Пе Хе Пеада

Текст М. Д. Милев

Срещам моя позната близо до университета в който работеше. Заговорихме се.

 – Знаеш ли, колежката ми пише дисертация. Помоли ме, ако имам някой, работил на ръководна позиция в промишлено предприятие през миналото столетие, да я срещна с него. Темата на дисертацията е била свързана с организацията на производството по време на соца. Сетих се за теб. Ако нямаш против, направи й тая услуга, да разкажеш това, което те пита и което знаеш, разбира се.

Съгласих се. И все пак, какво ли може да буди интерес за безвъзвратното минало, та чак да бъде отразено в научна разработка, си помислих. Неволно се втренчих назад в годините на моята трудова кариера...

Тогава, в условията на плановото стопанство, току-що завършилите висшисти подлежаха на централно разпределение, т. е. държавата определяше кой накъде ще отиде да работи. Така попаднах пред вратата на личния състав на Завода за пневматични и хидравлични прибори (ПеХеПе). В ръката си стисках един лист – „Уверение“ от учебното заведение, че съм го завършил с титлата инженер и друг лист – „Решение“ на държавната комисия по разпределенията, с което решение заводът следваше да ме приеме на работа. Само преди дни бях защитил дипломната си работа пред Държавната изпитна комисия и бързах да започна да практикувам наученото от петте години в механотехникума и петте години в МЕИ-то. Дипломите щяха да са готови едва след три-четири месеца, когато целият ни випуск завърши следването. Затова бях с „Уверение“, не с диплома. Най-напред попаднах при директора Аладжов, за да ми разпише назначението, от там  – при зам. директора по техн. въпроси, инж. Стефанов или Главния инженер, както се казваше съкратено, който ме представи на началника на технологичния отдел, или пред така наречения   Главен технолог, инж. Кошеров.

Така за броени минути навлязох в част от структурите на завода и се запознах с някои от ръководството му.

– Заповядай, – рече учтиво Главеният технолог – да покажа работното ти место и колегите, с които за напред ще работиш.

Минавайки по един къс коридор се озовахме пред голяма двойна врата с малки прозорчета отгоре. Тази врата щях да отварям години наред...

Бай Ангел или Кошера, така сред хората в завода се назоваваше инж. Ангел Кошеров, беше малко над среден ръст, суховат човек, наближаващ пенсионна възраст. В малкото пространство, в което се бе сврял завода – в триетажната сграда на бившата фабрика Копринка  (все още не бе започнало разширението на предприятието) за началниците нямаше отделни стаи. Бюрото на Главния технолог инж. Кошеров беше най-отпред, до вратата на залата, в която се помещаваше целият технологичен отдел. Това бяха две технологични групи от по десетина технолози всяка и една конструкторска група за проектиране на нестандартна инструментална екипировка, в която попаднах и аз, състояща се от около тринайсет, четиринайсет специалисти. Освен това тук квартируваха и други представители от заводските звена като например началникът на отдела за технически контрол (ОТК) инж. Благовест Пройчев, завеждащ държавната приемка инж. Станчо Папазов и др. Техните бюра бяха в дъното на голямото помещение, за да не пречат на шефовете да оглеждат дали насядалите зад бюрата или чертожните дъски подведомствени си гледат работата. Шефове, освен Гл. технолог, бяха двамата ръководители на технологичните групи: инж. Георги Капитанов и инж. Милко Стаматов. Техните бюра стояха челно до бюрото на инж. Кошеров, и наподобяваха нещо като президиум, отдалечен на метър-два от наредените в прави редици в дълбочина на залата чертожни дъски и бюра на останалия персонаж. Само работното място на третия ръководител на  инструменталната група инж. Кирил Тодоров беше най-отзад на конструкторската редица.

Двайсетината технолози не стояха мирни. Купища документация наречена технологична излизаше изпод ръцете им, по-скоро изпод главите им, в която бумащина стъпка по стъпка се обясняваше как от конструкторските чертежи следваше в цеховете да се изработят детайлите, да се сглобят в изделия и накрая – как да се съживят изделията като се изпитат,  за да тръгнат опаковани на пазара във вид на готови продукти. Всичко това се съгласуваше с ръководителите на групи инж. Капитанов и инж. Стаматов, след което се представяше на Главния технолог инж. Кошеров за утвърждаване с подпис.

Голяма част от технологиите за производство изискваха използването на своеобразни пособия наречени инструменти. Именно тези нестандартни инструменти и съоръжения се сътворяваха върху конструкторските дъски в групата на инж. Тодоров. Без неговия параф и тоя на Главния технолог проектираните инструменти и нестандартни съоръжения не можеха да се пуснат за изготвяне в инструменталния цех, ръководен от Тодор Мечев, последният заменен по късно от Иван Черногорски. Ръководителят на инструменталната група инж. Кирил Тодоров бе един от първите специалисти постъпил при основаването на завода. Като инструменталчик беше от висока класа, придобита по времето, когато е работил в Електро апаратурния завод. Открояваше се и с широките си енциклопедични познания, както и с владеенето на няколко езика. Беше като справочник сред колегите, нещо като жив Гугъл. 

В инструменталната конструкторска група работеше и Иван Даскалов. Изключително способен техник проектант. В пневматичните датчици като чувствителен елемент се използваше месингов гофриран мях,  наречен силфон. Поради високите изисквания на които трябваше да отговаря силфона, като еластичност, якост издържаща значителни налягания, сложна конструкция и пр. не всеки производител можеше да изработи този елемент. Внасяше се от вън и то на висока цена. Даскалов конструира специална хидравлична машина с възли и съставни части изцяло оригинални и изработени с непосредственото му участие в завода, с която машина се формоваха силфоните. Той изготвя и подробна технология за производството на гама силфони и цялостната инструментална екипировка към нея. Уникално постижение, достойно за най-висока оценка!

