петък, 1 януари 2016 г.

Новогодишна наздравица



 С чаша вино в ръка

М. Д. Милев                                             


На хората любими,
на близки, на роднини,
на приятели мнозина
честитя Новата година!
С пожелания все добри
щедро да ги тя дари
през идващите бъдни дни:  
здраве крепко, обич, благини!
Без усилия, без проблеми
децата да растат големи!
Приятна работа, грижи малко
за всяка майка, за всеки татко,
нашите дядовци и баби –
да са живи, да са здрави!
И още:
По къщя, по забавачки
много смях, игри, закачки –
туй желая на дечица,
на учащите – шестици,
на майка, татко – бол парици,
на баба, дядо – години над  стотица!



понеделник, 16 ноември 2015 г.

Тост

Текст и 3D  макет                                                                       На едни новодомци
М. Д. Милев



Знаете ли, че „Акт шестнайсет“
е документ сложен,
значим и важен.
Да ви кажа –
с  него нашата държава
разрешава
в новия си дом да влезеш,
за да заживееш.
Например без документа
във момента,
както кмета рече
и отсече:
не можеш
кош да сложиш
пред портала!
Това предполага,
че се налага
да се хвърля боклука
не тука –
в коша на комунала,
сложен пред портала,
а по двора…
Значи за тези хора
от управата на общината
не хигиената и чистотата
са със тежест във момента,
а документа!
Но документа общинската управа
лесно, бързо тя не дава:
трябвало да отлежава
поне
година – две,
пък тогава…
…………………………………..
Най-накрая, оня ден, в пет без двайсет
се сдобихте с „Акт шестнайсет“.
Вече с увереност ще кажа
защо е документ значим и важен:
не защото както кмета рече
и отсече,
че без документа
във момента
не ще можем
кош да сложим
пред портала.
Друга ценност там се крие
в малкия къс хартия:
Да съградиш своя крепост
и да имаш къща
мерак, кураж и упоритост
се изискват всъщност.
Много труд и постоянство
трябват също още
без почивка , без лентяйство
през дълги дни и нощи!
………………………….
На мен се падна тази чест
тост да вдигна в тоя час
с обръщение към вас –
тържествено и с пълна чаша:
    – Радвайте се – заслугата е ваша,
че блян, копнежи претворихте
в това, което изградихте!
Нека в новата ви придобивка
веселба да има и усмивки.
И още нещо много важно
да не пропусна да ви кажа:
колкото жита в полята
толкова да са тук децата;
колкото са на дърво листата
толкова да ви е в джоб парата;
много зарзават в градина,
а в зимника – бъчви с вино
– туй от стари хора зная.
И на края –
крепко здраве ви желая
и дълголетие
над столетие!





петък, 2 октомври 2015 г.

