Свидетел на събитията,
разказал за възпоменание
на част от изчезващите фамилии
в нашето село и илюстрирал
М . Д. Милев Узун Генчев
Червеният диск на слънцето надничаше вече над извития гръб на Чаталската могила и обагри с лъчите си керемидените покриви на съненото още село. От преди няколко часа напереното младо петле на леля Радка Чиликовата, вирнало червения си гребен към просветляващото се на съмване небе, запляска с криле и все едно, че се дави, изкукурига припряно няколко пъти и разбуди харема си от десетината окръглени ярки. Чуваха се отдалече хлопките, окачени на остриганите глави на стадото, което бай Стоян Караганевия се готвеше да подкара на паша. Като стар чобанин той знаеше, че ако не се вдигне сутрешната роса, окъпала младата, сочна тревица, овцете само щяха да се щуростват насам-натам, но нямаше да я пасат. За това чакаше малко да понапече.
Ранобудната леля Радка бързаше първо да угоди на прасето, който гладно квичеше в кочината, като му сипе в каменното корито, приготвената бърканица от трици, ярма и остатъци от снощната вечеря. Чак след това щеше да нахрани събралите се в очакване и надиплени пред вратата кокошки. За закуската на Петърчо не бързаше. Позволяваше му дълго и сладко да се излежава под меките завивки. Пък и в обикновената селска работа не смяташе да го вкарва, като разсъждаваше, че едва ли ще му е полезна в живота, стоящ пред него. Искаше да го изучи на умен занаят, където, както казваше дядо му Петър Чилика, чекмедже да го удря по корема, а не мотика.
Растеше Петърчо на воля, обгрижван доволно от майка си. Не беше буйно дете, по-скоро обичаше да се усамотява и да се изолира от глъчката на своите връстници. Не беше и злояд от малък. Това, като тлъстите баници, или мазните катми и мекици, които майка му въртеше сутрин, му бяха любимата закуска.
— Ох, на мама шопарчето! — възкликваше леля Радка и с радост на очите го пощипваше по закръглените розови бузки. — Ех, какъв ще те майка направи, хитър да ми станеш, имане да натрупаш, ама не от много работа. Щото съм чувала дядо ти да казва, че от многото работа човек не ставал богат, а гърбат.
— Ама, мамо, аз не трябва ли, като тате, кравите да...
— Какво-о? Като баща ти крави да пасеш ли?! — го пресече рязко майката. — Нещо да е постигнал баща ти, освен сиромашия! Не!
Знаяха я Радка в селото, че беше не само чевръста в селската работа, но умееше и търговийка да върти. Беше добила що-годе добро образование, макар, че по едно време я бяха изключили от училище, заради някакъв калпазанлък. Но от чесъна, който въдеше в градината, или от яйцата снесени от кокошките, изнесени на градския пазар, както и от тъй характерната за Челиците стиснатост и пестеливост, леля Радка понатрупа някоя пара. И друго. Не я остави затворена, както пак дядо Петър казваше, в ,,Буркан банк“, а я вложи за закупуване на печеливши, доходоносни работи в съседния град. Ако печалбата се използва кадърно, както го умееше леля Радка, няма как да не се удвоява и утроява.
Когато Петърчо порасна и се изучи в близкото училище (тук злите езици злословят, че дипломата я взел с парите на майка си), майка му успя да го вреди на малка службица в селското кметство. Заедно с един бивш общински съветник, Тодор Ламбантина се казваше, кмета Димо Жеков Пристъва, ги натовари да наглеждат работата в общинския свинарник, че свинарят Георги Кадиря да не вземе да ,,приватизира“, както дядо Петър споменаваше, някое прасенце. Въобще, дядо Петър се знаеше като хитрия Петър в селото и за всеки отделен случай имаше подходяща дума. За работата на внука си казваше, че участвал в ,,борда на директорите“ към селския свинарник.