Времето на моето постъпване в завода съвпадна с подмяната на производствената номенклатура. До момента тук се правеха битови водомери и буфери за асансьорни врати. Беше разпоредено тези изделия да отидат да се произвеждат в ново създадени предприятия в пограничните градчета, като Петрич например, с оглед да се създадат работни места там и се задържи местното младо население. При нас трябваше ускорено да усвояваме изделия, свързани с автоматизацията на химическото производство, като пневмо датчици за налягане и за разлика в налягане; пневмо елементи с логични функции, в това число: суматори, компаратори, интегратори, диференциатори; пневмо записващи устройства; хидравлични вентили; електро механични броячи и др., все неща свързани с голямата химия от Девня, Димитровград, Стара Загора, Плевен, изделия, които до тогава се внасяха от вън. Характерното за тези производи бе, че по обем и тегло бяха от няколко грама при броячите, до  килограм-два при датчиците, но наблъскани с много на брой оригинални детайли от метал и пластмаса. Например така наречената записвачка ПВ10-1Е, побираща се в  пазарна чанта, съдържаше над 700 оригинални чарка, които се изработваха изцяло в завода. Какво значи това? Ако вземем примерно един транзисторен радиоприемник от онези години, сравним по обем и тегло със записвачката, в него над 90 % са стандартни транзистори, кондензатори, резистори, които единствено следваше да се  закупят и доставят от производителите, да се  монтират на платка и сглобят в кутия и ето ти готово радио. 

 Като споменавам, че бе необходимо бързо да внедряваме нови изделия,  то за тях трябваше своевремено да се създаде техническата документация. Това се извършваше от колегите конструктори, разположени в залата, намираща се  срещуположно на технологичната. Началник на конструктивния отдел тогава бе инж. Гавраил Бояджиев с ръководители на конструктивни групи инж. Йордан Бъневски и инж. Георги Рашков. Между конструкторите се открояваше инж. Атанас Богоев, който по това време бе отговорен конструктор на ел. механичните броячи. Името на инж. Богоев трябва да се запише в аналите на завода и за това, че беше най-дълго заемащ длъжността главен технолог, както и за това, че беше най-дълго служител на предприятието за времето от основаването му, та чак до неговото закриване.

Своеобразното разнообразие на новите изделия изискваше и прилагането на голям обем от разнородни технологични процеси. Освен класическото механично обработване чрез разкрояване, струговане, фрезоване, свредловане, шлайфане и др., имаше леене в пръст, леене под налягане на т. н. пресгуси, коване чрез пресоване, заваряване, щанцоване, огъване, шприцоване на пластмаса, пресоване на термореактивни (бакелитни) детайли, вулканизация на каучукови детайли, термообработване под вакуум, галванични покрития, полиране, боядисване и прочее.

 На всичко отгоре, пак по времето на  постъпването ми в завода, започна строителството на нов просторен триетажен производствен корпус, както и шестетажна административна сграда.

Тържественото откриване на новите корпуси на завода

няколко години по-късно

   Попаднах в един водовъртеж, който ме повлече във фунията си. На мен, може би като най-младия и все още не забравил теорията на машиностроителното инженерство, освен че трябваше да проектирам щанци, щампи, пресформи, кондуктурни приспособления, ми бе възложено да водя внедряването на новите машини, съвместно с отделите на Главния механик и Главен енергетик с началници Иван Андонов и Никола Абаджиев. Няма да забравя как първият пресгус монтиран в леярното отделение отля с един удар първите два корпуса на електро механичния брояч. Това стана след няколко дена напрегната работа, в 3 часа сутринта, в присъствието на леяри, механици и началника на механичния цех Владимир Елдъров. С тази машина се сложи край на редица проблеми свързани с отливането на много детайли от цинково алуминиева сплав, които тормозеха производството и най-вече началника на цеха. След като разпуснахме всички присъствуващи на събитието да си ходят по домовете в тая късна доба, Владо ми стисна ръката леко възбуден:

– Знаеш ли, като шеф не разрешавам употребата на алкохол, но случая трябва да се полее, макар с потъпкване на всички разпоредби. Хайде ела с мене.

Качихме се в неговата канцелария. Извади едно 700 грамово Узо, рядкост за онова време, което поля подобаващо пущането на пресгуса. На Елдъра му беше лесно – живееше на две крачки от завода, а аз да му мисля...

Следващите няколко дена обучавах двете момчета от леярното отделение, които щяха да работят на две смени на новата машина. Бяха яки, опалени от жегата в леярната млади мъже, веселяци. От дума на дума приказката се завъртя за рибарлъка.

– Опитвал ли си жабешки мръвки? – ми бе зададен директно въпроса.

– Не. Чувал съм, че тук в Пловдив, в някои заведения са предлагали жабешки бутчета, но аз съм новак все още в града.

– Добре. В други ден, след почивните дни, в понеделник, след работното ти време заповядай, ако обичаш, при нас.

Към пет след обяд влизам в отделението на леярите. Бяха няколко човека насядали на един тезгях, а отгоре – голяма дълбока  тава от алпака, взета навярно от заводската столова, почти пълна със зачервени, обработени с олио, червен пипер и други подправки жабешки деликатеси, изпечени в голямата 20 киловатова електрическа пещ на леярната. Сега, като си припомням онова далечно време, все още усещам вкуса, аромата на мръвките от тавата и атмосферата създадена от няколкото прекрасни приятели  леяри.  