Кой съм бил




Текст и шарж
М. Д. Милев


Най-после открих кой съм бил в един от моите животи. Много съм си блъскал главата върху темата прераждане, доксан докуз* страници съм прехвърлял, но едва сега интернета ми отвори очите. Не казвам, че ми е било лесно. Трябваше да се запозная със стотици, а може би с хиляди биографии, фотографии и портрети на личности, от раждането на Христа до сега,  да се взирам в образите им, за да открия себе си. И ето, след като приключих с първите десет-дванайсет века и продължих изследването на 14-ти век, попаднах на находка, на откритие в житието на пиратът-папа Балтазар Коса. Дълго се вглеждах в снимките, които са му правили по онова време и ей богу, все едно се виждах едно към едно такъв какъвто бях, най-напред в детската си възраст: с къдравия перчем*, симпатичните ушенца и миловидно личице с усмивка на Мона Лиза, после като студент: забележете – бил съм музикално надарен, щом съм свирил на Страдивариус и накрая с дългата брада и с белия мустак, с какъвто  съм в момента…
Ако не вярвате погледнете и вие. Прилагам кратко експозе за живота на тоя човек, онагледен с няколко от неговите фотографии, буквално така, както е поместено в мрежата:
..........................................................................................................................
„Балтазар е роден около 1370 г. на малкия остров Иския на северозапад от Неапол.
Преживява безгрижно детство, защото расте на пълна свобода и е най-обичаният, тъй като е най-малкото дете в семейството.
Балтазар Коса неусетно навършва двадесет години. Тогава по желание на майка му сеньора Коса той става студент по теология и теологично право в прочутия Болонски университет. Благодарение на ума си Балтазар бързо става блестящ студент и абсолютен отличник.
Той има трима братя, от които най-големият Гаспар Коса е прочут “Адмирал” на пиратска флотилия. Другите двама братя се занимават със същата дейност, защото командват по един от корабите на брат си Гаспар. 
Балтазар Коса започва да взима уроци по фехтовка и бой със стилет (къс и тънък нож) при най-големите майстори на този вид бой в Неапол и става непобедим майстор в тази борба. Така Балтазар става оформен пират и с присъщата си смелост взима участие във всички операции на брат си в морето и по крайбрежието.
По това време католическата църква се разкъсва от вътрешни борби, папи анатемосват антипапи и обратно. В началото на ХV век, след едно корабокрушение, Коса се отказва от рискования пиратски занаят и се посвещава на църковна кариера. Коса се намесва в папските противоборства със силата на оръжието, като непрекъснато се издига в йерархията.
 Бившият пират става  папа Йоан ХХІІІ и в продължение на пет години оглавява папската институция.“
............................................................................................................
Вярвам, че се убедихте каква потресаваща външна прилика имам с горния изключителен образ. По начало не съм суеверен, както предполагам и вие, и не допусках като вас, че душата може да се разхожда от тяло в тяло, но сега съм принуден да призная упоменатия в началото природен феномен, т. е. ––  явлението прераждане.
Наистина, въобще не съм очарован от това, което съм бил през 14-ти век, но съдба – не можеш да й се измъкнеш току-така, ако нещо в нея не ти допада. Утешавам се единствено от факта, че независимо, че съм бил голям вагабонтин преди 620 години, все пак съм оставил някаква следа и слава в световната история, макар не дотам богу угодна!
Мисля си, ако пък Балтазар знаеше в какъв неудачник щеше да се всели душата му, как ли би се чувствал, щеше ли да е очарован от сегашното си безлично битие в мое лице?
Но както е писал в своите научни трудове Айнщайн – въпрос на гледна точка, на координатна система. Защото, ако папа Йоан ХХІІІ, както си е пиел сутришото кафе в обкръжението на своите кардинали, е отправил блажения си взор към Слънцето, което току-що се е скривало зад едно бяло пухкаво облаче, сигурно би възкликнал:
– Как може някои безбожници да твърдят, че Слънцето не се върти около Земята?! На кладата – та да им дойде акъла! Анатема!
Ако пък  да вземем, който и да е съвременен папа и го възкачим с папо ракета (с папо мобил не става – б. а.) на Слънцето, за да си посгрее немощните си телесни структури  и той, да го наречем примерно Йоан Павел, да погледнеше към тъмната непрогледна вселена и забележеше една дребна синя точица, от която бе дошъл, сигурно би  възкликнал:
– От ясно по-ясно е, че Замята обикаля Слънцето за 365 земни дни според календара на колегата ми Григорчо! Язък* за изгорените нещастници! Мир на пепелта им!
Та да спорим кой от кого се срамува или възхищава от делата си в своите си прераждания не си струва, защото е твърде относително, както е относително от коя точка ще се погледне вселената. И да си призная – много пъти духът на Балтазар ме тормози, особено през последните няколко десетилетия:
– А бе некадърнико! – ми вика и ми мъти мозъка – А бе образование магистратурно що-годе взема, челото ти и то като моето не е два пръста, отличник като мене уж си бил, защо се остави на тоя хал*? Толкоз неграмотници човеци станаха, е – не папи като мене, но кое адвокатче – генерал, кой физкултурник – министър, кой пишман* доктор – депутатин, та кой мишок и президент!!! Други малоумници по-умни от тебе излязоха, та с имоти по света се сдобиха, банки с милиони завлякоха, къщи – палати по три, по пет съградиха, в мътни води риба ловиха, а ти бе непрокопсанико, нищо ли от мен в теб не остана, та  душичката ми, бедната, я обрече да съществува днес тъй мизерно?! 
– Ама аз честно…
– Няма честно! Да не искаш да ми кажеш, че аз по нечестен начин на папския трон съм се възкачил, или пък другите незаконно са натрупали постове и имане? Няма такова животно щом никой съд не го е хванал, никой в зандан не е заптисван!
– Ами идеалите, принципите, морала, веруюто ми…
– Млък! Идеали, принципи, морал – празни приказки, вятър и мъгла! Ти ли на вяра ще ме учиш? Та аз на всички богомолци на вярата им отгоре пет години съм седял! Не виждаш ли, бе будала, как вчерашните върли антихристи – днес най-висши държавни велможи, кръст превиват, крака чупят първи на патриарха ви  ръката му да лигавят и на светата литургия богу покорно кръстом да се кръстят?
Вътрешно се бунтувам срещу неприличните средновековни обноски и някак си не съм съгласен с моя преддушевник, но стоя безмълвен,  навел виновно глава над поредната рекламна диплянка от близкият супермаркет, напъхана ми рано сутринта в пощенската кутия и търся най-евтината промоционална  кофичка с кисело мляко....
Та,  такива ми ти работи – както съм чувал често да казва дяд‘Пеньо. – Първо съм бил Балтазар, сега за жалост или за радост (въпрос на гледна точка) съм МДМ.