Трябва да се опише, какво ставаше през тия години в дейността на селската община и на нейната управа. Имаше кмет, вече споменахме името — господин Димо Пристава, избран директно от селяните на проведените местни избори, със Секретариат към него. Вярно, че Секретариатът се състоеше само от секретарката Трънкова Ганка, но това са незначителни подробности. Цялата ,,законодателна власт“ на селото, както сполучливо я оприличаваше дядо Петър, беше съсредоточена в така наречения Общински съвет. Този общински орган се състоеше цифром и словом от 24 човека, избрани пак от проведените местни избори. Да се вредиш като съветник си беше келепир, защото всичко, което се раздаваше от държавната хазна за застилане, примерно, на калните улици на селото с чакъл или маришка баластра, можеше по някакъв начин да се отклони в джоба на първите хора от селото. Да не говорим, че от общинския пилчарник, краварник, или свинарник, ще посмее ли някой пилчар, кравар или свинаринът Къдиря Георги да откаже да даде скришом ей тъй, едно-две пилета, десетина литра краве мляко, или някое прасенце на селския големец, отколешния общински съветник хаджи Цоневия Белчо. Та нали той ги наблюдава за тяхната работа, а освен всичко друго те са и негови хора, вкарани на тая им длъжност в селския пилчарник, краварник и свинарник, чрез застъпничеството на самия него, като селски управник. Казано с две приказки, каквото ставаше и имаше да става в селото, зависеше от Общинския съвет, или по-скоро от хората, които бяха в него. И дядо Петър, като бе седнал, заедно с Вълчанов Цонко, Кадиря Стоян и Васил Кисима, на по 100 грама сливова, в кръчмата на Дичо Мочука, говореше на стоящият до него Кисима Васил: ,,Няма какво да се лъжем, Василе, — те колят, те бесят тука. В тях е ножът, в тях е хлябът!“ А Кисима, клатеше одобрително глава и добавяше ,,Пари при пари отиват, Петре!“.
Като член на свинарския ,,директорски борд“ и в съдружие с бившия общински съветник господин Ламбантина, Петърчо захитря и натрупа опит в тънкостите на това, как стават някой обществени работи. Пък и порасна на бой и на кила. Доби някак си внушителен и тежък външен вид, с охранения си врат и добре заобления и стърчащ напред корем, който от своя страна му пречеше да закопчее двете копчетата на палтото си. Иначе неизменно си ходеше в селото официално облечен: черен поомачкан костюм, бяла не доизгладена риза и изкривена на една страна червена вратовръзка. Понеже майка му не можа да намери ризи с такъв размер на яката, че да обхване дебелият му врат, яката и ризата бяха постоянно разкопчани до третото копче.
След като майка му премина пенсионерските години, взе, че му даде цялото си имане в неговите ръце, още повече, че беше се развела с некадърния си, според нея, съпруг, а и дядо Петър се беше споминал.
Често дошлите да си напазарят в тясното и препълнено със стока магазинче на Кьошева Иванка, си разменяха махленските клюки:
— Ами, виж какво стана с Пешо, откак майка му се пенсионира. Наследи хитрините, изглежда, на дядо си и мурафетите да трупа пари, като майка си — говореше Дървена Пена на стоящата на опашката до нея Шефтерката Петрана, леля на магазинерката.
— Чувам и аз — добавяше Шефтерката, — че селският ходжа смятал да го предложи на следващите избори за общински съветник.
— Да, да. И ще стане. С тия си пари, що не. Хайде ние с тебе да се изтипосаме там, а?
— Но и друго оня ден в бръснарницата се е говорило — се намеси в разговора дребната и въз пълна жена на Балгурев Гено бръснаря, Гуна. — Мъжът ми го е слушал. На хитрия Пешо далаверите му не са били хич чисти, разправял там Капуша Слави. И заради това са го турили в някакъв списък и не можел да ходи, където си иска.
— Е, това всички тука го чуха — продължи Шефтерката, за която се знаеше, че ходеше между хората и научаваше де що се появят нови клюки. — Списъка са го направили меричлерци и са го кръстили ,,Списък Меричлери". Който е в тоя списък, не можел да припари в селото им. Ааа, и друго разправят. Наш Пешо е пращал свои хора, Ръкава Данчо и Марангоза, да говорят с местните общинари, да го зачертаят от тефтера, че той, тъй и тъй, нямал тия грехове и далавери, ама не би. И сега, нали тяхното село е по на запад от нашето, Пешо им угаждал постоянно с тяхната ,,западна" политика. Де що седне, стане, все за нея, за правата меричлерска политика приказвал.
— Да, но че е в някакъв си там тефтер, туй надали ще да му попречи да стане съветник в общината, нали? — многозначително додаде Дървена Пена.
Не след дълго в селото се заговори, че ходжата, как така, се е сдобил с общинската воденица, строена някога от Гору Иванята и се знаеше като Гору Ивановата воденица, която беше под курията до Кичовската могила. И някак си не се връзваха нещата: ходжа и воденица, това първо и второ от къде ходжата да разполага с толкова пари, че да купи такава стока? Вярно, че при него идваха кахърни хора да им разваля черни магии, но каквото даваха те, все беше в натура: яйца, някоя кошничка с дребни круши и сини сливи, или зарзават. На всичкото отгоре, като неразделна част от воденицата, беше една симпатично спретната къщурка, разположена непосредствено под дебелите сенки на старите върби до самата река Арка, Старата река й викаха. Прохладата тук и тихия ромол на течащата бистра и чиста вода, в която се лутаха нагоре-надолу дребни рибки змиорчета, отличната подредба в къщата, бяха вече станали постоянното място за отсядане на възрастния ходжа през задушните и знойни летни дни.
