Чичо Йордан, чина Злата и братовчедката Тота

 

Съавтор: 
 М. Д. Милев

През един майски следобед чина ми Злата, по заръка на дъщеря си, братовчедка ми Тота, която беше санитарка в една МБАЛ, се обърна към чичо ми Йордан, копаещ с голямата мотика в зеленчуковата градина, с думите:
       –  Данчо, наближава да навършиш 65 години. Време ти е да си направиш един обстоен медицински преглед. 
       – Но защо? Чувствам се много добре, ма Злато!
      – Защото профилактиката, Йордане, трябва да се прави сега, когато си още читав и силен – отвърна много убедително тя. 

И така, чичо ми, с не голяма охота, отиде на другия ден при джипито си. Лекарят, разбира се, според всички медицински правила, го изпрати с направление за полагащите се му там изследвания. Седмица по-късно докторът му съобщи, че се справя отлично със здравето си. Между другото спомена, че два-три резултата от изследванията са със съвсем леко занижени показатели и следва да бъдат вкарани в нормата. И му написа рецепта:
    1. Аторвастатин таблетки, за намаляне на  холестерола,
         2. Лозартан, за сърце и хипертония,
         3. Метформин, за предотвратяване на диабет, 
         4. Поливитамини, за повишаване на имунитета, 
         5. Norvastatin, за да не вдига кръвното,
         6. Desloratadine, против евентуална алергия.
      Отиде чичо Данчо в аптеката, бръкна дълбоко в джоба, в който заделяше част от пенсията си и плати тъй полезните илачи. А понеже лекарствата се оказаха твърде множко, за да се не дразни стомахът, превантивно докторът му назначи по-късно Омепразол и диуретика Dehidratin Neo, за да се избегнат някой неприятни отоци. В същото време, чичо Йордан забрави, дали зелените хапчета за алергия трябва да се вземат преди или след хапчетата за стомах, а жълтите хапчета за сърце по време или след хранене, заради което се наложи отново да посети доктора. Там му бяха дадени кратки наставления как да се приемат предписаните медикаменти. Не пропусна да сподели на лекуващия, че се чувства малко напрегнат и донякъде депресиран, така че му беше препоръчано да пие и Алпразолол Сукцедал за спокойствие и за сън. След всичко това чичо ми, вместо да върви на подобрение, започна да се усеща някак си  неразположен. Държеше лекарствата в шкафа в кухнята и не  можеше да излезе от къщи, за да нагледа зеленчука, защото не минаваше дори миг от  деня, без да взема хапове.       

 Преди няколко дни беда сполетя чичо Данчо – хвана го някакъв вирус. Чина Злата, като му оправи леглото, както правеше винаги, освен че му запари чай от лайка с мед и напълни чашка греяна ракия, побърза да се обади и да повика джипито. След съответния преглед, докторът я успокои, че няма проблем, че всичко ще се размине както е дошло, за което трябва да пие Tapsin Forte и SANIGRIP през деня и през нощта заедно с Ефедрин, а за появилата се тахикардия трябваше задължително да приема  и Атенолол, като добави за всеки случай антибиотик Амоксициклин по 1 грам на 12 часа в продължение на 10 дни. 
      – За евентуални налепи в гърлото и херпеси в рзултат на повишената температура – каза докторът, – подходящо ще да е да се взема Флуконол със Зовиракс. И лельо Златке, по-малко мед слагай в менюто на чичо Данчо, защото може да отключи диабет, ако вече не се е случило. Впрочем, купете си глюкомер на швейцарската фирма ,,Welion", за да се следи поне два пъти седмично захарта, преди да изпиша Vokanamet филмирани таблетки от 50/1000 mg. 

