Еничари

             

Текст и 3D  модел

М. Д. Милев 

(Съчинения по време на пандемия)  

Най-пряко да отидеш до училище беше да кривнеш по Цонковия сокак. През сухото време улицата бе отъпкана от коловозите на каруци и от стъпките на хора и говеда. Когато има замръзник, или ако натрупа бол сняг през зимата нямаше проблем да се  мине от тук. Не дай боже обаче, при дъждовна кишава есен, зима или пролет, да ти се наложи да прекосиш  пеш. Казват, че на човек цървулите му оставали в калта, толкова бе лепкава, гъста и дълбока. Ето защо минавах, макар и обиколно, по калдъръма покрай Здравната служба. Но не за това ми е тук думата.

Здравната служба

Там, в двора на службата, се издигаше не висока, на две-три стъпала, братска могила с масивна паметна плоча – стена, върху която бяха изписани имената на мнозина наши съселяни герои, дали живота си за добруването на Отечеството ни. Всяка година, на път за училище, на 21 януари, ми се е запечатала една тъжна картина. Прегърбена, облечена в черно и с черна забрадка  женица, стоеше превита пред паметника, плачеше горчиво и нареждаше жаловито думи, които се загнездваха трайно в детското ми съзнание. Беше майката на погубените две скъпи нейни непораснали рожби. Политически еничари ги бяха отвлекли, а нашенски башибозук бе отнел зверски живота им през страшната януарска зима на една далечна размирна година. Костите, на тия невръстни мъченици лежаха тук, в тоя каменен Пантеон. Нямаше за мен нищо по-покъртително, по-въздействащо и запомнящо се от надгробните стенания и вопли на непоносимо наранената, скърбяща майка, загубила без време своите деца! Двадесет и първи януари, ден, в който и аз свеждам пред жертвите глава...

Когато слушам големия ни народен певец Иван Пановски да пее „Еничари ходят мамо“, се пренасям там, до паметната плоча в двора на Здравната служба. Косите и на тази почернена майчица бяха побелели, очите изтекли, както на Стоиловата майка от песента на Пановски.

Жестоки съдби на изстрадали майки!

Майки – сироти, възпети в тъжните песни на нашето племе.

До бай Недялко

Текст 

М. Д. Милев 

(Съчинения по време на пандемия)

Ден да мине, не оставя

Недялко Йорданов — поета,

да не драсне по едно стихче

от няколко си там куплета.

Тъй сподели тази утрин,

застанал пред екрана,

че не може да не опише

туй, което сега стана.

И на осемдесет и отгоре,

които бай Недялко стигна,

не престава да си прави

туй, на което бе свикнал.

Към теб обръщам се, поете —

жив и здрав бъди ни,

дух бодряшки не оставяй

още толкова години!

И песни да ни пееш

тъй, както само ти умееш,

халът наш да ни опишеш —

какво вчера беше,

как животът ни вървеше,

и какво днес при нас стана —

има ли добра промяна?

Нали за друго говорихме,

нали във гърди се бихме,

нали по градчета, по паланки,

на площади, по седянки,

подскачахме юнашки

с викове просташки:

„Кой не скача, е червен!“

Та кажи ни, бай Недялко,

не е ли тъжно, жалко

това, що днес се случи —

едни да не знаят си парите,

а други, завалии, горките,

да са по-зле и от куче?

Да се ровят из боклука,

и ако имат късмет, слука —

да намерят залък,

макар сух и малък,

гладът си някак да залъжат

и още ден да преживеят...

Кажи ни, бай Недялко,

с думи простички и кратки:

що в родината ни мила, драга,

нищо харно веч не се полага?!

До кога, бе, бай Недялко,

ще влачим ний хомота

на дереджето жалко —

дереджето на живота?

Кога, бе човече,

ще се роди отново Левски?

Кога от оня свят далечен

ще се върнат Ботйова, Бенковски —

готови пак курбан да станат

за правдините хорски?

И кога ще дойде онуй време,

когато нашето древно племе

в ръце ще се вземе

и от земите ни ще натири

мизерията, що ни е завзела,

та най-сетне да съгледа

бледа светлина в тунела?

P.S.

Простете, бай Недялко,

ако съм тъй нетактичен, фамилиарен

към Вашата особа и творчество немалко,

към което с уважение и респект се аз прекланям!