16 май

Текст М. Д. Милев

В градината на есен

цветя ще посея,

и букет чудесен

през май ще да свия.

И нека хор небесен,

да приглася с  песен:

– На многая лета,

на многая лета –

когато ничком, на колене,

и в  благоговение,

с думи най-приветни

ще  ти поднеса букета

от китки  разноцветни.

...............................

В празничният ден 

с дъх на зюмбюли и лалета

за теб  е тоз рефрен:

"На многая лета,

на многая лета!"

..........................

В сградата зад шадравана

сватба тежка  се подхвана

от младоженците двамина

с кумовете неколцина.

Според регламента

подписи са нужни в документа,

сложени официално

специално в зала „Ритуална“.

Венчавката завърши с акт,

акт за  гражданския брак!

Тъй в кошера държавен

на този майски ден пре славен

нова клетка се постави

с думи кратки от сватбари: 

„Ха наздраве! Ха наздраве!“

P. S.

Случилото се с младоженците двамина,

кумовете неколцина

и сватбарите малцина,

беше през една отколешна година,

в градчето с морската градина,

в която младостта 

(на тези, двамата от снимката) 

им мина...

На майка ми

Автор:

д-р А. М. Ангелов, 
редактирал
М. Д. Милев

Лягам аз в среднощен час,

ала сънят ми бяга някъде на вън,

прогонен сякаш от злокобен, страшен глас.

За да запълня времето от нощта  без сън,

връщам назад лентата житейска аз.

А тя, лентата, чертае ясно пътя ми изминат

от детството безгрижно, та чак до старини достигнати.

Останал без сили от нощта кошмарна,

в полусън задрямал съм за малко

и мярнах те за миг, о-о скъпа майко,

в някаква безлична тълпа от хора.

Но изведнъж изчезна ми от взора –

загубих те отново в тълпата сива.

О-о миг блажен, очакван, желан и ярък,

защо не продължи, защо бе тъй жестоко кратък!?

……………………………………

Сепнах се. И отново по житейската жица

летях със скоростта на птица,

мислейки колко мъки си видяла,

колко трудности си изживяла

през дни и нощи – цял век,

за да ме направиш ти такъв

какъвто съм сега – ЧОВЕК!

Видях се вече възмъжал,

през учение голямо преминал

малко или много помъдрял,

и спътница до мен избрал.

За свекърви и снахи

светът е пълен с поговорки и думи зли,

но снаха си с любов прие я,

и синовна обич сподели с нея.

Затуй месецът ни меден с години продължи

догде, майко, сред нас беше ти!

С любимите си внучки в грижи и в радост беше,

от това спокойно животът  ни течеше.

После годините дълго що живя,

пораснали правнуци, майко, ти видя.

……………………………………

Отиде си от този свят с изпълнен дълг до край,

вече си навярно в отвъдний рай...

Изпратихме те всички с мъка и печал,

за нас бе ти упование, човешки идеал!

Няма вече майчина усмивка, която домът ни да озари…

Няма вече майчин взор, който радост сред нас да възцари…

Ще остане само споменът ни драг,

за характера ти, майко, много  мил и благ!

…………………………………………

Но съмва веч и губя аз надежда,

че отново ще те видя тъй безгрешна,

макар за миг в сивата тълпа човешка…

О-о ще ли пак се срещнем, майко мила,

или съдбата друго е отредила:

прах с прахът ти кога се смеси

и  пръста земна моят прах с твоя кога размеси,

това навярно да бъде голямата ни среща

със теб, майко и с твоя син любящи!

                                  Твой син Ангел.

 Пловдив  

16. 02. 2003 год.

Беше шести, втори

 На д-р М.                                               

 6 февруари 2018 год

Повод край софрата

пак събра родата…
……………………
След обяда беше
навън сняг валеше,
когато в шест и нещо
звънна телефонът в къщи:
– Скачай бе, човече, 
стана дядо вече!
Имаш внуче мъжко
три и двеста тежко.
А и името ти цяло
бебчето е взело!

………………….