––––––––––––––       .      –––––––––––––
           

А КОЙ СЪМ в същност?

 Като уважаващ себе си човек, а и с не по-малкото подобно уважително отнасяне към всеки един, познат и непознат, съм се стремял винаги да се представя кой съм в същност. 
– Нека – разсъждавам, – да се опиша  пред хората първо какъв съм, що съм, пък после да се изказвам пред тях по глобалните житейски въпроси и наболели световни проблеми. Не за друго – просто да си знаят с кой си имат работа.
       Подходил съм към собствената си презентация отговорно и задълбочено, бих казал – научно, в съответствие с теорията на  висшета  математика – строго диференцирано. Тоест,  в различни сюжети съм излагал кратки отрязъци от битието си.     
           В "The butterfly", например,  съм се описал като нищожно дребен, едва забележим и дотолкова неизвестен като зоо вид, че цитирам "все още ме няма отразен с латинско наименование в класьорите на животинските твари".
        На друго място – "Юбилейно", в отмерена реч оповестявам, според спомените на баба ми, че не съм роден по класическия начин, а съм бил донесен в белия свят от щъркел, който от  своя страна много внимателно и доброжелателно, за радост на очакващите събитието дузина мои близки, ми е спуснал през комина.    
        Не съм подминал и някои, определени от мен, налудничави  мои стремления, посочени в "В Механото",  излагайки се пред публиката, като правя "това, което не ми е работа" и то в области -- дълбоки води,  от вида на проза, поезия, рисуване.  Казвам "дълбоки води" напълно убедено, защото да плувам в тях, според "Точка, точка, запетайка" е отчайващо занимание на удавник, особено  в океана на съвременното модернистично изкуство.
           В  "Кой съм бил" пък  давам една, до голяма степен, съмнителна версия за миналото  ми, за преродилият се в мен  пират Балтазар, познат ни от ватиканските анали като папа Йоан XXIII. 
         Постарал съм се, в малко по-разширена форма, да си покажа джинса*  (старовремска дума от Иван Вазово време)  в генеалогията "Родословието", което също се явява  част от същността ми. 

   В крайна сметка, като интегрираме диференцираните кратки отрязъци от моето битие, изложени по-горе, по простата формула: интеграл от "0" до "m" на "f(x)(∆x)“ (чете се: еф хикс де хикс), където "m" – винаги положително число, е възрастта в години, а неизвестното "X" е търсената величина на биографията и се реши сравнително лесно това интегрално уравнение, което решение направих в момента, се получава пълната представа за моя милост: аз съм нищо повече от един дребен (разбирай дребен не по ръст, а дребен  като същност), обикновен, средно статистически поданик на Републиката, издънка от вкоренено семе, посято някога  в чернозема на чирпанския край.
––––––––  –  ––––––––
          * Не ме съдете, че използвам турцизми като доксан докуз (деветдесет и девет), перчем (грива / коса), акъл (ум), язък (жалко), зандан (затвор), заптисвам (задържам / затварям), будала (глупак), джинс (род) и др. – все пак сме били пет столетия не под иго (дядо Вазов е поизкривил тогавашната действителност), а в „присъствие“. Присъствие, което продължаваме да усещаме и сега в т. ч. и в песните изпети ни на турски за Райна Попгеоргиева, останала в паметта ни като българската княгиня. Тя не била Райна от Панагюрище, а ханъмата Райме от някаква си родопска паланка – усмихнат до уши ни светва истината певецът друговерец... Вземат ли ни Райна, изгубим ли си царицата какво ще стане с кошера България, о неразумни юроде?!
А що се отнася до благозвучната родна реч вярвам, че четете с какво постоянство употребявам автентични, изконно наши думи, като промоция, презентация, интернет, супермаркет и прочее.
    