Рибарството, за което стана дума, ми направи впечатление, че беше разпространено занимание сред хората, работещи в завода. Може би поради минаващата през града Марица, с множество разлети вирове и зелени островчета по цялото й протежение, по които от ранна пролет се чуваше жабешкото крякане и въдичари накацали с пръчките си покрай брега, върху няколкото моста и по островчетата. А имаше една група заклети рибари в завода начело с Иван Векиев – завеждащ капиталното строителство, началникът на инструменталния цех Черногорски и още пет-шестима, които вземаха платен отпуск, за да се изнесат на палатки някъде покрай вировете на Родопите. Директорите им знаеха крастата и въпреки, че създаваха известни затруднения с груповото си отсъствие, благосклонно ги освобождаваха за десетина дни. След подобни излети се разказваха техните „лакърдии“.

Черногореца кара колата, мисля че беше Москвич комби, напълнена до горе с рибарски такъми, а до него Векията му навигира пътя.

– Ту-ту-ту – му вика Векиев, който имаше проблем с говора, а колата лети с пълна газ – тука тря-тря-трябваше да за-за-за-завиеш адаш!

– Пел-пел-пелтек с пел-пел-пелтека ти, не мо-мо-мо-можа ли по-навреме да ка-ка-кажеш! – му се кара, след като разклонението бе подминато,   седящият на задната седалка Никола Абаджиев, който беше вторият в завода с подобен говорен проблем. Имаше и трети – Иван Деведжиев от разкроечното отделение.

  През един следобед работещият на съседната зад мен чертожна дъска колега Запрян Кръстев ми се обажда като на пожар: 
      – Шефът Кошеров те търси под дърво и камък и те чака пред 160 тонната винтова преса. Бягай! 
    Само преди няколко дни, след двуседмично съхнене на циментовия фундамент беше пусната машината в работа. Беше първата машина монтирана на приземния етаж в новото хале. Удара, който стоварваше т. н. бабка на пресата върху масата й беше с огромната сила от 160 тона. Ако няма стабилен фундамент и амортисьор под него всеки ход на машината щеше да предизвика лек земетръс наоколо. За амортисьор служеше пласт от пясък, върху който бе излят бетонен блок с размери два на два метра и дълбочина метър. Наближавайки пресата виждам, че доста народ се е насъбрал около нея, а в средата – производственият директор Златарев, шефът ми и главния механик Ив. Андонов. Какво ли съм сгафил? – ми мина през главата, понеже цялата операция по ситуирането, фундаментирането и пущането в експлоатация на пресата беше мое творение. Освен това машината изковаваше заготовките от стомана на хидравличните вентили, заемащи значим дял от готовата заводска продукция и всеки ден, без да работи обричаше плана на завода на провал.

– Станала е беля – се обърна към мен Кошеров. – Знаеш, машината е стара и морално и физически. Дошло е времето да се изхаби ходовият винт и да се откърти част от едната витка. Имаш пълното съдействие на Главния механик, след демонтаж на винта да дадеш заключение може ли при нас, на наша стругова машина да се изработи нов винт. И ако може, направи работен чертеж и се включи в помощ на Главния механик, щото по най-бързия начин да се пусне пресата в ход.

Винтът не беше прост винт. Самата преса носеше неговото име – винтова  фрикционна преса. Дължината му беше около метър, а диаметърът около 18 сантиметра. Другата му характеристика бе, че е с четири ходова квадратна резба.

Първата ми работа се свеждаше да разбера какви са  размерите на най-големия струг в завода, може ли да обработи такъв едрогабаритен детайл и най-важното имаше ли нужната окомплектовка за нарязване на четири ходовата резба.

Указа се, че има подходяща машина и то в отдела на главния механик, а след непродължително ровене в разни сандъчета открихме и въпросните окомплектовки. Да се настрои струг за нарязване на резба с определена стъпка се иска малко математика и подреждане на няколко зъбни колела с точно определен брой зъби. Хората на бай Иван Андонов бяха практици, а не математици, в това число самият той без техническо образование ръководеше отдела благодарение на многогодишния си опит по ремонта на металорежещи машини. Правеше ми впечатление, че когато измерваше с шублер диаметър на отвор или на вал казваше „вътре, вътре“ или „вънка, вънка“. В крайна сметка, с малко математика от моя страна, настроихме струга и синът на компресориста бай Георги Шушулов – стругаря Павел Шушулов престърга четири ходовия винт на пресата.  На другия ден пресата вече работеше. 
      Тук е мястото да отбележа, че не само Шушулови бяха от едно семейство. Бих определил завода като семеен, заради многото родове и родственици работещи тук. Ще спомена малка част от тях. Семейство Ночеви бяха трима: бащата бай Тончо, синът инж. Петър Ночев и дъщерята Елена. При сем. Бояджиеви, освен инж. Гъльо Бояджиев и съпругата му Цвета, тук работеше и брат му. По двойки бяха сем. Георги Рашкови, сем. Коста Мандулови, сем. Христо Тухлеви, сем. Георги Траянови, сем. Павел Иванови, сем. Христо Влашеви, сем. Атанас Йорданови, братята Стефан и Иван Иванови, братята Стефан и Митко Шашеви и други. И това беше в основата да има съдружие, сплотеност и приемственост в заводската общност.

В малкия колектив, какъвто заварих в завода, хората от чистачките, и портиерите до началниците и директорите се знаеха по имена и клюката бързо се завърташе.

Върви Мичето Копринкова, по това време директорска секретарка, през двора на завода. Строителните работи са в стихията си. Изкопчии копаят каналите за отпадните води на новия корпус, само главите им стърчат над земята.

– Ейй, глей, глей кво минава над нас. Ех да  можех да я...

Мичето чува , спира се и се надвесва над нахалника:

– Хайде де! Излез и да започваме, ама тука, ако ти държи!

Мария беше дребна, симпатична, широко скроена и вечно усмихната женица, но както се казваше беше „цапната“ в устата. Псувнята за нищо я нямаше. Но иначе беше мъжко момиче и можеше да постави всеки на мястото му, какъвто беше и горният случай.

Имахме си и нещо като барон Мюнхаузен в лицето на бай Сивко Чуренлиев, когато разказваше своите преживявания. Коренът му се криеше някъде из родопските паланки.

