понеделник, 14 юли 2014 г.

Да надкрачиш Дунав

Текст и снимки
М. Д. Милев


Да преплуваш тази велика река става, стига само да си добър в плуването, а не като власите. Както казва народната поговорка те са се давели накрая, едва ли не на последния метър, а-ха още малко и да го преплуват... И с това са станали нарицателни за калпаво свършена работа. Да преминеш през реката пеш или на кон  също става – Левски, за да разпалва духа на поробения ни народ  го е правил няколко пъти през лютите зими, когато водата е била скована от лед.  Да не споменавам за войводата Ботев, минал с „Радецки“ пряко реката срещу Козлодуйския бряг, за да се обезсмърти с подвига си „в бой за свободата“ на Отечеството.
Та, да минеш с плавателен съд, или пък – по леда, или да преплуваш Дунава, това може! Но да го надкрачиш, според обявеното в заглавието, е малко фантазия или героика взета от приказките и сагите – както Марко Кралевичи например, надкрачвал навремето Шар планина.
Във вените на моя милост не тече синя кръв, за да се равнявам по ръста  и по юначните подвизи на Крали Марко, но все пак твърдя, че на 19 юни тази година надкрачих Дунава от бряг до бряг и наблюдавах как „белите“ му води се „вълнуваха“ под мен, под разкрачката ми, на път към морето – Черното. Усещането е впечатляващо!
Да изпитам невероятното преживяване и това да се случи се дължи най-вече на Нина...


Рано сутринта на посочения ден Нина ни натовари на кафявата си „Хонда“, паркирана до блокчето в което живееше и потеглихме. Минаваме през селището, за да стигнем до близката бензиностанция. Тук е на самообслужване – пъхва се дебитната карта в постерминала, набираш сумата и наливаш.
   Разглеждам се с любопитство наоколо. Къщите – еднокатни, без фасадни  чупки като в нашия край и без някаква особена архитектура. Те не ми хващат окото. Но околното пространство, дворчето, уличката: чистота, зеленина и цветя в изобилие! И творчество, фантазия и усет в аранжирането на самобитни кътчета пред всяка къща, във всяко дворче. Нищо не се повтаря. Все едно си в картинна галерия и не можеш да си измориш погледа от сиво еднообразие.
       Къде се намираме в момента ли? В Швейцария, на два-три километра до границата с Германия, там, където река Ааре, след като се е освободила от язовирния бент и си е отдала енергията на построената там водна централа, се влива успокоена във водите на сестрата на големия Дунав – по-малката Рейн. И къде отиваме ли? В немско – уведоми ни преди тръгване Нина.
С пълен резервоар набързо минаваме през граничния пункт на градчето Цурцах, без да изпитаме неприятното чакане на опашката на характерното задръстване от тирове и други товарни коли пред тесния граничен мост. И това се дължи, както Нина предположи, че днес е бил един много тачен католически празник и повсеместно не се работи. Бяхме си подготвили документите за легитимация, лични карти, международни паспорти, както си му е реда – излизаме от една държава и влизаме в друга, но никой не ни обърна и капка внимание. Това бе от швейцарската страна, т. е. от южната част на моста на Рейн, по талвега на която върви границата. Очаквах, че отсреща, стъпвайки в Европейския съюз, ще ни посрещнат по-строго и внимателно. Но и там същото – никаква униформена душа не излезе от КПП-то.
–       Ами, това е напълно нормално – заобяснява Нина. – Аз имам колежка, която живее на тридесетина километра нагоре в Шварцвалд, Германия и пътува в двете посоки всеки ден, понеже работи при нас в Швейцария.
Водачката подкара Хондата по магистралата с неограничените 140 километра в час и скоро се заизкачвахме по извиващите се серпентини по склоновете на Шварцвалд. Нямам време да огледам близкия пейзаж, който ми бяга с шеметна скорост. Отпред,  в страни и в далечината се открояват заоблените била на планината, обрасли в тучна зеленина. Полянки, подстригани ниско и равно, като Широколъшки китеник, се редуват по целия път, с наредени в единият им край в броеница, огромни бели цилиндри, с опакована окосена трева. Тук-там се забелязват стопански постройки кацнали върху неголеми, оградени  с ниски телени или дървени оградки ливади, по които пасат, я една-две крави, я  две- три овчици или кози с подскачащи около тях дребни добичета. Наредено, подредено и чисто, а човеци няма да видиш ни да косат, ни да копаят, ни да поливат, ни да метат и чистят, ни да се мотаят напред назад. Кога я вършат тая работа, че никой да не ги съзре, се чудя, като зная какво става по тротоарите пред блока ми в Пловдив: цяла тайфа труженички, облечени в шалвари и със задължителните сигнално жълти елечета, въоръжени със завързан в сноп върху тояга някакъв храсталак, служещ за метла, повлекли мръсни найлони уж да събират боклука, вдигат всяка сутрин прашна пушилка на фона на глъчка и гюрултия. А купчинките с хартии,  листа и мръсотии, вятърът отново ги разпилява след тях...
Сега  вече сме се отклонили от поредния аутобан, в северозападна посока и вниманието ми е привлечено от групичките мотористи: с едните насрещно се разминаваме, други има зад нас, а трети пък  нетърпеливо ни изпреварват. И всички са облечени по един и същ тертип, с еднакви защитни черни костюми, черни лъскави каски, възседнали мощни, също черни мотори обути с широки състезателни гуми. Острите виражи ги вземат почти легнали, с опряно в асфалта коляно. Хем страшно като гледаш, хем възхитително. Тези многобройни рокери, според мен, не могат да са състезатели, а организирани любители на този спорт, тръгнали по мото туризъм в празничния ден. Очаквах, че са  двайсе и пет до трийсе, трийсе и пет годишни младажи
    Ето, че и ние стигнахме до преследваната от нас цел и Хондата ни паркира в обкръжението на десетина мотора на паркинга на триетажен планински мотел. Учудването ми беше голямо, когато съзрях, че имаше и с посребрени глави на достолепна възраст  ездачи  на страховитите машини, заедно със своите нежни половинки. Явно тук хората  обичат да се наслаждават на волността,  тръпката и адреналина на моторния спорт от една страна, а от друга – имат възможността да си  позволят това удоволствие.
До крайната точка на нашето пътешествие трябваше да повървим пеш още стотина метра, минавайки през китна поляна, която по моя преценка заслужаваше да бъде заснета.