вторник, 15 септември 2015 г.

Събрали ми се, събрали



Текст М. Д. Милев                                             
Снимка Т. Декова




Събрали ми се, събрали
дор два-трийсеттина земляци
в Чирпана града голяма
на Чирпанската чаршия…
Срещнали се и се видели,
гледали се – не се познали:
главите им посребрели,
мустаците побелели…
Дей гиди време разделно,
дей гиди млади години!
Да бяхте пусти се спрели,
да бяхте ни холан остали
с ония снаги – тополи,
с ония вежди – гайтани,
с ония буйни къдрици,
с оная хубост неземна!
Събрали ми се, събрали
дор два-трийсет акрана
в Чирпана града голяма
на Чирпанския панаир…
Най-подир са се разбрали,
всинца са се познали.
Три часа яли и пили,
пет часа хоро играли.


 12. 09. 2015




вторник, 18 август 2015 г.

Сребърна сватба


                                                      На Н. и И.    
      
              Помня – август беше,
земята пак пламтеше....
Помня – клаксони, сирени
и лица засмени.
Помня, черковните амвони
гостите как събраха.
Помня, сребърни корони
косите ви как красяха!
Помня – млади бяхте
и сред свои хора,
помня, пред олтара
във вярност се венчахте...
              Четвърт век отмина
              от венчалната година.
              Равносметката е ясна –
              от прекрасна, по-прекрасна!
Нека днес,
във ваша чест,
чаши да налеем!
С пожелания най-добри
и за бъдните ви дни,
сватбата ви сребърна
нека да възпеем!




четвъртък, 1 януари 2015 г.

Сурва, весела година!

 2015


        Текст и илюстрации 
           М. Д. Милев                  


Снощи в нашата Родина,
дойде Новата година.
Нека Да ни е честита
и по-малко – мразовита!
Дъжд Да пада, но със мяра –
в Бога Да не губим вяра!
От лани Да е по-благата!
Мир Да носи на земята!
Да сме живи,
Да сме здрави,
само радости Да прави –
догодина,
догодина до амина!


Без рима 
Нощта надвесена над ръб
в дванайсе без десет,
в очакване притихнала.

Протоколно върви
тронно слово.

Тътен припряно мрака раздира,
след него втори и трети,
а още е рано, все още е
дванайсе без пет –
без пет секунди.

На екрана в поза достолепна
глас помпозно възвестява:
   – Да ни е честита Новата...

Нощта прекрачва  ръба
и  отброява първата секунда,
проглушена от огнената канонада
на взривяващо се безумие.

А сгърчената в безпомощност
тишина
болезнено търси
камбанния звън,  
единствен той да раздаде
с медения си, топъл тембър
Надеждата в новото начало...




събота, 13 септември 2014 г.