– Излезли сме с приятеля си на ловжълък в планината в моя край. Изморени сядаме на един голям кръгъл камък. Ама плосък като тепсия. По някое време, както гледахме надолу към склона, се завъртяхме на 180 градуса и се озовахме с лице към върха. Скачаме. Изпод камъка се източи огромен смок, който явно се е бил навъртял на кравай отдолу. Събудили сме го и той се развъртял... – нареждаше много уверено в истинността на случилото се пред заобеколилите го слушатели, бай Сивко.

Главен счетоводител на завода бе Рафи Бояджиян. Пълничък, с кръгло румено лице, среден на бой и на преклонна възраст, ерген. Държеше финансовите юзди на завода здраво, така че трудно можеш да отчетеш някоя командировъчна заповед в своя полза, или да отидеш в командировка със самолет до Варна, например. Не, даже и спален вагон не даваше, а само влак втора класа. Но по душа Рафи бе добряк. Всеки, на когото трябваха пари на момента, отиваше при него. В който джоб да бръкнеше вадеше по някой лев. Имах отлични служебни контакти с него и срещу една Нова година реших да му пожелая приятно и весело посрещане.

– Благодаря ти – ми рече с тъжна усмивка. – Вярвам, че го правиш от добри чувства. Да знаеш колко е тежко да чакаш всеки празник сам, между четири стени...Щастливи сте вие, че имате семейство, любими хора,  с които да споделите хубавите новогодишни дни...

Дълбоко се запечати в съзнанието ми болезненото откровение на главния ни счетоводител.

Не ще пропусна да опиша и моя началник инж. Кошеров. Няколко години го деляха до пенсиониране. С многогодишен опит – инженер, от всякъде. Въпреки възрастта поддържаше на високо ниво теоретичните си знания, за да изложи обосновано твърденията си. Беше търсен извън щатен сътрудник на съда по заплетени съдебни случи. 

Започнал следването в Германия.  Втората световна го сварва в трети курс, когато Родината го призовава под бойните знамена на Западния фронт. След войната продължава обучението си в Чехия, понеже бившия му университет попада в западна Германия. Владееше немски, чешки, руски. Ерудит, със завидно чувство за хумор, владеещ риториката, ораторското изкуство.

Всеки понеделник при главния инженер Стефанов се провеждаше технически съвет, разглеждащ възникнали производствени проблеми. Става началникът на монтажния цех Мильо Богданов и се оплаква, че на някакво си приспособление нещо му се клати. Зам. директорът Стефанов със сериозен тон се обръща към Главния технолог Кошеров:

– Какво ще кажете по казуса, инженер Кошеров?

През цялото това време бай Ангел стои отпуснат на стола с притворени очи. След въпроса леко се размърда, с поглед оглежда насъбралите се и съвсем в неговия стил рече:

– Клати се, клати се! Те и на коча мъ...те се клатят, инженер Стефанов, но не падат! –  като наблегна на коча и на висящите му принадлежности, след което аргументирано изложи нормалността в поведението на приспособлението и защити безапелационно качеството му, в което качество се бе усъмнил началника М. Богданов.

Бях благодарен на орисниците ми, че ме пратиха в началото на професионалния ми път при инж. Ангел Кошеров! Поклон и преклонение към всичко, което ми показа и на което ме научи. 

   Нищожно малко от моите първи години в завода за пневматични и хидравлични прибори разказах. Не споменах за лулата на Мильо Богданов, с която приятно ароматизираше, където минеше иначе вмирисаните с машинно масло цехове. Не разказвам за шефа на ТРЗ (отдел труд и работна заплата) Лазар Лазаров, сътрудник на радио Пловдив, привлечен там като такъв заради басовия си тембър и разказваческите способности, майстор на вицове^*, но и прочут сред хората в завода с голямата ножица, с която режеше трудовите норми. Не споменавам и за Петко Базитов, ръководител на диспечерите, който вечно обещаваше да черпи с боза, ако по график примерно някой си издължи бройката било като доставки, детайли или други комплектовки. Не споменавам и за големия на бой и по душа Наско Йорданов, отговарящ за шприцоването на пластмасовите детайли, който първи започна частен бизнес  по неговата пластмасова специалност. Или за Георги Киряков — шеф на стругарите, отворил първия автосервиз в махалата в която живееше. Ето и за московеца ветеран от втората световна и пловдивски зет Евгени Илин с любимата му  тема за сельодката  с водката не отразих. Много, много прекрасни и колоритни мои колеги, работници и служители от Пе Хе Пе-то пропущам в разказа си. Да ме прощават. 

    Не ми е мерак да описвам, как от най-модерно и съвременно производство на флопи (гъвкави) дискови устройства, предназначени като периферна памет на произвежданите у нас и първи в източния блок персонални компютри, се стигна до разграбването (за успокояване на простолюдието се наричаше масова приватизация, даже работническо-менажерска) и в крайна сметка до ликвидацията на Пе Хе Пе-то. Ясно ми е, че както е рухнала и се е затрила империята на Александър Македонски (да ме извинят братята Северни македонци за тежките думи: рухнала, затрила) или  империята на инките, така и при нас, особено при нас подчертавам (кои ли сме ние?), не може да останат нещата вечни. Има еволюция, прогрес, развитие, през което развитие по нашите  географски ширини за съжаление изтече много мътна вода, с много наловена риба,  но не и от  „работниците менажери“... Като гледам там, където над 800 човека работеха в един прекрасен колектив и си изхранваха семействата, а сега на това място се мъдри  натруфена, цветно  осветена, без прозоречна, оградена със скъпо ковано желязо сграда на игрално казино, в което ще се подвизават предполагам, не скромни трудови хора, и ще се произвеждат вътре, зад тежките двери, не човеко полезни блага, ми се ще да викна като Ботьова "... но млъкни сърце!"...
   Е, питам, става ли разказаното от мен да заеме подобаващо място в темата на академичната докторска дисертация? 