Разбира се, време е вече да представя Нина. Ето я – русата красавица вляво, с белите маратонки, сложила ръка върху рамото на жена ми  – в дясно.
Стигаме до каменна стела, върху която е издялан лъкатушещ улей, на върха по-тесен, а надолу – все по разширяващ се, покрит преди време със синя боя, изличена тук-там. По средата с големи сини букви пише Donau.
Насреща – туристическа спалня с ресторант, като високо горе се мъдри табела „Donau quelle“. Малко по в страни, върху голям гранитен отломък е прикована месингова плоча, с изографисан надпис.
                    
Тези знаци определено ни насочват и въвеждат, къде се намираме. Най-напред „Donau quelle“ в превод е „Извора на Дунав“. Барелефа върху стелата изобразява условно самата река, а надписът на плочата (вече нуждаещ се от нова актуална  редакция) гласи:
„От това важно географско място започва пътят на най-големия поток прекосяващ 8 страни от Шварцвалд до Черно море: Федерална република Германия, Австрия, Чехословаки,  Унгария, Югославия, Румъния, България и Съветския съюз“.
     Озовали сме се  значи там, където се ражда великият, възпят в песни „тих, бял Дунав“.
Слизаме по утъпкана пътека на двадесетина метра надолу в плитко усое, обрасло в  гора от бор, ела, здравец и хвойна. Ето го и самия извор, по точно изворче, бебчето, малкото Дунавче. Имам усещането, че се намирам в божествено място, като в пещерата със Светото семейство и Младенеца!

 

На месинговата табела поставена върху грубо издялания камък е изписано:
„ От този извор започва географската дължина на река Дунав, като немската част е 647 км.“
Стъпвайки, като в храм, надкрачвам малкото поточе и се снимам в кадър, за да притежавам паметен знак и неопровержимото доказателство за Кралимарковския ми подвиг. Горе долу Родоския колос е изглеждал така...
               


А поточето неуверено се отправя, провирайки се между храсталаци и скали, между  гори и поля, между долини и равнини, 

на дълг лъкатушещ път през почти цялата стара Европа, за да се изправи накрая в широка  многоръка  делта, горд и величав великан пред тъмните води на морето!