Заради обездвижването, което получи от залежаването и от невъзможността да поработва в зеленчуковата градина както преди, чичо Йордан от няма и какво да прави, започна  да чете в леглото листовките на всички лекарства, които приема. Най-сетне разбра какви са противопоказанията, предупрежденията, предпазните мерки, страничните ефекти и медицинските взаимодействия. Беше ужасно: не само може да припаднете – пишеше там, но може да имате камерна аритмия, необичайно кървене, гадене, хипертония, бъбречна недостатъчност, парализа, гърчове, психични промени и множество други страшни неща. Изплашен до смърт, той се обади на лекуващия, но оня с широка усмивка му каза да не се тревожи.
     – Спокойно, бай Данчо, не се притеснявай! Това са глупости! – рече, като му изписа  антидепресанта  Сертралин 100 mg с  Ривотрил.  И тъй като го боляха ставите от залежаването, му даде и Диклофенак.
    Чичо Йордан, преди да посети аптеката, все по-често взе да се отбива до банкомата, където теглеше от пенсийката си. А тя взе да изтънява и да не достига ни за храна, ни за ток, ни за вода. Наложи се с чина Злата да не си дояждат, да стоят на студено, да пестят от всичко, освен от животоспасяващите хапчета. Започна чичо ми, да се чувства все по-зле и по-зле и затова на лекарят му се наложи да дава най-новите, съвременни лекарства, някои от които трябваше да се купят от близката чужбина. Дойде и момента, когато на горкия ми чичо Данчо не му оставаше време ни през деня, ни през нощта, да не пие хапове, и изобщо не можеше да спи, въпреки приема на хапчетата против безсъние, които му бяха предписани. 
   Стана толкова напрегнато и непосилно за чичо Йордан, че през един прекрасен майски ден, съгласно указанията за страничните ефекти на лекарствата, той взе, че се .... спомина. На връх на 66-тата си годишнина...
      Всички бяха на погребението: чина Злата, братовчедката ми   Тота, но най-силно плака аптекарката.... 

И до днес чина ми Злата разправя, че за щастие го е изпратила навреме на лекар, защото иначе щял е да си отиде от този свят далеч по-рано.

         Послеслов:
  Сигурно, ако чичо ми не беше приемал толкова илачи, а беше похапвал от всичко с мярка и според телесните си нужди беше сръбвал умерено количество 50 градусов "антибиотик" от ферментирали сливи със салатка от кисело зеле, поръсено с червен пипер и полято с малко зехтин, след което да закъши топъл комат квасен хлебец с парче сланинка, овъргаляна с праз и "загасена" с чаша червено вино, и всеки ден да копаеше с голямата мотика в зеленчуковата градина, той, чичо ми Йордан, уверен съм, все още щеше да е жив и да гони стотачката!
  

За порасналите над седемдесет години момчета

  Текст 

М . Д. Милев                                             

(Размисли по време на пандемия)   

      Средната възраст за българските мъже, според статистиката към началото на 2022 г., е 70 години. Нека  да анализираме този факт.

     Ако условно сто мъже  доживеят до 80 години, то следва реципрочно други сто мъже да доживеят до 60. За последните с прискърбие се казва, че са си отишли ,,без време". 

     А всеки  живеещ след средната възраст, след седемдесетте, е с БОНУС, с една скъпоценна добавка за живот дадена му СВИШЕ. Би трябвало този БОНУС да се използва възможно  най-рационално: не за трупане на дивиденти, не за правене на кариери, не за нови градежи, не за имане. За него, за порасналото момче, те вече не са му необходими! Ако е оставил следа след себе си, това се е случило през годините, когато е учил, когато е работил, когато е любил, когато е плодил и е създавал наследство, когато е градил семейното огнище, когато бъдещето е било пред  него. 

       Сега най-разумното е само едно единствено: 

       - да се радва на деня още от изгрева; 

      - да вижда красивото във всичко, което го заобикаля и да му се наслаждава; 

      - да се стреми да поддържа колкото може бодър духа си; 

  - да бъде полезен с каквото и както може според възможностите и според силите си;  

   - да се грижи и да пази здравето си, за да не тежи на близките си и на себе си; 

      - да бъде сърдечен и добронамерен в общението: 

       - да дава обич, за да я получава; 

       - да изживява дните си като за последно! 

