Пей сърце

 Споделил  и  илюстрирал

      М . Д. Милев

      Разказвали са ми, че едно време в градината баба ми е отглеждала моркови, леща, нахут, зеле, тиква, чесън, картофи – ей така, само с мотиката, с малко водица и повечко слънце.

Дядо пък е садил в двора фиданки от ябълки, сливи, кайсии, бадеми, орехи. От тях баба доста първобитно е правела  ошав, сушен на припек, а от нахута, от тиквата — печени ядки и рачел. И всичко това, представяте ли си каква неграмотност, без да е било обработено с химикали, торове, препарати, се е слагало от земята направо на софрата. 

      Да не повярваш, че киселото мляко не е било с 1,5% или с 2% масленост, а сиренето не било от сухо мляко, а от прясното овче, издоено от дядо. Освен това, нито са чували, нито са виждали тофу, гуава, аспержи, манго. Ако някой спомене ,,аспержа", баба ми щеше да пита: "Това шарлан за пържене ли става, или е някоя нова болест по кокошките?". Защото, горките, тогава къде ти — да са имали избор да отидат в някоя голяма чуждестранна търговска верига с гръмко име, като ,,Кеш Кери", примерно. Та, да си напазаруват от там чуждоземни продукти, било то моркови от анадола, картофи от немско, смилянски фасул от Киргизстан, леща от Канада, фастъци от Аржентина, чесън от Китай, ябълки от Полша, орехи от САЩ.

      Как е възможно да се слага на трапезата, без да се знае, с витамините ,,А" ли е, с ,,В" ли е, с калций ли, с магнезий ли, да не говорим за толкова важния селен или цинк? Има ли, няма ли пробиотици, омега-3 мастни киселини или други подобни? Въобще, да ги съжалиш тези стари хорица, как ли са живели с толкова незнание за обкръжаващия ги свят! Е, някак си — живееха и то бая години.

      Вижте, днес ние сме еволюирали. Ползваме само сертифицирани, стандартизирани и правилно етикетирани неща. Спазвайки всички научни диетологични препоръки, можем категорично да заявим, че се храним изключително здравословно: през цялата зима, а и до късна пролет консумираме  съхранени от лятото плодове и зарзават, както и отдавна замразена новозеландска мръвка.

   За качеството да вземем за пример  нашия домат ,,Биволско сърце" и турския. Най-напред, името. На въпроса ,,Какво ядеш, бе?" да отговориш ,,Биволско сърце ям, брат ми!", как ще ви прозвучи? После, турския домат, ако го удариш в земята, ще подскочи като пинг-понг топче поне на метър-два и ей богу, здрав и читав ще остане. Може и тенис да играеш с него. Не се мачка, не се чупи – направо си е за строеж. А за нашия да не говорим —нетрайна работа. За това няма да го намериш във веригите. Само на село някоя баба, дето не я разбира много, много и не връзва кусур на името, си го сее в градинката. Е, вярно, като го разрежеш – аромат, вкус, душа, но си е на бивола орган!

    Това исках да споделя: колко невежество е имало, каква оскъдица е било и какво е днешното дередже — пей сърце.

Раздумка край угасналото огнище

Записал и илюстрилал  

М. Д. Милев

   Ако си бях останал на село, момчето ми, ей Богу, нямаше сега така да ме стяга сърцето, да ме гони тая пуста носталгия. Ама щур човек, като се откъсне — тогаз му иде жал, чак в корема го свива. Ние, братко, сме като ония нашенци, дето хванаха самолета и се изгубиха нейде отвъд океана. И какво? От другия край на света — и плачат, кат’ чуят „Облаче ле, бяло“, сълзи бършат с ръкав, и подсмърчат, а същевременно почват да мърморят: как така огнището пустее, как така бурени, как така няма ни пиле да пропее, ни куче да залае… Абе хора, я се погледнете в огледалото — ние сами си оставихме къщите, градините, гробищата!

     Че имаме ли изобщо правото да се ежим и да търсим вина у друг? Като пиша понякога за селото — за хубостите му, за трудовите, ама златни хора, дето го градиха с пот и честност, за скромния, но чист бит, за рода ми, за джинса ми, и накрая — за тая троха история, останала в прахта на чардака — никога, ама никога не съм го взимал на подбив. Напротив! Където и да съм бил — и на върха да съм седял, и във високите канцеларии — винаги съм казвал с гордост: „Аз съм селянин!“ Първите седем — там са минали! И да ти кажа ли — каквото баба ми, дядо ми, мама и тате са ме учили, със свещ да го търсиш, не можеш да го намериш по академии и университети.

     Ако съм бил критичен към днешното дередже на селото — било е от болка. Да можех с нещо да помогна, да се оправят „кривиците“, както говореше баба. Ама пак питам — кой да ги оправи? Ония ли, дето нападнаха селото и се намърдаха в празните къщи с крадливата си култура и обърнаха селото с хастара наопаки? Или шепата останали — мои набори — един с бастуна, друг с пейсмейкъра, трети с единия крак вече към баира?

      И въпреки всичко, колкото и да се укорявам, че не опазихме това, що ни беше завещано — с ръка на сърцето ти казвам: има и друг виновник. И трябва да го назовем — животът. Тоя живот, дето ни завъртя като воденични камъни. Обществени промени, голяма политика, продажни управници, алчност, кражби — е как да не се сгромоляса всичко? И в тоя вихър — ние, обикновените човеци: ти, аз, той… Смазан народ. И питаш — можехме ли да променим нещо? Можехме ли да обърнем въртележката? Може и да не сме могли… и тъкмо в това, си мисля, се крие нашата вина... А виж, вие сте млади, времето, животът е пред вас. Имате бистър ум, имате и свежи сили. Впрегнете ги за добруване!