От ляво на извора, върху съседната скала, друга метална плоча с надпис ни запознава с още информация:
„Тук избликва Главният приток на Дунав – река Брег, на височина 1078 м. над морското равнище, 2888 км. отдалечена от устието на река Дунав, на 100 м. от вододела между Дунав и Рейн и между Черно и Северно море.“
Как така? До тук хрониката описваща „покоряването“ на Дунав вървеше в строга логична последователност. И изведнъж тази плоча и този надпис объркват нещата и всяват смут в душата: от това място блика не Дунав, а никому не чуваната рекичка Брег! 
   Оказва се, че не само аз съм смутен и изненадан, но научавам, че от далечни времена се е водил лют спор, от къде всъщност е потекъл Дунав. Местни шварцвалдци, живеещи малко по на североизток от тук са отстоявали упорито, че от тяхната рекичка наричана Бригах започнал да върви Дунав. И те са си сложили паметен знак на тяхното изворче, на тяхното малко Дунавче.
На друго място в парка Шлос на замъка Фюрстенберг край градчето Донауешинген (от Donau – Дунав и eschen – ясен) местните велможи преди няколко века каптират карстов извор чийто поток се влива в Бригах
Изграждат на каптажа белокаменен басейн, обрамчват го с ажурен парапет от лят чугун, извайват мраморни скулптурни фигури и безапелационно заявяват, че от тук започва да тече Дунав.
Караницата между Севера, Юга и Фюрстенберг е можела да продължи дълго, ако да разнищят дилемата не са се захванали учените – семейството Ирма и Людвиг Оерлайн.  Първо доказали, че реката Брег е дълга 48,5 км., а Бригах е с шест километра  по-къса, т. е. е 42,6 км. и като по-къса се явява приток на Брег, и второ минералният състав на Брег е по-близък на този от река Дунав. Или, с две думи, от изворчето на Брег започва Дунава, защото са една и съща река.
  Югът побеждава в спора и в знак на благодарност към учените поставят тази възпоменателна плоча. Написали са: „В памет на Ирма и Людвиг Оерлайн, изследователите на източника на река Дунав“.  А да не се цупят и сърдят планинците от Севера и феодалите от замъка, хората от Юга се съгласяват (може това ми твърдение да не се приема като доказано и достоверно) Дунава да се нарича така от там, от където Брег и Бригах се сливат в общо русло. 
Това става  източно от Донауешинген,  на тридесетина километра по права линия от извора.   

   Слава Богу, благодарение на горните подробности, разказани от Нина по време на дегустацията ни на местните блюда в ресторанта на туристическата спалня Donau quelle, смущението в мен напълно се разсея. Сега мога без съмнение да заявя, че съм надкрачил Дунав и то от единия до другия му скалист бряг!
Ето още една любопитна подробност около паметните знаци обозначаващи краищата на реката. Оказва се, че Дунав е единствената река, чиято дължина се измерва ѝ в обратна на течението й посока. Именно там, където се зауства в морето, местни ентусиасти са поставили внушителна фигура на „Нулевия километър“ на обратния Дунав.
Скоро нулата от фигурата е придобила символично значение. Най-напред, млад студент публикувал, че скачайки през овала й, твърдо обезпечавал „кръгла“ шестица на изпитите си. Служителите пък са твърдели, че като минавали през „магическия“ обръч, към заплатата им се е прибавяла още една нула. А след внимателното провиране на младо семейство през кръга се е вярвало, че не след дълго ще се „окръгли“ младоженката за тъй-дълго очакваната рожба наследник. И ако четящият тези редове има проблеми, било с изпитни оценки, било с парите си или със зачатието, ще разкрия, къде точно се намира този „свят“ обелиск: – на украинския остров Алкудинов, където един от ръкавите  от делтата на Дунав се влива в Черно море.
Тръгваме обратно по панорамните шосета на Шварцвалд. Поне в тази южна част, през която минаваме оприличавам Шварцвалд с нашите Родопи, но с по омекотени и разстлани върхове, без остри зъбери и оголени склонове. Някак си не приляга красотата на тази планина да се зове Черна гора. Това име носи в мен неприятна емоция от детството ми. Чуех ли  на времето възрастните да говорят, че облак се задава откъм Кара орман, ме обхващаше страх и паника. „Черна гора“(старото турско име – Кара орман) се казваше селото намиращо се северозападно от Чирпан, от където идваха с ослепителни светкавици и оглушителни тътени, ония  ниски черни талази, носещи унищожителни порой и градушки в родния ми край. Стихия, каквато нашия земляк Пейо Крачолов Яворов гениално е описал.
Оказа се, че кафявата лимузина не обичала да се връща по пътищата, по които е дошла. Така се озовахме в малкото китно селище Триберг. Този край от едно време се слави в изработката на разни механизми и часовници с кукувички.  В близкото градче Фуртванген са подредили специален музей на часовника. Тънкия часовникарски занаят, принесен навремето  по тези земи от еврейски преселници, се изучава и сега в местния университет и се практикува в множеството работилнички и малки фабрики, пръснати в района. Затова, може би, най-напред в Триберг ни посрещна къщата-часовник. На фасадата й откъм циферблата е отбелязано, че това е най-големият в света куку часовник. Влизаш вътре и пред теб цъкат огромни дървени зъбчати колела с три метрово махало, захванато  от тавана и стигащо до пода, което с клатенето си в секунден такт насам-натам ти замотава главата и ти разстройва вестибуларния апарат. А по стените са накичени всякакви по габарит, по физиономия и шарки също цъкащи куку часовничета, предлагани за армаган на поносими цени на такива като нас, дошли от далечни страни.
Минем ли покрай карантията на часовниковия механизъм и излезем от другата страна на къщата, пред нас се откроява вече в целия си чар часовника-къща, с познатите цветни саксии по прозорците и покрай сградата, островърхите куполи на покрива и  всичко това на фона на красива алпийска панорама. Но по-добре да  оставя долната  снимка сама да говори.