       Защото няма как да знае (и слава богу), колко във времето е отреден  БОНУСЪТ му.

                                       Епилог

     Той беше деветдесет годишен, тя с десет години  по-млада. Той все болнав, тя около него читава и чевръста – до оная година и пломба на зъб нямаше. Но по-лани я хвана пародонтозата и завчера сложи  протези. Усмивка цъфна на лицето й. Бе толкова доволна и радосна. Днес минавам покрай тях. На вратата скръбен лист. За дядо Проданов е, си викам. Чета:

    ,,  .... с прискърбие  .....  днес почина .... Иванка Проданова на 80  ...".

        Мисля си за БОНУСА. На кой повече, на кой по-малко. Живот!

 

 . 

КОДЕКСЪТ

 

 Текст 

М. Д. Милев                                             

(Съчинения по време на пандемия)

Неписаният кодекс, или алгебрата в  семейните връзки на племето българско 

Млад девер буля думаше:

 - Я викни, бульо, та запей,

 дано те батьо зачуе,

 батьо ми, млади войвода

                   Народна песен

На М и С

Двама братя М и С се женят. Жените им за тях са съпруги, а те за жените си са съпрузи. При това М > С. За съпругите на М и на С, братята М и С са ДЕВЕРИ, а сестрите (ако има такива) на братята М и С, за съпругите на М и на С са ЗЪЛВИ.

Съпругите на М и на С, за братята М и С са СНАХИ. Такива са за всички близки на братята М и С. Между тях си снахите са ЕТЪРВИ. 

Ако съпругите на М или на С имат братя, те за М или за С са ШУРЕ-та. Съпругите на шуретата, за М или за С, са ШУРЕНАЙКИ.

Ако съпругите на М или на С имат сестри, те за М или за С са БАЛДЪЗИ. Съпрузите на балдъзите, за М или за С, са БАДЖАНАЦИ и така се обръщат един към друг.

Обръщението между братята М и С и съпругите им е:

  - към по-малкия брат С, съпругата на М се обръща с ДРАГИНКО + името С,

  - към по-големия брат М, съпругата на С се обръща с БАТЕ + името М,

  - към съпругата на М, по-малкият брат С и по-малката сестра (ако има такава) се обръщат с БУЛЬО,

  - към съпругата на М, съпругата на по-малкият брат С се обръща   с КАКО + името,

  - към съпругата на С, по-големият брат М се обръща с БУЛКА. Така се обръщат и родителите на братята М и С). (Булка идва от було, тоест от воала, с който младоженката се ,,забулва" по време на венчавката, а ,,венчавката" произлиза от венеца, който се поставя на главата на младоженката, когато става булка. С венец се отбелязва и чества всяко едно от най-важните събития човешки.)

  - към по-малките сестри на М и на С (ако има такива), т.е. към зълвите, съпругите на М и на С,  се обръщат с КАЛИНО (КЪЛ'НО) + името.  (излязло е от употреба и не се среща вече  като обръщение)

Братята М и С за родителите на съпругите си са ЗЕТЬОВЕ. Така ги нарича и цялата рода на съпругите.

Родителите на съпругите на М и на С, за зетьовете М и С, са ТЪСТ и ТЪЩА.

Зетьовете М и С се обръщат към тъста и към тъщата с ДЯДО и БАБО.

Родителите на  М и С, за снахите, са СВЕКЪР и СВЕКЪРВА.

    Снахите се обръщат към свекъра и към свекървата с ТАТКО и МАЙКО.