    Понеже и ти ми споделяш, че ти е мило за селото, за дядо ти, за баба ти, за баща ти, да почиват в мир — дето аз ги знаех като петте си пръста — рекох да ти разкажа малко повече за моите мисли, и горести. Пък знам ли, може и да съм се поувлякъл. И да съм ти досадил, да прощаваш. Ама нали Марк Твен беше рекъл: „Нямам време да ти говоря кратко.“ Щото за кратко се иска майсторлък… дето явно не ми е по дарба.

        Хайде, че нощта преваля и огнището догаря, остани си със здраве!

По дивите степи на спомените

 Текст М. Д. Милев

На моите пораснали момчета 

      Леля ми беше последна година ученичка в Чирпанската гимназия. През зимната ваканция, върнала се на село, я чух да пее песен на непознат за невръстните ми години език. Бях неволен слушател, когато тя споделяше с приятелките си, с пламък в очите и лек трепет в гласа, че се е влюбила в артиста, изпълняващ тази песен. Дори снимката му, която беше изрязала от списание и грижливо пазеше в тетрадките си, им показа. Беше наистина симпатяга – с открито широко чело и черна, начупена коса. Чух и името му, знаех заглавието на филма, научих и песента – поне донякъде. В детската ми памет се запечата мелодията и думата „Байкал“.

        Минаха години, а заедно с тях избледняха и спомените от онази зимна ваканция. Забравих името на артиста, заглавието на филма. Остана само откритото чело, думата „Байкал“ и мелодията.

         По-късно, вече ученик, отново чух същата песен. Оказа се стара руска народна песен, описваща нерадостната съдба на един изгнаник:

По дивите степи байкалски,

дé злато в земята лъщи,

кълнейки съдбата си, скитник

се влачел с торба на плещи.

 

Избягал нощес от затвора,

в затвора за правда лежал.

Тежала му тежка умора,

пред него се ширел Байкал. 

 

Той  до Байкал приближава,

там лодка рибарска е взел

и с песен, що скърби навява,

към дома си роден поел.

     

   Често, когато я слушах или си я тананиках, напрягах паметта си – опитвах се да си спомня филма, артиста. Сетих се за разказа ,,Конска фамилия" на Чехов, в който генерал-майорът в оставка Булдеев имал ужасни болки в зъб, а негов придворен му предлага знахар за лечител. Но забравил фамилията. Имало нещо конско в нея, но... до там. И при мен беше така – в гънките на съзнанието ми се мъдреше само първата буква от името на артиста „В“, челото… и нищо повече.

      Имам едно момче до себе си – преди време му отговарях на любопитните въпроси, които ми задаваше. Но дойде момент, в който ролите се размениха – вече аз започнах него да питам. Днешното поколение е потопено в огромния информационен поток на интернет пространството и социалните мрежи. Това ме подтикна  да го провокирам, може ли да открие по някакъв начин забравените ми спомени. Разказах му за леля ми, за зимната ваканция, за филма и артиста.

   Не мина и минута. Той отклони погледа си от екрана на телефона и ме попита:

      — Случайно, някак си, да ти говори името Валентин Дружников?

      — Дружников… Дружников! Да, Валентин! — възкликнах възбудено. — Ами филмът?

В. Дружников 1922-1994

— Вероятно е „Сказание за сибирската земя“ — отвърна с лека усмивка.

    — Разбира се! Това е! „Сказанието“! — извиках с удивление и в главата ми изплува онова, което смятах за безвъзвратно изгубено.

        И тогава, в един миг, нещо се промени в мен. Годините изчезнаха. Видях се отново като дете, сгушено до печката в снежната вечер, слушащо песните на скъпата ми леля, разказите за влюбванията й, за гледаните филми. Чувах пукането на горящите дърва и  смеха на другарките ѝ. И бях безкрайно благодарен на моето момче за това, че ме върна в най-милото ми време — времето на моето детство, когато светът беше пълен с чудеса и всяка песен разказваше история.

Новинарските трикове

 Текст и илюстрация М. Д. Милев

       Днес все по-трудно можем да говорим за истински новини в необятното интернет пространство. Вместо това сме залети от публикации без съдържание, създадени с единствената цел – печалба. Как? Чрез гръмки и сензационни заглавия, които привличат вниманието, и множество реклами, разположени така, че трябва да превърташ, за да стигнеш до следващия абзац от два-три реда.

      А когато най-накрая си на финала на „новината“, осъзнаваш, че всъщност си прочел поредната безсмислица. Най-вероятно текстът дори не е написан от талантлив журналист, а е генериран от изкуствен интелект, без никаква връзка с гръмкото заглавие.

     Как се печелят пари от това? Чрез рекламите, разбира се. Разчита се, че поне една от тях ще привлече вниманието ти и ще те подтикне да кликнеш върху нея. А рекламодателят, доволен от резултата, ще плати на „автора“ за генерирания трафик.

   Накратко: „новината“ е въдицата, заглавието – стръвта, ти си рибата, която клъвва, а „авторът“ е рибарят, който те прибира в кошницата си.     

   Какво следва от това?

   Някои хора, разочаровани от телевизионните новини споделят, че спират да гледат телевизия. Други, по-крайни в решенията си, предлагат да изхвърлим „умните“ телефони и да се върнем към старите мобилни апарати с копчета.

       Според мен обаче решението не е в бягството от технологиите, а в разумния им избор и критичното мислене. Вместо да се отказваме от прогреса, трябва да се научим да разпознаваме информационните капани: ако заглавието е прекалено сензационно, ако публикацията е препълнена с реклами – не губи времето си. Просто не чети!