 Мина време от тогава,

бих ли могъл да забравя –

беше шести, втори, 

деветдесет и първа!

Софрата на старите гитенци

Текст и илюстрации

М. Д. Милев

               

   Когато се вглеждам в лицата на едновремешните гитенци от пожълтелите снимки или когато в паметта ми оживяват хората от моето детство, едва ли ще забележа охранен, пълен, да не кажа – дебел човек. Няма как да се случат тлъстини при изнурителната кърска и къщна работа през годините от миналото столетие. И най-вече – нямаше чревоугодничене. Мръвки имаше по Коледа и ако се напълнят няколко луканки или се остави осолена сланина, ще има мазничко и през зимата. И по Гергьовден са се облажавали с агнешко на село. Но толкова.   

На масата се слагаше постничко, а на нивата сухоежбина.

А постните манджи не бяха натруфени, с бол шерилки, но достатъчни, за  да са апетитно вкусни.  Ще се опитам да предам, ония, специфични  за нашия край и позабравени вече ястия, които нашите баби слагаха  на софрата:

Празена каша

      Няма начин грижовният стопанин да не се е запасил с едно-две снопчета от по двадесетина стръка праз за зимата. Лукът се използваше за какво ли не: от овкусяване на сланина или домашна луканка до прибавянето като пресен зеленчук в различни ястия. Но една каша, наречена "Празена каша", присъстваше често на зимната трапеза. Четири-пет стръка праз се нарязват на ситно и се задушават с три-четири супени лъжици олио в дълбок тиган или в тенджера. След като омекне зеленчукът към него се прибавя червен пипер и малко след това се добавя около половин литър вода и сол на вкус. Оставя се да ври за 20÷25 минути. С разбит квас или разтворено във вода брашно се уплътнява готвеното и се доварява за още седем-осем минути. Преди да се отнеме от огъня, кашата се поръсва със сух джоджен. При сервирането празената каша се поднася с оцет по желание.  Имало е по-специални случаи, когато в кашата се е нарязвала на колелца луканка или са се добавяли дребни рибки. Дядо ми им казваше „змиорчета“ и ги ловеше с така наречения „даул“ в река Меричлерска.  Ароматът, който изпълваше тогава къщата от това ястие, говореше за празник.

              Зелева чорба с праз

      Втаса ли зелето в качето или в бидона, като преди това се е проточвала няколко кратно подсолената вода, за да извлече аромата и витамините от зелките и стане газирано резлива, е дошло времето за приготвянето на вкусната зелева чорба с праз. Рецептата е достатъчно семпла. Необходими са само три-четири съставки: зелева чорба, праз нарязан на ситно, червен пипер и олио. Количеството им е по собствена преценка и вкус. Всичко в сурово състояние  се смесва в  купа и се яде за закуска. Това става през зимните месеци, когато човек се нуждае от витамини, а тях ги има в изобилие и в зелевата чорба и в праза.

               Дебели

     Зелевата чорба върви много сполучливо и с така наречените "Дебели". Някъде им казват "Пърленки", но има съществена разлика между двете тестени изделия. Правят се от тесто за хляб. Примерно: 650 гр. брашно, 400 мл. вода, една чаена лъжица сол се меси с половин кубче мая или с три-четири лъжици квас и се оставя омесеното за няколко минути, за да се разгради глутена. Тестото се разделя на около 12÷14 тестени топчета, като по две топчета се потапят в купичка със затоплено олио.  Намазненото топче се разтегля на ръка с диаметър около 20-25 см., поръсва се така получената кора с натрошено сирене и олио, и се затваря с кората разтегната от второто тестено топче. Пак се поръсва със сирене и олио. Хващат се краищата постъпателно и се обръщат към центъра на корите така, че да се образува нова четирипластова пита, която леко се намачква и разтегля с намазнени ръце и се поставя на предварително загрят омаслен сач или палачинков тиган. Пече се до зачервяване от двете страни, като преди свалянето от огъня страните се намазват с масло. И тогава идва яденето на „Дебелата“ с резливата зелева чорба. Порцията е предвидена да нахрани сито минимум трима-четирима яки мъже, или едно семейство с цялото домочадие. Предполагам, че ако корите се разточваха с точилка, получената „Дебела“, щеше да се казва „Тънка“ и едва ли би се радвала на такова внимание, каквото е към „Дебелата“.