Съпругите на М и на С, след венчавката, носят името на съпрузите си с окончанието ,,-вица", или ,,-ца": М + вица; С + ца. (Днес тази форма,  поставяща в подчинено положение съпругите спрямо съпрузите, е отпаднала. Запазена е само, по желание, промяната на фамилното име на съпругата, приемайки това на съпруга. Така семейството има и се води с една обща фамилия.)

 Родителите на М и на С и техните родственици, с родителите на  съпругите им и  техните родственици, са СВАТАНАЦИ.

    Сватанаците се обръщат един към друг със СВАТАНАК и СВАТЯ.

Децата се обръщат:

   - към братята и към братовчедите на баща си с ЧИЧО, към съпругите им с ЧИНА (СТРИНА).

   - към братята и към братовчедите на майка си с ВУЙЧО, към съпругите им с ВУЙНА (УЧЕНАЯ).

   - към сестрите на родителите си и към техните братовчедки с ЛЕЛЯ, към съпругите им с КАЛЕКО (СВАКО). 

Децата на М и на С са ВНУЦИ за родителите на М и С и за родителите на съпругите им. Те се за тях ДЯДО и БАБА и се обръщат към тях с ДЯДО и БАБО.

Децата на М са ПЛЕМЕННИЦИ за С и обратно. ПЛЕМЕННИЦИ са и за съпругите на М и на С.

Децата на М и на С са БРАТОВЧЕДИ помежду си, а внуците на М и на С са ВТОРИ БРАТОВЧЕДИ помежду тях.

Бракосъчетанието на мъжа и жената – по-нататък МЛАДОЖЕНЦИ, започва с ГОДЕЖ и завършва със СВАТБА (ВЕНЧАВКА). В годежния ритуал родителите на бъдещите МЛАДОЖЕНЦИ за пръв път се срещат и запознават, за да уговарят месеца и деня за СВАТБАТА. СВАТБАТА е върховното тържество, при което са поканени (КАЛЕСАНИ) роднините от двете страни на бъдещето семейство. На този ден се сключва брачния договор, който може да бъде освен ГРАЖДАНСКИ, така и ЦЪРКОВЕН.

   Свидетелите при сключване на брака са КУМОВЕ за МЛАДОЖЕНЦИТЕ. Те се обръщат към тях с КУМЕ и КУМА, или КРЪСТНИК и КРЪСТНИЦА, понеже кумовете дават името – кръщават новородените деца на МЛАДОЖЕНЦИТЕ. Кумовете се обръщат към младоженците с КУМЕЦ и КУМИЦА. КУМОВЕТЕ се предават по наследство и са на висока почит и уважение от страна на МЛАДОЖЕНЦИТЕ и от техните родители.

   По време на СВАТБАТА  родителите на младоженеца избират и поканват познато, или близко семейство, което да ги замества (условно) през целия церемониал на СВАТБАТА. Това семейство са един вид ,,побаща" и ,,помайка" за младоженците и се именуват ПОБАЩИМИ  (Тук предлогът ,,по" не е частицата за превъзходна степен ,,по-", а е съответен на предлога ,,съ", означаващ заедност, съвместност. Подобен е примерът с побратим, посестрима, тоест събратя, нямащи родствена връзка, а такава получена само чрез обичай. В случая побащими следва да се разглежда като събащи, съродители). Счита се, че от момента, когато това семейство се съгласява и приема побащемяването, то гледа на младоженеца както към свой син, с всички произхождащи от това семейни отношения. Например по-малките дъщери на ПОБАЩИМИТЕ са зълви за младоженката и се обръщат към нея с БУЛЯ. ПОБАЩИМИТЕ са на същата почит от страна на МЛАДОЖЕНЦИТЕ, както младоженците се отнасят към родителите си и се обръщат към побащимите с ПОБАЩИМ и ПОМАЙЧИМА, а побащимите за младото семейство са УЛНУК и УЛНУЧКА и се обръщат към тях по име. Децата на улнуците се приемат от побащимите като свои ВНУЦИ. Двете семейства се сродяват и уважават за цял живот.