                                        ––––––––––––   –  –––––––––

^*Много памук се сееше по полетата на пловдивските села. Да се обере през есента на време, все не достигаше работна ръка. От предприятия и заводи тръгваха предимно чиновниците и служителите за така наречените селско стопански бригади. 

Лазо в средата, седнал върху кофата, разказва смешки

      Ето ни и нас в памуковия блок на първомайското село Дълбок Извор. Докато почиваме за по една цигара, приказките помежду ни чоплим като слънчогледови семки:

– А бе, имена всякакви: например Груйчо Дочев, Пеко Таков, Мако Даков... – се смее Лазар Лазаров, подхванал темата за нестандартните български прозвища  и продължава:

Срещат се двама шопи. Единият пита:

– От дека си, бе?

– От Ааврен.

– Що носиш?

– Каатран.

– Как се велиш?

– Ааврам.
       – Е, да ти го заа...рам! Ни селото ти село, ни стоката ти стока, ни името ти име!“
       Такъв беше Лазо. Умееше да развлича и да разсмива хората около себе си. Двамата му сина Любо и Мишо и внукът му Боби унаследиха неговия талант и тръгнаха по пътя на телевизионната журналистика.

16 май

Текст М. Д. Милев

В градината на есен

цветя ще посея,

и букет чудесен

през май ще да свия.

И нека хор небесен,

да приглася с  песен:

– На многая лета,

на многая лета –

когато ничком, на колене,

и в  благоговение,

с думи най-приветни

ще  ти поднеса букета

от китки  разноцветни.

...............................

В празничният ден 

с дъх на зюмбюли и лалета

за теб  е тоз рефрен:

"На многая лета,

на многая лета!"

..........................

В сградата зад шадравана

сватба тежка  се подхвана

от младоженците двамина

с кумовете неколцина.

Според регламента

подписи са нужни в документа,

сложени официално

специално в зала „Ритуална“.

Венчавката завърши с акт,

акт за  гражданския брак!

Тъй в кошера държавен

на този майски ден пре славен

нова клетка се постави

с думи кратки от сватбари: 

„Ха наздраве! Ха наздраве!“

P. S.

Случилото се с младоженците двамина,

кумовете неколцина

и сватбарите малцина,

беше през една отколешна година,

в градчето с морската градина,

в която младостта 

(на тези, двамата от снимката) 

им мина...

На майка ми

Автор:

д-р А. М. Ангелов, 
редактирал
М. Д. Милев

Лягам аз в среднощен час,

ала сънят ми бяга някъде на вън,

прогонен сякаш от злокобен, страшен глас.

За да запълня времето от нощта  без сън,

връщам назад лентата житейска аз.

А тя, лентата, чертае ясно пътя ми изминат

от детството безгрижно, та чак до старини достигнати.

Останал без сили от нощта кошмарна,

в полусън задрямал съм за малко

и мярнах те за миг, о-о скъпа майко,

в някаква безлична тълпа от хора.

Но изведнъж изчезна ми от взора –

загубих те отново в тълпата сива.

О-о миг блажен, очакван, желан и ярък,

защо не продължи, защо бе тъй жестоко кратък!?

……………………………………

Сепнах се. И отново по житейската жица

летях със скоростта на птица,

мислейки колко мъки си видяла,

колко трудности си изживяла

през дни и нощи – цял век,

за да ме направиш ти такъв

какъвто съм сега – ЧОВЕК!

Видях се вече възмъжал,

през учение голямо преминал

малко или много помъдрял,

и спътница до мен избрал.

За свекърви и снахи

светът е пълен с поговорки и думи зли,

но снаха си с любов прие я,

и синовна обич сподели с нея.

Затуй месецът ни меден с години продължи

догде, майко, сред нас беше ти!

С любимите си внучки в грижи и в радост беше,

от това спокойно животът  ни течеше.

После годините дълго що живя,

пораснали правнуци, майко, ти видя.

……………………………………

Отиде си от този свят с изпълнен дълг до край,

вече си навярно в отвъдний рай...

Изпратихме те всички с мъка и печал,

за нас бе ти упование, човешки идеал!

Няма вече майчина усмивка, която домът ни да озари…

Няма вече майчин взор, който радост сред нас да възцари…

Ще остане само споменът ни драг,

за характера ти, майко, много  мил и благ!

…………………………………………

Но съмва веч и губя аз надежда,

че отново ще те видя тъй безгрешна,

макар за миг в сивата тълпа човешка…

О-о ще ли пак се срещнем, майко мила,

или съдбата друго е отредила:

прах с прахът ти кога се смеси

и  пръста земна моят прах с твоя кога размеси,

това навярно да бъде голямата ни среща

със теб, майко и с твоя син любящи!

                                  Твой син Ангел.

 Пловдив  

16. 02. 2003 год.

Беше шести, втори

 На д-р М.                                               

 6 февруари 2018 год

Повод край софрата

пак събра родата…
……………………
След обяда беше
навън сняг валеше,
когато в шест и нещо
звънна телефонът в къщи:
– Скачай бе, човече, 
стана дядо вече!
Имаш внуче мъжко
три и двеста тежко.
А и името ти цяло
бебчето е взело!

………………….

 Мина време от тогава,

бих ли могъл да забравя –

беше шести, втори, 

деветдесет и първа!

Софрата на старите гитенци

Текст и илюстрации

М. Д. Милев

               

   Когато се вглеждам в лицата на едновремешните гитенци от пожълтелите снимки или когато в паметта ми оживяват хората от моето детство, едва ли ще забележа охранен, пълен, да не кажа – дебел човек. Няма как да се случат тлъстини при изнурителната кърска и къщна работа през годините от миналото столетие. И най-вече – нямаше чревоугодничене. Мръвки имаше по Коледа и ако се напълнят няколко луканки или се остави осолена сланина, ще има мазничко и през зимата. И по Гергьовден са се облажавали с агнешко на село. Но толкова.   