Бързаме да се фотографираме, за да можем след пет- шест минути, точно в 16 часа , да се насладим на песента на кукувицата, която щеше от най-горното прозорче на къщата да поздрави  нас и останалите туристи.
Имаше в дясно пред къщата местен жител, облечен в характерните тукашни носии: кафяв шаячен панталон, небесно синя риза със запретнати ръкави, зелен елек и мека черна шапка. Като гарнитура около врата му е усукано червено на бели точки шалче, а от джоба му стърчи кърпа от същия десен. Този здравеняк червендалест черногорец цепеше дърва върху висок дънер, като нанасяше удар с острата брадва, на всеки пет секунди. Направих изчисления, че за час ще нацепи 720 броя трупчета, а за денонощие – 17850 броя. Яко! Повече от ясно бе, че ръката му е свързана с дървена зъбчатка към часовниковия механизъм на къщата. По този начин майсторите часовникари  са впрегнали най-рационално  възможностите, които дава механиката , за да създадат впечатляващ ефектен номер.
Особения усет и творческо въображение в местните майстори откриваме и в близката старинна, изцяло дървена сграда, превърната в своеобразен музей на тукашните занаяти. Понеже си падам по рисунъка и по майсторлъка: „от всяко дърво свирка“... да направиш, както тези самобитни занаятчии са сътворили, си позволих с известна нескромност да се появя на повече фото кадри, комбинирани в долния колаж, за да покажа по-голяма част от тези творения. За сведение, в котето-саксия, заснето на една от снимките, направено изкусно от отпадъчни ламаринки, пружинки, телчета и прочее което, ако го пипнеш по мустака, главата му започва заканително да се клати, вперило големите си очи от мъниста в теб, има засаден еделвайс – най-рядко срещаното, но най-красивото високо планинско цвете.


– Знаете ли, смятах да ви покажа водопада на Триберг, една от много посещаваните тук атракции, но като си представя, че трябва да драпаме нагоре по дълга и висока еко пътека, се отказах  – заяви нашият гид с белите маратонки и продължи: – Имам по-добра идея. В ресторанта на ей  тоя хотел на ъгъла отсреща, правят чудесни шварцвалдски торти с настърган шоколад и череши, и прочутите местни ябълкови щрудели. Ще бъде пропуск, ако не ги опитаме. Що се отнася до водопада, утре ще отидем до най-големия такъв в Европа , пред който триберският бледнее и не си струва да си хабим силите сега.
Речено, сторено. Качваме се на терасата на ресторантчето към хотел Пфаф, сядаме под чадъра, който се вижда в ляво, сервитьорът веднага пристига и Нина поръчва на немски. Увлечени в сладки приказки, чуваме на чист български:
– Извинете, на кого беше ябълковия щрудел по шварцвалдски?
За сетен път се убеждавам, че светът е станал едно голямо село. От дума на дума с младото момче сервитьорче, едва не се указахме роднини: същото име като моето и той е от Пловдив и жената и децата му живеят в моя квартал. Освен това е приятел на наш съсед от входа и се зарадва, че ще му изпрати поздрави на живо. От две години работел тук, за да храни семейството си оставено в България...
Денят преваляше. Натоварени с прекалено много преживявания и емоции се отправяме с подобаваща скорост към Швейцария. 
  Ако е рекъл Господ, следващия път ще разкажа за  най-големия водопад, за Черната мадона и за още нещо...