      Преди сватбения ритуал младоженката си избира помощнички, наречени ШАФЕРКИ,  било при обличането на булчинската рокля, било при ,,пазенето" на младоженката пред вратата и ,,пазареното" с младоженеца, т. е. при ,,откупа" на булката, било при поддържането на шлейфа на булката когато се извежда от домът й, и прочее. ШАФЕРКИТЕ обикновено са млади неомъжени момичета от най-близкото обкръжение на булката, като приятелки или близки, като по-малки сестри и племенички.

    Същото прави и младоженеца, подсигурявайки се с подбрани от него ШАФЕРИ, които да следят за реда по време на ретуала, да помогнат на младоженеца да ,,преодолее" ,,защитата" застанала пред вратата на булката, за да стигне до нея и т. н.

  

Коментар 

   Кодексът, като понятие, е сбор от задължителни за  изпълнение правила, които следва да бъдат прилагани в някоя от областите на човешката дейност. Спазването на правила по принцип, обаче, отнема част от личната свобода, а понякога е и против волята да се прави това, което не е персонално изгодно и удобно.

    Естествено е неприятното усещане, когато зет трябва да се обръща към тъщата си с ,,бабо" особено, ако има незначителна  възрастовата разлика между тях; или за чужди до скоро хора, станали по стеклите се обстоятелства свекър и свекърва, да се наричат от снахата ,,татко" и ,,майко";  или да се казва ,,буля" на съпругата на по-големият брат, въпреки че тя може да е по-малка от девера си по години; или да се припознае като ,,съмайка" и ,,събаща" до вчера далечно и непознато семейство, наричано за напред ,,побащими“. Защо на по-възрастните с година-две брат или сестра да не се наричат по име, а с ,,бате" или с ,,како"? А и защо, след като всеки е кръстен и притежава собствено име, в това число и дядо  Иван, да не се обръщат внуците му към него с ,,Иване", а с ,,дядо"? 

     Като отговор на тия, на пръв поглед неприемливи,  и до някъде ирационални постановки в битовото общуване, следва да се приеме презумпцията на нашите деди насочена към изграждане на йерархия в семейната среда, с въвеждането на съответните обязаности за отношенията и обръщенията между членовете на рода. Порядки произтекли предимно за вменяване на възпитание и за уважението, което по-младите трябва да имат и изразяват към по-възрастните. Тези, които са по-опитни, по-знаещи, от които сме научили да изговаряме първите си срички ,,ма-ма", ,,та-та", ,,ба-ба" и които са протегнали грижовна ръка, за да направим първите си неуверени крачки в живота.

    В заключение на аритметиката за функционално зависимите връзки в едновремешното българско семейство, от позицията на съвремието ни, би следвало да отбележим, че ако искаме да не се размием и обезличим като род, трябва да съхраним, да опазим и продължим завещаните ни от векове традиции на нашето племе.

   

               Бележка

Кодексът ни е твърде сложен

и до нейде вехт и старомоден,

но всеки тук е демократ свободен,  

европеец, на който дано да се случи, 

кодекса горе-долу някак да научи.

Най-вече, ако може да го спазва:

на майка си леля да не казва,

и баща му да се не мръщи –

към него с ,,Ей, старче" да се не обръща!

        Главоблъсканица:  

Какво е, ако чина ми, която е зълва на балдъзата ми, е етърва на тъщата на шурея на моя баджанак?

         Отговор:

  Атартсес ан аканаждаб  и атакйам ан атакйанеруш  ас инежъмо аз етицвочич им.

 

ТРЕТИ МАРТ

 

 Текст 

М. Д. Милев                                             

(Съчинения по време на пандемия)   

Имаше знакови моменти и събития в най-новата ни история, които донякъде събуждаха разединението ни по оста русофилство и русофобство. Но това, което се случи след 24 февруари тази година, този разнобой доби колосални размери. Вярно, няма здравомислещ човек, който да не застане срещу всяка война, особено, ако тя е братоубийствена!

