Текст и илюстрации:
М. Д. Милев
Пътната портичка се отвори рано сутринта с протяжно и шумно изскърцване откъм пантите.
— Колко пъти да ти казвам: вземи малко овча лой и ги смажи, та да не вдигат такава врява при всяко отваряне! Ама не… — сърдеше се майка ми на баща ми.
Той, завалията, все за пантите мислеше, сякаш друго нямаше за вършене. А от ъгъла на дувара два-три камъка, докарани от Чирпанската кариера, се бяха свлекли и лежаха на земята. Спойката им не беше като хората — бяла пръст, копана горе над селото, ронлива и слаба. И керемидите — онези простички „турски“ керемиди на плевника — се бяха разместили и изпочупили от вчерашната вихрушка и чакаха да бъдат пренаредени. То в селския двор и къща грижи колкото си щеш.
— Казвай, Шабанце, за какво си дошла, че работа ме гони — обърна се майка ми към неканената гостенка.
— За предене, како. Да имаш вълна да ти напреда? Няма да искам много — малко брашно ще даваш.
— Само да се разберем от сега — да не ми сложиш топка с трици в кълбетата, както ме излъгаха ония циганки миналата година.
— А, сакън, како! Ти ме знаеш мене — кога съм лъгала или крала? Колкото теглим, толкова връщам.
— Добре, добре. Вземи тая вълна. Пък брашното после. И като срещнеш баба Юсеинца, кажи ѝ, че имам дюшек за правене.
..............
Баба Юсеинца — знаеше я цялото село. Майсторка на дюшеци. Дръндарката ѝ викаха. Носеше през рамо голям лък — извита дървена пръчка, вързана в двата края с връв от тънка телешка кожа, подобно на тетива. В торбата ѝ — кълбо канап и дълга игла- губерка.
— Да имаш, булка, дебел шаяк или вехти димиени гащи? — рече тя, като се сви на кравай върху разгънатия чаршаф в сайванта. Пред нея — старият дюшек, чакащ ремонт.
Едно време дюшеците ги пълнеха с маганен памук. От лежане се сплъстяваше, ставаше твърд като дъска. Разпори баба Юсеинца дюшека, хвана лъка, опря телешката връв в памука и заигра. Опъваше и пущаше — тетивата захващаше памука и го изхвърляше настрани, разбухнат, разчепкан, все едно никога не е бил сбит. Като че ли струна на гадулка дрънкаше и сякаш песен нареждаше. Оттам и „дръндарство“, и името „дръндарка“.
Като овърша целия памук, седна да шие. И тук си имаше майсторлък. По ръбовете слагаше памук и го зашиваше с губерката, та да стане нещо като объл шнур — дебел около два пръста. После по цялата площ закрепваше през педя „копчетата“ — малки квадратчета шаяк, два на два сантиметра. Канап, захванат за копче, промушваше напречно през дюшека, за да държи памука на място — да не се събира в единия край или на топка по средата.
Когато по-сетне баба Юсеинца излизаше през скърцащата портичка, торбата ѝ вече тежеше — кромид, картофи, чесън, някоя дюля, круша, ябълка или шепа орехи. И хлебец имаше, и парче сланинка, и бучка сирене.
А дюшекът беше мек и пухкав като нов.
----------------
Открита конска каруца минава покрай оградата.
— А, грънци, грънци-и-и. Хайде, грънчаря-я-я! — провикваше се брадясал мъж, седнал отпред на капрата, та гласът му се носеше чак до края на махалата.
— Чакай малко! Каква ти е стоката? — викна майка ми през дувара.
— Стомни с чучур и без чучур, гърнета, делви и сачове! — отвърна грънчарят, като дръпна юздите.
— Делва за катък ми трябва, ама да е с капак.
— Имам я! Голяма е, гледжосана отвътре — да не хваща миризма.
— А как вървят, как ги даваш?
— Царевица — пълно за пълно.
— Множко ми искаш. Ако дадеш и онова гърне — ще се спазарим — рече майка ми и надникна в каручката. Там върху слама и сено, бяха натъркаляни грънците — едни червени, други по-тъмни, всички лъснати от печенето.
От край време по нашия край минаваха тия родопски майстори грънчари. Разменяха стоката си срещу зърно — царевица, жито, ечемик. В балкана зърно не се въдеше, а тук, в равнината, земята раждаше богато.
И тъй — от тях грънци, от нас — зърно. И всеки доволен.
