Разказал и илюстрирал
М . Д. Милев
Вечерта бавно се спускаше над планинската хижа, сгушена на малката поляна сред заснежената гора. Вятърът разнасяше мириса на смола и бор, а небето се отваряше — дълбоко, ясно и бездънно, като въпрос без отговор. Двамата мъже — Физикът и Философът — стояха мълчаливо пред прозореца. От време на време пламъкът в камината припукваше, сякаш отброяваше мислите им, хвърляйки танцуващи отблясъци по дървените стени.
Разговорът им започна от прашинката и стигна до безкрая.
— Търсихме Хигс бозона, за да разберем защо материята има маса — започна Физикът, без да откъсва поглед от звездите. — И го намерихме — в онзи гигантски пръстен под земята край ЦЕРН. Но това откритие не ни донесе покой. Напротив — показа ни колко малко знаем. Оказа се, че познатата ни материя е едва шепа от цялото. Останалото — тъмна материя и тъмна енергия: невидими, неуловими, но определящи съдбата на Вселената. Едната държи галактиките заедно, другата ги раздалечава безмилостно, сякаш космосът бавно се разпада от самота.
Философът коленичи и разбърка жаравата. Лицето му се освети за миг, после отново потъна в полумрак.
— Вие, физиците, строите все по-големи кръгове — каза тихо той. — От 27-километровия ускорител до мечтания тройно по голям 90-километров пръстен, в надежда да откриете „петата сила“ или частицата на тъмното. Но аз се питам: ако я намерите — готови ли сме за нея? Преди век проникнахме в сърцето на атома и почти веднага превърнахме това знание в оръжие, в бомба. Днес мирът ни е равновесие на страха. Парадокс, който наричаме цивилизация.
Физикът въздъхна.
— Еволюцията ни е направила примати — изобретателни, но алчни — каза с лек трепет в гласа. — Вземаме, докато има какво да се вземе. Земята ми напомня за онзи катастрофирал самолет в Андите, за който веднъж ми разказа — затворено пространство, ограничени ресурси и хора, изправени пред избора дали да останат хора. А ние още не сме стигнали до избора — държим се така, сякаш ресурсите са безкрайни. Ако науката не ни изведе към „друга Земя“, краят е предвидим.
— Но другата Земя няма да ни спаси, ако пренесем там същите първични инстинкти — прекъсна го Философът. — Ти вярваш, че математиката е основата на всичко. А тя е само езикът. Изящен, строг, но безмълвен за смисъла. Философията е тази, която трябва да научи примата да бъде човек. А над нея… — той се замисли — над нея стои Вярата.
Физикът се усмихна леко, почти иронично.
— В кой Бог? В отдавна пенсионираните богове на Олимп? Или в Часовникаря на Нютон, който е навил пружината и се е оттеглил?
— Може би в Бога на Айнщайн — отвърна Философът. — Не бог-съдник и не бог-надзирател, а самата хармония на света. Логиката, по която работи часовникът, а не ръката, която го навива. Бог, който се разкрива в красотата на законите, а не в страха от наказание.
Той се загледа в танца на пламъците и продължи, сякаш говореше повече на себе си:
— Да не си грешник не означава да не нарушиш специфичен ритуал. Означава да не предадеш истината — да имаш интелектуална честност. Да не рушиш животи — да бъдеш етичен. Да не спираш да се удивляваш пред величието на Вселената — да бъдеш смирен.
Направи пауза, взе самовара от масата и напълни чашата си с ароматен извлек от мащерка и жълт кантарион.
— Навярно съм станал скучен с тези си съждения.
— Не, моля ви — бързо го прекъсна събеседникът, — продължавайте. А вярата?
— Да, вярата… тя е тази, която те прави по-добър човек и по-мъдър стопанин на Земята. Защото повярва ли човек в хармонията на света, ще започне да я търси и в себе си. Тогава ще е способен да се впише в него без да руши. Ако твоята вяра те спира да „изядеш“ ближния си от самолета в Андите, значи тя е изпълнила най-висшата си функция. Тя е любовта, която придава смисъл на вашите студени инструменти.
Настъпи тишина. В нея нямаше спор, а съгласие без формула. Двамата знаеха, че отговорът не е нито само в уравненията, нито само в молитвите. Той е в способността на човека да погледне към звездите и да види в тях не ресурс за експлоатация, а отговорност.
Над хижата Вселената продължаваше да пулсира — необятна, загадъчна и търпелива, сякаш чакаше човечеството най-сетне да порасне.