Разбира се тук, с невиждана до сега сила, се намеси пропагандата. Ако по време на Третия райх Гьобелс е можел да говори на немците само по митинги и сборища, сега съвременните Гьобелсовци имат и вестници, и радиа, и телевизии, и най-вече имат социалните мрежи от интернет, в които прокарват своите пропагандни версии. Няма изказване поднесено в ефира, да не се подлага на злостни коментари, в повечето случаи от невежи и необразовани хора, а в други случай – от платени такива. Последното съсловие е най-опасното. При него действа силата на парите. Повече от ясно е, че богатите ще могат да насаждат в главите на хората своите пропагандни цели, чрез платените си марионетки и клакьори. А ние много добре знаем кои са богаташите в днешния свят и колко са загрижени, виждате ли, за нашето, както те го представят, а в действителност -- за тяхното благополучие!

Ето и проповед: на трети март, ние българите, не сме се освободили от пет вековните окови и не сме се върнали отново като етнос на картата на света, а обратното – били сме едва ли не поробени от ,,омразните" руснаци. Те са оставили костите си по нашите земи край Плевен, на Шипка, Стара Загора за всичко друго, но не и за свободата ни. А и продължението на това втълпяване: не може този ден да бъде считан за национален празник, едва ли за признателност към освободителите! И разцеплението помежду ни още повече разраства и увеличава мощта си. На кого е нужно това? Разбира се не и на нас българите! От това печели тоя, който поръчва музиката, а до някъде и жалките музикантчета - глашатаи. 

Очевадно е, че нацията ни намалява прогресивно, заради беднотията ни, заради ниската ни раждаемост, заради повишената ни смъртност, заради бягащите към летищните терминали млади хора, а на първо място заради некадърни и корумпирани управници. И ако не се усетим о време, че ни манипулират, че ни насаждат от вън вътрешна омраза и непоносимост един към друг, и най-вече на такъв ден като Трети март, когато трябва да честваме свободата си, ако не се осъзнаем, че ни ограбват физически и душевно и ако не се обединим и опълчим срещу всичко това,  то на благодатната земя,  на която все още стоим, племето ни ще изчезне, ще бъдем заличени като народ,  отнасяйки със себе уникалната си битност, култура и традиции.

 

Титани в парка

 

Текст и снимки 

М. Д. Милев 

(Съчинения по време на пандемия)  

С ръст гигантски,

с мощ огромна,

застанали са исполински

пред размерите ни скромни.

 

Впили  здраво жили

дълбоко в недрата земни. 

Опълчили са  яко сили

срещу бури гороломни.

 

Ще попиташ ти,  
понятно,

от къде са  

тези великани.

Къде тъй невероъятно

са расли 

тез колоси-титани?

 

Не съм от тия, 

че да скрия, 

къде да ги откриеш.

Те са тука,

не се лутай,

бягай в парк Лаута!

 

 

 

ЕЗИК СВЕЩЕН НА МОИТЕ ДЕДИ

 Текст 

М. Д. Милев                                             

(Съчинения по време на пандемия)   