На масата се слагаше постничко, а на нивата сухоежбина.

А постните манджи не бяха натруфени, с бол шерилки, но достатъчни, за  да са апетитно вкусни.  Ще се опитам да предам, ония, специфични  за нашия край и позабравени вече ястия, които нашите баби слагаха  на софрата:

Празена каша

      Няма начин грижовният стопанин да не се е запасил с едно-две снопчета от по двадесетина стръка праз за зимата. Лукът се използваше за какво ли не: от овкусяване на сланина или домашна луканка до прибавянето като пресен зеленчук в различни ястия. Но една каша, наречена "Празена каша", присъстваше често на зимната трапеза. Четири-пет стръка праз се нарязват на ситно и се задушават с три-четири супени лъжици олио в дълбок тиган или в тенджера. След като омекне зеленчукът към него се прибавя червен пипер и малко след това се добавя около половин литър вода и сол на вкус. Оставя се да ври за 20÷25 минути. С разбит квас или разтворено във вода брашно се уплътнява готвеното и се доварява за още седем-осем минути. Преди да се отнеме от огъня, кашата се поръсва със сух джоджен. При сервирането празената каша се поднася с оцет по желание.  Имало е по-специални случаи, когато в кашата се е нарязвала на колелца луканка или са се добавяли дребни рибки. Дядо ми им казваше „змиорчета“ и ги ловеше с така наречения „даул“ в река Меричлерска.  Ароматът, който изпълваше тогава къщата от това ястие, говореше за празник.

              Зелева чорба с праз

      Втаса ли зелето в качето или в бидона, като преди това се е проточвала няколко кратно подсолената вода, за да извлече аромата и витамините от зелките и стане газирано резлива, е дошло времето за приготвянето на вкусната зелева чорба с праз. Рецептата е достатъчно семпла. Необходими са само три-четири съставки: зелева чорба, праз нарязан на ситно, червен пипер и олио. Количеството им е по собствена преценка и вкус. Всичко в сурово състояние  се смесва в  купа и се яде за закуска. Това става през зимните месеци, когато човек се нуждае от витамини, а тях ги има в изобилие и в зелевата чорба и в праза.

               Дебели

     Зелевата чорба върви много сполучливо и с така наречените "Дебели". Някъде им казват "Пърленки", но има съществена разлика между двете тестени изделия. Правят се от тесто за хляб. Примерно: 650 гр. брашно, 400 мл. вода, една чаена лъжица сол се меси с половин кубче мая или с три-четири лъжици квас и се оставя омесеното за няколко минути, за да се разгради глутена. Тестото се разделя на около 12÷14 тестени топчета, като по две топчета се потапят в купичка със затоплено олио.  Намазненото топче се разтегля на ръка с диаметър около 20-25 см., поръсва се така получената кора с натрошено сирене и олио, и се затваря с кората разтегната от второто тестено топче. Пак се поръсва със сирене и олио. Хващат се краищата постъпателно и се обръщат към центъра на корите така, че да се образува нова четирипластова пита, която леко се намачква и разтегля с намазнени ръце и се поставя на предварително загрят омаслен сач или палачинков тиган. Пече се до зачервяване от двете страни, като преди свалянето от огъня страните се намазват с масло. И тогава идва яденето на „Дебелата“ с резливата зелева чорба. Порцията е предвидена да нахрани сито минимум трима-четирима яки мъже, или едно семейство с цялото домочадие. Предполагам, че ако корите се разточваха с точилка, получената „Дебела“, щеше да се казва „Тънка“ и едва ли би се радвала на такова внимание, каквото е към „Дебелата“.

             Лесна трахна

     Със зелева чорба се е  изготвило през зимата още едно постно ястие познато като трахна. Само че вместо зелева чорба баба ни употребяваше квас, с който правеше домашния хляб. В тенджера се завира половин литър подсолена вода, към която е добавено лъжица-две олио. Слагат се в купа две супени лъжици квас, прибавя се червен пипер, разбива се с малко топла вода и с енергично бъркане се изсипва в тенджерата. Ако квасът не е достатъчно ферментирал, т. е. не е достатъчно кисел, може към него да се прибави малко оцет. Трахната се вари още десетина минути. Пропорциите на кваса към водата се определят така, че чорбата да се сгъсти, да стане  добре уплътнена. Трахната се сервира топла. В купа се надробява припечен хляб и натрошено сирене, които се заливат с горещата трахна. Получава се един вид попара. Отгоре се поръсва с черен пипер. Трахната се консумира и с люта чушка, извадена от прясносолна туршия.

          Арнаутски яйца

     След като мине Малък Сечко и баба Марта си отиде, ето че посятият в градината арпаджик се е раззеленил. Те и кокошките са се стоплили от пролетното слънце и са взели да се готвят за своята бъдеща челяд със звучно кудкудякане. Та не само, че има зелен кромид в градината, но и бол яйца в курника. Дошло е времето за познатата гозба „Арнаутски яйца“. А тя е манджа семпла, лесна, бързо се сготвя и най-важното е много ароматна и вкусна. Нарязват се на ситно перата от кромида и се задушават леко с олио в тиган. Добавят се и нарязани няколко листа от пресен джоджен, може и изсушен да бъде. Запържва се кромида с една супена лъжица червен пипер и се добави не много вода за разреждане. Посолява се със сол на вкус и се прибавя оцет за подкиселяване. Оставя се да къкри няколко минути, след което се изсипват на отделни гнезда (очи) яйцата. Така се варят яйцата за около 10 минути и гозбата е готова. Количествата продукти се преценяват според броя на порциите, примерно по две яйца и половин връзка кромид за порция. А защо арнаутски? Чувал съм, че навремето албанци са идвали по нашите земи да разнасят с гюмове кисела,  резлива боза от ферментирало във вода припечено просо. И са ни научили да го правим това чудесно разхладително ориенталско питие. Може би тогава са привнесли рецептата на манджата наречена арнаутска, демек – албанска.