             Лесна трахна

     Със зелева чорба се е  изготвило през зимата още едно постно ястие познато като трахна. Само че вместо зелева чорба баба ни употребяваше квас, с който правеше домашния хляб. В тенджера се завира половин литър подсолена вода, към която е добавено лъжица-две олио. Слагат се в купа две супени лъжици квас, прибавя се червен пипер, разбива се с малко топла вода и с енергично бъркане се изсипва в тенджерата. Ако квасът не е достатъчно ферментирал, т. е. не е достатъчно кисел, може към него да се прибави малко оцет. Трахната се вари още десетина минути. Пропорциите на кваса към водата се определят така, че чорбата да се сгъсти, да стане  добре уплътнена. Трахната се сервира топла. В купа се надробява припечен хляб и натрошено сирене, които се заливат с горещата трахна. Получава се един вид попара. Отгоре се поръсва с черен пипер. Трахната се консумира и с люта чушка, извадена от прясносолна туршия.

          Арнаутски яйца

     След като мине Малък Сечко и баба Марта си отиде, ето че посятият в градината арпаджик се е раззеленил. Те и кокошките са се стоплили от пролетното слънце и са взели да се готвят за своята бъдеща челяд със звучно кудкудякане. Та не само, че има зелен кромид в градината, но и бол яйца в курника. Дошло е времето за познатата гозба „Арнаутски яйца“. А тя е манджа семпла, лесна, бързо се сготвя и най-важното е много ароматна и вкусна. Нарязват се на ситно перата от кромида и се задушават леко с олио в тиган. Добавят се и нарязани няколко листа от пресен джоджен, може и изсушен да бъде. Запържва се кромида с една супена лъжица червен пипер и се добави не много вода за разреждане. Посолява се със сол на вкус и се прибавя оцет за подкиселяване. Оставя се да къкри няколко минути, след което се изсипват на отделни гнезда (очи) яйцата. Така се варят яйцата за около 10 минути и гозбата е готова. Количествата продукти се преценяват според броя на порциите, примерно по две яйца и половин връзка кромид за порция. А защо арнаутски? Чувал съм, че навремето албанци са идвали по нашите земи да разнасят с гюмове кисела,  резлива боза от ферментирало във вода припечено просо. И са ни научили да го правим това чудесно разхладително ориенталско питие. Може би тогава са привнесли рецептата на манджата наречена арнаутска, демек – албанска.

             Лападов мамул

     Ако напролет се огледаш около оградата на градината, няма начин да не откриеш големите зелени листа на лапада. Много се готвеше и на супа, и с ориз и пр. Но тук ще се спрем на съвсем простичък деликатес от тоя ранен саморасъл зеленчук. Нарича се „Лападов мамул“. Добре измитите, примерно десетина, лападови листа се редят едно върху друго, в плитка тавичка, застлана с хартия за печене. Между листата се залива съвсем леко олио, поръсва се  внимателно с червен пипер и сол (солта да бъде щипка за целия мамул) през лист, и пакетът от листа, заедно с хартията за печене, се завива на руло (мамул). Пече се в предварително загрята до 180° С фурна за около 30 минути. Така приготвеният „Лападов мамул“ е със специфичен аромат и незабравим леко кисел вкус. Правят се толкова мамули, колкото порции следва да се сервират. 