Езикът ни, българският, който от невръстен научавах в родния ми край, не е тоя, който сега изговарям. Оня беше някак си по-загладен, по-опростен, по-лесен за употреба. Нямаше ги тия скупчвания на съгласни, оплитащи езика ти, или многогласните думи, които, за да ги изкажеш, трябва да направиш едно  сложно артикулиране с устата. Как да не се запънеш и запелтечиш, ако трябва да кажеш ,,чичковите червени червенотиквениковчета"? Ето например изречението: ,,Ще отида за хляб, за вода. Ще дойда, ще си хапна, ще си пийна.", сравнено с това: ,,Ж'идъ зъ ляб, зъ удъ. Ж'додъ, жъ си апнъ, жъ си пийнъ". Вижда се как във втория говор, нашенския,  се лее сякаш речта, премахвайки двусъгласните ,,щ" и ,,хл", които даваха тромавост в изказа. Освен това ,,а"-то, което трябва да се изговори с широко отворено гърло, е сменено с глухото и някак си по-нежно ,,ъ". И колко излишни буквички са икономисани? Само в ,,ще отида" са спестени три. А пък ,,ж"- то? О, това ,,ж"!  Без никакво съмнение то допринася за една особена тежест и натъртеност на думата и изобщо не може да се съпостави с бездиханното ,,щ", да не говорим за ,,ш"-то, което ,,ш" някъде употребват като: ша -това, ша -онова. Може да се заключи с положителност, че в този говор, нашият, е вложен разсъдък и доза практичност и изящество, съждение, в което ще се убеждаваме и по-нататък.

Но нашите брадати граматици ще размахат пръст, казвайки:

– Сакън! Правила има тука! Другото е диалект! – Диалект, диалект, ама удобен и лек, ще възразя аз! 

Вярно, че във всеки край са си нагласяли приказката по свой начин. Меричлерци примерно, макар че бяха на 5÷6 километра разстояние от гитенци, трудно им се схващаше какво искаха да кажат: ,,Ноденка остафихме коньоуто отсъде ряката." Оставили са били оня ден конете си оттатък реката...

Дали щото от както съм дочул човешка реч и тя се е загнездила в главата ми, да ми  е тя тъй най на сърце? Навярно, както Ран Босилек поетично го е определил, че е ,,реч омайна, сладка", щото е  ,,реч на майка и на татка". За това по нявга се усещам, че вкарвам отколешни думи в речника си, поовехтели, позабравени. И други, които според моите скромни разбирания за правоговора, са по-правилни от възприетите. Да вземем думата ,,ухо". Би следвало за повече от едно ухо да казваме ухи, а не уши. Или след като е правилно да са уши, то тогава ухото трябва да е ушо. Така го наричаха и в селото ни. Е, някой може тук да ме попита:

– Байо, на окото очо ли му викахте във вашето село?

Не, не сме говорили така, въпреки че съм чувал някои да казват: О, какви хубави очи има, особено едното очо!

Имахме си и ред други по-сполучливи думички, пак погледнати от моята камбанария и пречупени  според моите схващания. Беше ми много странно, когато след време трябваше на патката да казвам ГЪСка. Беше ми някак си и срамно да оприличавам това красиво животно на закръглените хорски задни части, да ме прощавате... Може би от горните неудобства на хората ни тук на село, гъската са я нарекли с  по-благозвучното патка, а патицата именували юрдечка. Пуйката станала фитка, а пуякът – фиток.  И за последните животни, привнесени чак от далечната Америка, явно не  е било много приятно с това  -уйка и -уяк и естествено е било да се прекръстят. След това ние, от нашия край, използвахме често производните на фитка и на фиток, когато трябваше да оприличим нещо или някой. Казвахме ,,фитката му с фитка", или ,,фитокът му с фиток", или пък ,,колко е зафичен", за някой глупав човек, или за глупава постъпка. Трябва да отбележа, че тези сравнения бяха много сполучливи и верни. Имал съм си работа с животни, но по-мизерни по акъл от фитките нямаше. Може ли човек да каже ,,колко е запуйян"? Абсурд! Ето значи, какви широки простори и словесни възможности даваше родният ми език!

Не само думата ГЪСка ме смущаваше, но и тази за ГЪСеницата. Изясних защо. Заради корена на думата. Но моите предци, верни на добрия си усет не са възприели горното название. И с право. Гледайки животинчето как се гърчи, за да измине няколко милиметра, все едно, че гледаш сурата на един намръщен, навъсен човек. Ето и правилното име: не ГЪСеница, а въсенца. Така я наричахме. И когато един мой съученик, изправен на черната дъска (сега вече е бяла, защото черното изчезна заедно с белия тебешир) трябваше да говори по урока за гъсеницата, започваше така:

– Тя, въсенцата, ъъъ....