             Лападов мамул

     Ако напролет се огледаш около оградата на градината, няма начин да не откриеш големите зелени листа на лапада. Много се готвеше и на супа, и с ориз и пр. Но тук ще се спрем на съвсем простичък деликатес от тоя ранен саморасъл зеленчук. Нарича се „Лападов мамул“. Добре измитите, примерно десетина, лападови листа се редят едно върху друго, в плитка тавичка, застлана с хартия за печене. Между листата се залива съвсем леко олио, поръсва се  внимателно с червен пипер и сол (солта да бъде щипка за целия мамул) през лист, и пакетът от листа, заедно с хартията за печене, се завива на руло (мамул). Пече се в предварително загрята до 180° С фурна за около 30 минути. Така приготвеният „Лападов мамул“ е със специфичен аромат и незабравим леко кисел вкус. Правят се толкова мамули, колкото порции следва да се сервират. 

                    Постна бакла яхния

Баклата като всяко бобено растение се готвеше, както на зелено с бобената чушка, така и зряла и изсушена на зърна. Естествено, зелените чушки на баклата се беряха през късната пролет и тогава се приготвяше бакла на яхния. Предварително следва да се спомене, че това ядене не е класическа яхния, със запръжка на продуктите, а е по-скоро вариант на вариво. Характерното при готвенето и тук са ограничените съставки, като се е държало да се запази специфичния аромат на баклата, подчертан единствено от вкуса на чесъна, кромида и джоджена, без добавяне било на домати, на моркови, чушки. И така, кило измити и нарязани на две, на три, зелени чушки бакла, нарязана на ситно, една едра или две средно големи глави стар кромид и глава избелен на скилидки чесън се слагат в тенджера с около три четвърти литър  вода и три-четири лъжици олио. Поръсва се с една лъжица червен пипер. Сварява се до омекване на баклата за примерно 30÷35 минути. Посолява се на вкус.  Разбива се в купа две лъжици квас или разбито във вода брашно, добавя се оцет за подкиселяване и се изсипва към манджата с енергично бъркане.  Доварява се за още седем-осем минути. Отнема се от огъня и се поръсва със сух джоджен. Може  да не се подкиселява цялата яхния, а оцета да се предлага при сервирането.

                            Бяла каша 
     Някъде и казват „Сирнена каша“. В по-дълбоко тиган се запича брашно с малко масло, след което с енергично бъркане се добавя вода до образуване на хомогенна каша. Оставя се да къкри минута-две и се добавя натрошено сирене. Достатъчни са още няколко минути и бялата каша е готова. При поднасянето  порцията може да се нашари, като се полее с една-две лъжици препържено масло с червен пипер.

–––––––––   -   –––––––––

               Какво ли не се въдеше в градините на село и по нивята му. Фасул, леща, нахут, грах, булгур и прочее. Овошки – всякакви: сливи, круши, ябълки дюли, орехи и какво ли още не. Да не говорим за грозде, за  бостан. Именно тази съвкупност от храни, наред с млечните продукти: кисело и прясно мляко, сирене, катък, употребявани в ежедневието на нашите предци, днес ще ги открием във всички диетоложки предписания за правилно  и здравословно хранене. Или накратко казано, софрата на старите гитенци е правила снагите им стройни, наливала е сили в мишците им, давала им е кураж да раждат, да изхранят и да отгледат многобройната си челяд.

     

      

Ти си

Текст и илюстрации

М. Д. Милев

Ти си малка пойна птичка,

ти си славей, гургуличка,

ти си гълъбче, което

волно рее се в небето!

Ти си пъстрокрилата калинка,

литнала над горските малинки,

над зелен здравец

и над ситни боровинки!

Ти си цветенце в градинка,

като уханната иглика,

като росна перуника –

това си ти!

 – А името ли? –

Името ти е МОНИКА!

Несподелени зюмбюли и лалета

Текст  М. Д. Милев

                                                                                                                       На старите ми хазаи –

                                                                                                                       с признателност!

Скърцане на затваряща се врата и тихи стъпки на отдалечаващ се човек. Сънувам ли или това се  случва в действителност?  Отварям сънени очи. Навред се носи миризмата на  прясно откъснати зюмбюли и лалета. Все още унесен,  не мога да разбера какво става в стаята ми. Отмятам завивката и скачам. В сумрака ми се мярка силуетът на огромна купчина от цветя, разпръснати върху  стоящата до прозореца маса. Дявол да го вземе, колко ли е часът? Поглеждам светещия циферблат на часовника – два и половина среднощ. 

       Цветята... лалетата... зюмбюлите... хазайката леля Сийка... бай Байко хазаинът...! Ужас! Изтръпвам!

                                                     .............................................................................

      Бедни хорица са били хазаите ми. По светлото  – в тъкачницата на фабриканта Стайнов, по тъмно – на нивата. Тя е била имането им, единственото – малката нивичка в края на градчето.

      През една зимна вечер дядо Димитър, бащата на Байко, събрал тримата си сина край паралията софра, седнал с гръб към огнището и рекъл:

      – Момчета! От дядо ви, Бог да го прости,  ми остана само оная нивица, оттатък Енинската бара. Време ми е да ви я поделя. Напреки съм я цепил, като съм оставил едно парче и за мене. Който от вас му се падне моята част, той един ден, като изнемощея, той ще ме гледа на старини и негова ще да е моята земя.