                    Постна бакла яхния

Баклата като всяко бобено растение се готвеше, както на зелено с бобената чушка, така и зряла и изсушена на зърна. Естествено, зелените чушки на баклата се беряха през късната пролет и тогава се приготвяше бакла на яхния. Предварително следва да се спомене, че това ядене не е класическа яхния, със запръжка на продуктите, а е по-скоро вариант на вариво. Характерното при готвенето и тук са ограничените съставки, като се е държало да се запази специфичния аромат на баклата, подчертан единствено от вкуса на чесъна, кромида и джоджена, без добавяне било на домати, на моркови, чушки. И така, кило измити и нарязани на две, на три, зелени чушки бакла, нарязана на ситно, една едра или две средно големи глави стар кромид и глава избелен на скилидки чесън се слагат в тенджера с около три четвърти литър  вода и три-четири лъжици олио. Поръсва се с една лъжица червен пипер. Сварява се до омекване на баклата за примерно 30÷35 минути. Посолява се на вкус.  Разбива се в купа две лъжици квас или разбито във вода брашно, добавя се оцет за подкиселяване и се изсипва към манджата с енергично бъркане.  Доварява се за още седем-осем минути. Отнема се от огъня и се поръсва със сух джоджен. Може  да не се подкиселява цялата яхния, а оцета да се предлага при сервирането.

                            Бяла каша 
     Някъде и казват „Сирнена каша“. В по-дълбоко тиган се запича брашно с малко масло, след което с енергично бъркане се добавя вода до образуване на хомогенна каша. Оставя се да къкри минута-две и се добавя натрошено сирене. Достатъчни са още няколко минути и бялата каша е готова. При поднасянето  порцията може да се нашари, като се полее с една-две лъжици препържено масло с червен пипер.

–––––––––   -   –––––––––

               Какво ли не се въдеше в градините на село и по нивята му. Фасул, леща, нахут, грах, булгур и прочее. Овошки – всякакви: сливи, круши, ябълки дюли, орехи и какво ли още не. Да не говорим за грозде, за  бостан. Именно тази съвкупност от храни, наред с млечните продукти: кисело и прясно мляко, сирене, катък, употребявани в ежедневието на нашите предци, днес ще ги открием във всички диетоложки предписания за правилно  и здравословно хранене. Или накратко казано, софрата на старите гитенци е правила снагите им стройни, наливала е сили в мишците им, давала им е кураж да раждат, да изхранят и да отгледат многобройната си челяд.

     

      

Ти си

Текст и илюстрации

М. Д. Милев

Ти си малка пойна птичка,

ти си славей, гургуличка,

ти си гълъбче, което

волно рее се в небето!

Ти си пъстрокрилата калинка,

литнала над горските малинки,

над зелен здравец

и над ситни боровинки!

Ти си цветенце в градинка,

като уханната иглика,

като росна перуника –

това си ти!

 – А името ли? –

Името ти е МОНИКА!

Несподелени зюмбюли и лалета

Текст  М. Д. Милев

                                                                                                                       На старите ми хазаи –

                                                                                                                       с признателност!

Скърцане на затваряща се врата и тихи стъпки на отдалечаващ се човек. Сънувам ли или това се  случва в действителност?  Отварям сънени очи. Навред се носи миризмата на  прясно откъснати зюмбюли и лалета. Все още унесен,  не мога да разбера какво става в стаята ми. Отмятам завивката и скачам. В сумрака ми се мярка силуетът на огромна купчина от цветя, разпръснати върху  стоящата до прозореца маса. Дявол да го вземе, колко ли е часът? Поглеждам светещия циферблат на часовника – два и половина среднощ. 

       Цветята... лалетата... зюмбюлите... хазайката леля Сийка... бай Байко хазаинът...! Ужас! Изтръпвам!

                                                     .............................................................................

      Бедни хорица са били хазаите ми. По светлото  – в тъкачницата на фабриканта Стайнов, по тъмно – на нивата. Тя е била имането им, единственото – малката нивичка в края на градчето.

      През една зимна вечер дядо Димитър, бащата на Байко, събрал тримата си сина край паралията софра, седнал с гръб към огнището и рекъл:

      – Момчета! От дядо ви, Бог да го прости,  ми остана само оная нивица, оттатък Енинската бара. Време ми е да ви я поделя. Напреки съм я цепил, като съм оставил едно парче и за мене. Който от вас му се падне моята част, той един ден, като изнемощея, той ще ме гледа на старини и негова ще да е моята земя.