Трудно можеш да затвориш хорската уста, или да приемеш истина ли е, лъжа ли е това, което стига до ушите:
— В туй дело на ходжата има пръст човек с много пари, с хитри помисли и лични, добре сметнати интереси. Да се добере до някоя удобно местенце, от което да може да се облажава още повече — разсъждаваха и говореха помежду си селяните.
Ето го вече нашия герой, хитрият Пешо, седнал на първия ред, най-отпред в общинския съвет, с подгласниците му, отляво на него Ръкава Данчо, а от дясно Жельо Марангоза.
— Вижте, господа. Ние сме тук избрани за добруването и харното поменуване на хората от нашето село — говореше гръмогласно той от място, а Ръкава и Марангоза клатеха глави в знак на пълно съгласие. — И трябва да държим под око, какви ги върши господин кмета. Тоя кмет иска да затрие селото ни, разбирате ли? Той иска да ни вкара каруцата по другия път, източния, а ние искаме каруцата ни да се търкаля по нашия път, западния. Защото западният път е правият път, а не източният, на кмета! И аз няма да го допусна това!
Като чу натъртеното ,,аз няма да го допусна това", стоящия наблизо ходжа смръщи вежди:
— Че за какъв си мисли тоя дебеланко, дето го набутах зорлан в съвета? Че селото му е бащиния ли?! Забрави ли тоя хлапак, че аз режа баницата и аз раздавам парчетата от нея тука? — едва не изрече гласно ходжата, но продължи на всеослушание:
– Ааа, тъй ли било! Западния път значи! Брей, да му се не види! – стана, разбута седящите до него Юрука Слави, Цоньо Мукела и Посталев Ганьо, и излезе. След него тръгнаха и тия тримата.
След като старият ходжа напусна ,,сесията", (модерна дума, която дядо Петър бе научил отнякъде и я вкара сред хората тук в употреба), над главите на общинарите настъпи една тягостна, непозната до сега, напрегната тишина. Хорска тайна беше, че ходжата държеше за кметуването на Димо Пристава и донякъде го подкрепяше в неговите кметски дела. И за тая тишина, която настана, дядо Петър имаше подходяща приказка ,,Затишие, като пред буря" — щеше да каже той.
Иначе слънцето пак надничаше всяка сутрин над Чаталската могила, в селото хората пак си изкарваха добичетата на паша, трудеха се на полето и живота продължаваше да се цеди в ежедневния си сив ритъм.
,,Та, такива ми ти работи", както обичаше едно време често да споменува дяд Пеньо от джинса на Матанята. Рисчов Пеньо му викаха.
PS 1: А какво се случи по-нататък в селото и в общинския му съвет, както и с хитрия Пешо и с многоСТРАДАЛния (от там и името НаСТРАДин) ходжа, надявам се, че всички ще разберем най-скоро от местните хорски клюки, които неминуемо ще озвучат околното пространство.
PS 2: Оня ден се разнесе слух, че воденицата с къщичката, не са на ходжата, а са били собственост на Пешовия ортак от времето на свинарския борд, Ламбантина Тодор. Какво ли ще стане с горкия стар ходжа? — се мълвеше в селото. — Аллах да му е на помощ!
PS 3: От близкото обкръжение на тоя пастир на вярата, а то не беше малко, като започнеш от южната Дяхти Русиновата махала и свърнеш на другия край на селото, в Хаджи Желевата махала, завчера споделяха, че след като Ламбантина е поискал да му се върни катинара заедно със синджира от вратата на къщичката до реката, те са ходили да изнесат нещата на ходжата. Разбираемо, тая работа са свършили Юрука, Мукела и Посталев Ганьо. Имало е окачени портрети на проповедника по стените и други армагани, които неговите правоверни са му носели. Всичко това, а и самия ходжа, натоварени на каручката на Учиджията Риндо, една вечер били изведени от там, от къщичката де.
— Еех, — се упостосвал ходжата, седнал на капрата до Учиджията. — Що ли ми трябваше ,,на баир лозе", както казваше едно време дядо Петър, и ,,срещу ръжен да ритъм" на оная пуста ,,сесия" тогава?! И то срещу дебел ръжен, тъпкан с пари, с много пари! Е, било, каквото било — връщане назад няма, момчета!
— Няма, ходжа! Няма! — му отвръщали в един глас вървящите до каручката Мукела Цоньо, Юрука Слави и Посталев Ганьо.
И ехото отблъснато от отдалечаващата се в тъмнината воденица отговаряло в тихата нощ:
— Няма... няма... яма... яма...
PS 4: Всяка прилика с други лица и събития е случайна.