      Свалил дядо Митър калпака, турил късметите вътре, размесил ги с ръка  и подал калпака към синовете си:

       – Айде, бъркайте и хаирлия да ви е късметът и имотът,  момчета!

      След като се задомил, младият по онова време Байко, всяка вечер, с чувал на гърба (бил здравеняк, буен и непокорен – на първи май през бурната 1923 година забучил червен байрак на върха на най-високото дърво пред общината), пренасял до своята нива хума, която изкопавал в подножието на близкия до града хълм Тюлбето. Булка Байковица пък кълцала, докато чака, слама на ситно в скованото дървено корито, в което Байко изсипвал глината. Така от омесената със сламата кал са ставали кирпичените тухли. С тях започнали да градят къщата си в горния край на имота. Най-напред издигнали една стаичка, в която да посрещнат зимата, в която на пролет, ако е рекъл Господ, може и рожба да проплаче. На първата година една соба, на втората още една такава, прилепена до нея. Тъй Байко, година след година налепил в права линия четири-пет стаи на новия си дом. А да не се навлича боклука в къщата, отпред подредил каменни плочи, които мургавите събратя вадели от близката кариера, разнасяли с каруци  и продавали из града.

      Луд умора няма – такова е било младото семейство. Оградили парчето земя и лека, полека с упоритост и постоянство не само, че си покривали нуждите от пресен зарзават, но и на пазара до голямата джамия изнасяли за продан  маруля, репички, връзки пресен лук и чесън.

      Градът се разраснал, разширил се на изток и отведнъж имотът на Байко се озовал между две улици. Неясно защо в градския план не са го регистрирали на улица "Тулово" от страната на къщата, където беше портата, а откъм далечната част на двора, на улица "Янтра". Такъв адрес са турили и в кадастъра: "Янтра" номер три*.

      И до сега бай Байко и леля Сийка – съпругата му, вече и двамата на преклонна възраст, не спираха да се блъскат в зеленчуковата градина. Наред с ранния зеленчук, на пролет отглеждаха лалета и зюмбюли, които изнасяха на пазара до джамията, за да добавят някои лев към мършавите си пенсийки. Пак за някоя пара даваха под наем на квартиранти четирите си стаички.

      Със съквартиранта ми обитавахме най-крайната и най-близко стоящата до уличната портичка квартира. Ученици бяхме последна година и се подготвяхме усилено за кандидат-студентските изпити.  През тия времена нищо не се заключваше, ни улични порти, ни вратите на стаите. Да се промъкнеш в чуждия имот си беше лесна и проста работа. Но не се крадеше! До самия уличен вход се намираше навес - сушина, в който се складираха дървата за огрев, а една част от сушината бе отделена като гараж за велосипеди. Велосипедите в града бяха навсякъде, едва ли не  колкото хора, толкова и велосипеди. Такъв беше случаят с колелетата в навеса на хазаите – наброяваха се около четири-пет. Да не си помисли някой, че са се заключвали с катинари и синджири усукани около железни стълбове. Няма такова нещо. Ако ти трябва превозно средство, хващаш, което и да е колело, удряш три-четири помпи на спадналите гуми и ходи, където си щеш.  Само трябва да го оставиш читаво, от там, от където си го взел.                                     

                        

......................................................................

      Приближавам се до масата и опипвам в тъмното дръжките на лалетата – сухи, хващам зюмбюлите – и те сухи и не са вързани на снопче. Значи, не са взети от каменното корито, стоящо до външната чешма на двора, в което подготвените от леля Сийка цветя, за продан   утре, стояха натопени във вода.

       – О, триста дяволи! Вижда се, че  злосторникът или който и да е бил, е опустошил цветните лехи в градината... – мисля си в потрес.

      Съквартирантът ми на отсрещното легло спи толкова тежко, че и с топ да стреляш не ще го съживиш. Хванах го за носа, затапих му  кислорода и го разтърсих.

      – Ставай, човече – викам и го друсам – и гледай какво са ни стоварили  на масата. И знаеш ли от къде е направен зулумът? От градината на хазаите, приятелче!

       С фенерче в ръка тихо, на пръсти, се промъкваме двамата до лехите в градината. Осветяваме. Всичко си е на мястото и крак злосторен не е стъпвал тук! Отиваме до коритото на чешмата. И тук е пълно с натопени цветя, непокътнати. Слава богу – трудът на възрастните ни стопани не бе пострадал! Отдъхваме с облекчение.

      Сутринта на път за училище минаваме, както обикновено, напряко през двора на новата болница. От юг пред многоетажната сграда бе разгърнат обширен парк с алеи, пейки, дървета и много цветя. Чичо Цанко градинарят, стиснал маркуча, с който рано, рано поливаше градината, говорише с все сила сам на себе си:

       – Вагабонти недни! Да бяхте си откъснали няколко цветенца, а то цял наръч сте оплевили бе, маскари, с маскарите такива!

       Ясно от къде идват китките в стаята ни и кой тука е мишкувал! Вече се досещаме, че той не е кой да е, а е то – влюбеното до уши в моя съкафезник тийнейджърче, живеещо в отсрещното на болницата жилищно блокче. Беше девойче – луда глава, войвода на чета, тартор на банда от четири-пет момиченца и момченца от махалата, с които явно е провело снощната хайдушко-партизанска акция, за да засвидетелства пред приятеля ми любовните си трепети. Първи чувства, уви не споделени...

       Такива ми ти работи – любов, зюмбюли и лалета, през далечната хиляда деветстотин шестдесет и трета.

..................

* Днес, ако ти се случи да минеш от там, дали по едната или по другата уличка, ще видиш върху нивичката на бай Байко, върху зеленчуковата градина на леля Сийка, извисилите ръст тухлено-бетонни, многоетажни сгради с  балкончета, къде остъклени, къде не, на които може и да има, може  и да няма саксийка с цвете, било зюмбюлче, било лаленце.