      Свалил дядо Митър калпака, турил късметите вътре, размесил ги с ръка  и подал калпака към синовете си:

       – Айде, бъркайте и хаирлия да ви е късметът и имотът,  момчета!

      След като се задомил, младият по онова време Байко, всяка вечер, с чувал на гърба (бил здравеняк, буен и непокорен – на първи май през бурната 1923 година забучил червен байрак на върха на най-високото дърво пред общината), пренасял до своята нива хума, която изкопавал в подножието на близкия до града хълм Тюлбето. Булка Байковица пък кълцала, докато чака, слама на ситно в скованото дървено корито, в което Байко изсипвал глината. Така от омесената със сламата кал са ставали кирпичените тухли. С тях започнали да градят къщата си в горния край на имота. Най-напред издигнали една стаичка, в която да посрещнат зимата, в която на пролет, ако е рекъл Господ, може и рожба да проплаче. На първата година една соба, на втората още една такава, прилепена до нея. Тъй Байко, година след година налепил в права линия четири-пет стаи на новия си дом. А да не се навлича боклука в къщата, отпред подредил каменни плочи, които мургавите събратя вадели от близката кариера, разнасяли с каруци  и продавали из града.

      Луд умора няма – такова е било младото семейство. Оградили парчето земя и лека, полека с упоритост и постоянство не само, че си покривали нуждите от пресен зарзават, но и на пазара до голямата джамия изнасяли за продан  маруля, репички, връзки пресен лук и чесън.

      Градът се разраснал, разширил се на изток и отведнъж имотът на Байко се озовал между две улици. Неясно защо в градския план не са го регистрирали на улица "Тулово" от страната на къщата, където беше портата, а откъм далечната част на двора, на улица "Янтра". Такъв адрес са турили и в кадастъра: "Янтра" номер три*.

      И до сега бай Байко и леля Сийка – съпругата му, вече и двамата на преклонна възраст, не спираха да се блъскат в зеленчуковата градина. Наред с ранния зеленчук, на пролет отглеждаха лалета и зюмбюли, които изнасяха на пазара до джамията, за да добавят някои лев към мършавите си пенсийки. Пак за някоя пара даваха под наем на квартиранти четирите си стаички.

      Със съквартиранта ми обитавахме най-крайната и най-близко стоящата до уличната портичка квартира. Ученици бяхме последна година и се подготвяхме усилено за кандидат-студентските изпити.  През тия времена нищо не се заключваше, ни улични порти, ни вратите на стаите. Да се промъкнеш в чуждия имот си беше лесна и проста работа. Но не се крадеше! До самия уличен вход се намираше навес - сушина, в който се складираха дървата за огрев, а една част от сушината бе отделена като гараж за велосипеди. Велосипедите в града бяха навсякъде, едва ли не  колкото хора, толкова и велосипеди. Такъв беше случаят с колелетата в навеса на хазаите – наброяваха се около четири-пет. Да не си помисли някой, че са се заключвали с катинари и синджири усукани около железни стълбове. Няма такова нещо. Ако ти трябва превозно средство, хващаш, което и да е колело, удряш три-четири помпи на спадналите гуми и ходи, където си щеш.  Само трябва да го оставиш читаво, от там, от където си го взел.                                     

                        

......................................................................

      Приближавам се до масата и опипвам в тъмното дръжките на лалетата – сухи, хващам зюмбюлите – и те сухи и не са вързани на снопче. Значи, не са взети от каменното корито, стоящо до външната чешма на двора, в което подготвените от леля Сийка цветя, за продан   утре, стояха натопени във вода.

       – О, триста дяволи! Вижда се, че  злосторникът или който и да е бил, е опустошил цветните лехи в градината... – мисля си в потрес.

      Съквартирантът ми на отсрещното легло спи толкова тежко, че и с топ да стреляш не ще го съживиш. Хванах го за носа, затапих му  кислорода и го разтърсих.

      – Ставай, човече – викам и го друсам – и гледай какво са ни стоварили  на масата. И знаеш ли от къде е направен зулумът? От градината на хазаите, приятелче!

