоцветната палитра на алпийския пейзаж и навлизаме в града.

– Освен това, което ви казах за Швиц, той се слави по света ѝ с тази фабрика – ни обяснява Нина, след като паркира пред многоетажна сграда, на която високо горе имаше надпис „Викторинокс“. – Моля, хайде в магазина.

В просторното помещение, обслужвано от мъж и жена, от пода до тавана е изложена за продан цялата номенклатура на фабриката от дребни джобни ножчета с ключодържател до огромни сатъри.

     „Викторинокс“ е запазена марка от световна величина за ножове от всякакъв калибър. Не случайно тук са идвали такива личности като Далай Лама, президентите на САЩ и Русия – Буш Младши и Медведев и редица други световни знаменитости. „Викторинокс“ снабдява от край време с многофункционални сгъваеми ножове швейцарската армия, а традиция е в Белия дом на САЩ да се подаряват на високо поставени гости ножчета изработени тук. Рядък шанс и за нас бе „да пием вода от извора“ и да си вземем чудесни армагани за спомен от тази прекрасна страна! Което ѝ направихме.

– А това е от мен! Да си спомняте винаги, когато отваряте бутилката вино, за времето прекарано заедно и да пиете за мое здраве.

С тези думи нашата Нина, цялата сияеща, ни подаде марков тирбушон на фирмата.

Така завърши това славно приключение. Дано не съм се натрапил с мустакатите си фотоси. Дано не съм бил и отегчителен в стремежа си да предам моята гледна точка и емоция от това което видях през двата дена пътешествия из  немско и Швейцария.  

  ПАНА КОТА:

Загряват се  250 ml прясно мляко в което се  прибавят 4-5 супени лъжици захар и две пакетчета ванилия на прах или чаена лъжичка ванилова есенция. Дръпва се от огъня (котлона) и се прибавя, с постоянно разбъркване, предварително разтворената във вода желатина от две пакетчета (по 10 грама). След като се поохлади сместа се излива на струя в разбитото преди това 200 ml кисело мляко, като се бърка до хомогенизиране на новата смес. Разпределя се в 4 подходящи купички, които се поставят в хладилник за 4-5 часа.

При сервиране, купичката, леко затоплена в топла вода, се обръща върху чиния, за да се отдели пана котата, полива се със сироп от малини или ягоди, или всякакви от други плодове редки сладка, които  се намират под ръка. Могат да се разхвърлят в чинията пресни плодове: кайсия, ягода, праскова и др.

В италианската оригинална рецепта киселото мляко е заменено с течна сметана, но в друга пропорция (6:1) спрямо прясното мляко.