КОЛАЖ

„ А бяхме  млади... “

Шестдесет години

Автор:

Доцент  д-р Ангел Марчев Ангелов, ДМН

На М. М.

Момче в размирно време се роди,

и радост за втори път бликна из гърди,

 от душите и сърцата 

 на майката и бащата.

От целий род очакван

 и с радост обграден –

  за щастие си ти роден!

Детство безгрижно и щасливо 

бързо отминава

 и време за учение
 тѝ дойде тогава.

––––––––––

Ах таз торбичка платнена

за какво ли бе тя предназначена,

на училище за тетрадки и буквари,

а на полето за сирене, хлебец и сухари.

От училище се връщаш,

вадиш ти тетрадки и буквари,

слагаш сирене, комат хляб или сухари,

хайде на полето с овце или със крави.

О-о, земна шир от ниви и ливади,

с какви ли не трудности по нея

ти се справи!

Тъй в труд и учение мимолетно

минаваше ти твойто детство.

Но от това ти излезе по-втвърден

и за нови трудности готов си
 силно закален.

А когато време за голямото учение настана

ти отиде там где маяка 

разпръсква светлина.

И сред колеги и другари

респект и уважение бързо ти спечели

и от тях винаги ценен –

за щастие си ти роден!

––––––––––––––––

Ако човек нещо силно е желал

то идва сякаш кат' божествен дар:

съдба с другарка мила събра ви в този град

та в живота и на двама ви

настъпи истински поврат.

О, миг очакван и желан

дойде внезапно като 

изригналий вулкан.

Ех, Варненска градино морска  

— райска или вълшебна беше ти?

Ще ли пак ви двама отново приюти,

там където вечерният морски бриз

съучастник бе тогава на 

любовния ви каприз?

И пак труд и учение,

 но този път по-леко то вървеше,

защото с дружба и любов 

съчетано беше.

Съпруга умна и красива ти избра –

живот със живот се сляха,

две сърца в общ ритъм затуптяха.

На таз съпруга мила, не докосвай никога

чувствата ѝ нежни и душа ѝ блага –

тя всекимо в семейството

частица от себе си раздаде,

а душата си на тебе

 изцяло тя отдаде.

––––––––––––––––––

Живей ти дълго юбелярю,

празнувай юбелей след юбелей!

Реди ги ти десятка след десятка!

И винаги със семейство целокупно

 обграден

– помни и знай,

че на този свят си ти призван

и в грижи, и в радост, 

 за щастие да си ти роден!

Пловдив                                  

Август 2003 г.

Приятелки

Автор:

д-р А. М. Ангелов, 
редактирал
М. Д. Милев

Приятелки

Какво ли бе това,

че на двете се тъй понрави,

та приятелки уникални ви направи?
.........................................................

Хората за приятелство пари раздават,

но приятели  така и те не стават –

приятелство с пари се не купува!

По старшинство Елена

 кат‘ учителка  показва

как се колектива ръководи

и "послушницата" Мина

осторожно пък се учи

как със строгост хората да води,

но и обич от всеки да получи.

За срещи Мина често закъснява.

Все на време уж тръгва да пътува,

но познати да не срещне –

 Елена се тъй страхува,

защото Мина време ценно все прахосва,

а от това Елена ужасно се ядосва.

Но свикнала е  Елена  и  прощава,

 затуй, че Мина, за ядовете нейни,

 пет пари не дава.

Приятелството им бе запазено до край.

Цветя със обич да отгледат,

самите те като цветя изглеждат –

цветя поръсени от утринна роса.

.....................

Автор: д-р А. Марчев (1933 – 2009)

Стихотворението е оставено  от автора в суров вид, не обработено и с доста корекции и варианти. Тук сме си позволили с минимални и незначителни вмъквания да публикуваме една от вероятните редакции. Писано е от д-р Марчев по повод юбилей на близката на неговата съпруга Минка колежка Елена.

ата

Scripta manent, verba volant

     

Текст и илюстрации 

М. Д. Милев

    „Скрипта мамент, верба волант“  са казали навремето древните римляни*, което ще рече "Написаното остава, думите отлитат". Дали те са я измислили и осмислили тази сентенция, или това са сторили някои по-стари от тях народи, можем само да предполагаме. Щото клиновидното писмо на асирийците, шумерите и вавилонците или йероглифите на египтяните са имали същата задача: да се запише житието им. 

Да отидем още по-назад във времето. По нашите земи се откриват, оставени от пратракийските племена, знаци (руни),  смятани за най-първата писменост на човека. Или, може би, нашите отдавнашни предци – траките, най-рано са усетили нуждата да оставят следа писмовна след себе си, макар гърците, придошли по-късно на Балканите от Африка, да са ги назовавали траки. Име,  което някой превеждат от старогръцки като неграмотни, необразовани – несполучлива ирония, омаловажаваща величието на завареното тракийско племе.

     Защо се спирам тъй обширно на горната сентенция, навлизайки в предполагаемия й генезис? Защото в блога си се опитвам да се предържам към тази стародавна максима (използвам я като мото), т. е. да оставя в писмена форма това, което ми се е запечатало в съзнанието, макар че текстът може да не е в най-добрия, подчинен на академичните канони, стил, а рисунъка в илюстрациите ми да е посредствен и наивен.

     Ако се срещат правописни, граматически, литературни и прочее не издържани изрази или не спазени правила, не ме съдете – нямам ни най-малки претенции да съм прозаик, лирик или зографин.



           *Според Цицерон фразата е от реч изнесена пред Сената от видния по негово време оратор Гай Тиций.