       С фенерче в ръка тихо, на пръсти, се промъкваме двамата до лехите в градината. Осветяваме. Всичко си е на мястото и крак злосторен не е стъпвал тук! Отиваме до коритото на чешмата. И тук е пълно с натопени цветя, непокътнати. Слава богу – трудът на възрастните ни стопани не бе пострадал! Отдъхваме с облекчение.

      Сутринта на път за училище минаваме, както обикновено, напряко през двора на новата болница. От юг пред многоетажната сграда бе разгърнат обширен парк с алеи, пейки, дървета и много цветя. Чичо Цанко градинарят, стиснал маркуча, с който рано, рано поливаше градината, говорише с все сила сам на себе си:

       – Вагабонти недни! Да бяхте си откъснали няколко цветенца, а то цял наръч сте оплевили бе, маскари, с маскарите такива!

       Ясно от къде идват китките в стаята ни и кой тука е мишкувал! Вече се досещаме, че той не е кой да е, а е то – влюбеното до уши в моя съкафезник тийнейджърче, живеещо в отсрещното на болницата жилищно блокче. Беше девойче – луда глава, войвода на чета, тартор на банда от четири-пет момиченца и момченца от махалата, с които явно е провело снощната хайдушко-партизанска акция, за да засвидетелства пред приятеля ми любовните си трепети. Първи чувства, уви не споделени...

       Такива ми ти работи – любов, зюмбюли и лалета, през далечната хиляда деветстотин шестдесет и трета.

..................

* Днес, ако ти се случи да минеш от там, дали по едната или по другата уличка, ще видиш върху нивичката на бай Байко, върху зеленчуковата градина на леля Сийка, извисилите ръст тухлено-бетонни, многоетажни сгради с  балкончета, къде остъклени, къде не, на които може и да има, може  и да няма саксийка с цвете, било зюмбюлче, било лаленце.

В морската градина

Текст и илюстрации

М. Д. Милев

„Пазителка на спомени красиви!

Малка пейка!...“

    П. Филипова

На пейката, малката,

под блясъка на лампата

две сърца млади, зелени

седяха притаени.

Какво ли са си мечтали,

каква ли клетва  си дали? –

свидетел им бе лампата

и пейката, малката.

……………………

Днес пак са там двамата

да търсят пейката, лампата –

навярно те пазят спомена още

за ония нежни лунни нощи,

за морската градина

в която младостта премина.

Морно да поседнат,

в очи да се погледнат

и като пред олтар да кажат

изповед интимно важна,

как през годините отминали

клетвата си съхранили!

............................................

На пейката, малката,

под светлините на лампата

седят отново двамата…

Лист отбрулен

Текст и илюстрации
М. Д. Милев

Лист отбрулен. Кой знай де го вятърът завлече? – беше написал нашият чирпанлия Пею Крачолов за такива като нас кореняци каратерзилерци, запокитени в старото Фелибе. И сега, подобно на Яворовите арменци – изгнаници клети, в край чужди събрани, пият и пеят.... – гитенци на така наречените землячески срещи...

Защо ни се пълнят и навлажняват очите когато се виждаме в някоя кръчма било на чаршията в Чирпан, или в големия Пловдив? Заради общите ни корени, си мисля. Заради ония незабравими детски години минали по сокаците на селото ни или по къра гитенски. Заради онези простички по селски, но душевно богати хорица: баби с дълги фустанели, пъстри престилки и черни забрадки усукани по набраздени лица, брадясали дядовци с рошави мустаци и възлести пръсти на жилави ръце, и грижовни, все забързани бащи и майки, които ни направиха човеци!

И не само корените, впили се в сухия чернозем на роден край, ни свързват. Всеки иска като на близък, като на брат да сподели, да излее спотаени тъги и неволи или изживени радости от своето битие. Ей за това, да не загубим себе си в забързания свят, се събираме и си обещаваме, стискайки си здраво ръце за довиждане, че живот и здраве, догодина пак ще повторим гитенската среща.