– Не въсенца, а гъсеница, Димитре, – го прекъсваше даскалът.

Кой е бил прав: даскалът или Димитър? Мисля, че е Димитър!

Друга дума, от която съм си патил  с насмешките, които съм получавал при употребата й, е думата ,,пъшка". Не става въпрос за оня глагол от ботевото стихотворение, увековечило по блестящ начин героичната смърт на Хаджи Димитър, че юнакът ,,там на Балкана", ,,лежи и пъшка" от лютата си рана. А е за литературното изговаряне на съществителното ,,пъшка", което е костилка. Не ми се иска и тук да определям кое е по-правилно: пъшка или костилка. Само ще добавя, че като малчугани, често се е случвало при чоплене на тиквени или слънчогледови семки, на които също им казвахме пъшки, да не можем да отделим ядката от черупката и в последствие сме изпитвали доста неприятен стомашен  дискомфорт, с последействащо охкане и пъшкане. Тоест, яде ли се плода заедно с пъшката, ще има след това зор...

Като споменах за насмешката, няма да забравя как преди много години аз, тринайсет-четиринайсет годишен ученик, в един час по български език, бях неволен свидетел на ей тази случка. Съученикът ми Радко, който беше от мъглижкия край, трябваше да издекламира ботевото стихотворение ,,В механата". Всичко вървеше много гладко, почти за отличен, до момента, когато с подобаващия за стиха патос Радко изрецитира: 

        ,,Пием, пеем буйни песни

          и зъбим се на тирана;

          механите са за нас тесни -

          крещим ,,Хайде на Балкана".

          Крещим, но щом изтаврезем..."

 И тук целия клас избухна в смях, а учителят ни, който строго държеше за правоговора, така скастри Радко, че той сигурно е зачеркнал за цял живот думата изтавреза от речника си. И сега, като се връщам с умиление към тоя момент, напълно оправдавам Радко. Та той, завалията, нямаше никаква вина, че с изтавреза е пораснал, а не с изтрезнея! 

Подобен забавен случай бе свързан с преразказа на една моя съученичка. Времето, за което говоря, е някъде в началото на петдесетте години на миналото столетие, малко преди да почине Йосиф Висарионович Сталин. Трябваше да напишем какво е станало, според разказа, който ни прочете учителката ни. Описваше се, как заточеният в Сибир Джугашвили, през една ранна утрин, подгонен от заптиета е трябвало  прецапвайки да премине през изпречилата се пред него река. Там групичка местни жени са пълнили ведрата си с вода. Моята мила съученичка Гинка беше написала в преразказа си: ,,Като го видяха, те така се изплашиха, че си оставиха  бедрата и хукнаха да бягат." 

      Защо ли горките жени са тичали през глава яко осакатени, според представите на Гинка? Защото тогава в нейния речников фонд дървеното ведро е било не познат съд, тъй като бе изчезнало от обръщение в бита ни и  бе заменено  от медните менчета и бакъри. Но все пак съученичката ми е запомнила донякъде от прочетения преди това текст, че жените в стреса и уплаха си, като съглеждат излизащият срещу тях от  водата брадясал мъж,  бягайки са зарязали  половината си крайници край реката... Въпреки, че тогава много се смяхме, аз и до сега си мисля, че Гинка просто е допуснала една граматическа грешка.

Мога още дълго да приказвам по темата. Ще завърша обаче с казаното от дядо Вазов:

ЕЗИК СВЕЩЕН НА МОИТЕ ДЕДИ,

       .......................................................  

      ЕЗИК НА ТАЯ, ДЕТО НИ РОДИ!