Старият бряст


Текст и илюстрации 
М. Д. Милев



Колко е един човешки живот разположен във времето – мигновение? Не, може би микро или нано мигновение? И последното сигурно е много. А ако вземем не цял един живот, а отрязък от девет-десет години, възрастта, на която горе-долу бях, от когато имам спомен за брестете из нашия двор и по нашето землище?  През това нано мигновение, през нищожно краткия отрязък от време, тези величествени дървета изчезнаха от погледа ми – нямаше ги вече, свършиха се.
Как може такъв великан, такъв здравеняк,  който е преживял цели епохи (появил се е преди 40 милиона години), след като е отстоял на какви ли не природни стихии и катаклизми, да се предаде, без борба, без съпротива за оцеляване, да загине пред очите ми за няколко години? Едни казват, че страшна зараза, тръгнала от далечен Китай, минала през Хималаите и дошла у нас, позната като Холандска болест, ги е изтребила. Други, като защитниците на екологията говорят, че този растителен вид е бил затрит от човешката нехайност и немара по опазване чистотата на средата, в която живеем. Склонен съм да приема за верни и двете тези, като в основата може би стои втората, свързана с отравянето на атмосферата с всякакъв отпадък, продукт на човешката ни дейност, в резултат на което е настъпило нарушаване на защитните сили и разрушаване на имунната система на дървото. Немският изследовател  Фред Хагенедер (Fred Hageneder)  в книгата си „Духът на дърветата“, цитиран от еколожката ни Мария Диловска, отива още по-нататък в схващането за трагичната съдба на бряста като казва „...настоящият физически упадък на бряста върви успоредно със спада на готовността на човечеството да общува с други светове – предци, природната същност, растителното и животинско царство.“ Защо да не търсим наистина „духовна“ връзка между двата биологични вида създадени от еволюцията, кажи-речи, по едно и също време,  и защо да не приемем, че приматите – прародителите на хомо сапиенса и архи бряста са „еволюционни братя“? Че човекът е съжителствал с бряста от далечни времена, според множеството археологични сведения, не се ли  свързва със съжденията за „духовната“ връзка?
Не ми е работа да се впущам в области, които не познавам, особено в теорията за паранормалния свят. Ще ми се обаче да опиша сега като в епитафия, като панегирик онова, което брястът е оставил в моето съзнание. Защото от дете го виждах навсякъде: и като най-често срещания растителен дървесен вид, и като най-употребявания за какво ли не в бита ни: здрав дървен материал, дърво за огрев, храна за животни, та и като лекарство  употребявано в народната медицина, като подслон на хора и животни, като място за гнездене на птици и прочее.
Имаше един много хубав християнски празник (има го разбира се и сега), когато се окачваше въжена люлка на най-якия брястов клон, та се люлееше за здраве цялото семейство – от бабата, че до най-малкото отроче в къщата. Това беше Гергьовден, на шести май, когато природата беше най-красива, разцъфнала и озеленена! И много смях и врява огласяха пространството под разклонения бряст, защото, ако батковците издърпат въжето, за да залюлеят люлката с голям размах, корема ти се качваше чак до гърлото, та викаш и крещиш от зор с все сила. 
          Голямото гергьовско дърво беше до плевника ни, където се правеше хармана, а от другата страна, в близост на залепения до плевника хамбар, се намираше другият бряст. Не беше в нашия двор, а в съседство – в двора на чичо Белчо. Всяка година, като се пукнеше пролетта, тук се завръщаше семейство щъркели, което от предни времена си беше свило гнездо високо на един от изсъхналите клони на чичо Белчовия бряст. Интересно е да ги наблюдаваш, особено в началото, през любовния им период. Ще кацне единият на нашия комин, ще извие дългата си шия назад така, че главата му да се опре в гърба и ще затрака с клюна си силно и отчетливо. След малко ще прехвърчи и другия, ще застане и той на съседния комин и ще затрака. Изглежда това беше любовната им песен, с която озвучаваха двора ни.

Мине ли се месец-два, от гнездото ще се подадат две-три главички на ново излюпеното щъркелово потомство.
Като споменавам за двата бряста, те не бяха изключение. Слушах от по-възрастни мои близки, че пред къщата ни, от югоизток, е имало преди горичка от тези дървета, премахната, за да мине от там новото трасе на шосето. Останал бе само големия бряст, намиращ се по-надолу – към мегдана, до дядо Цоневия двор, под който над вечер се събираха моми и ергени. Особено през тихите летни вечери от там се чуваха надпявания, като сред тях се открояваше мекият и приятен глас на чичо минковия Пеньо. И като занареждаше едни едновремешни юнашки песни, сякаш слушаш народните ни певци по радио Стара Загора.
 В село и извън него – по селската мера бресте се срещаха навсякъде. Под дебелата им сянка пладнуваха цели стада добитък. Такъв бряст имаше в местността „Стърната“ – обширна неплодородна, обрасла с метличина площ, разположена по източния склон, спущаш се към ливадите на Арка (Стара река). Ползваше се за мера, за пасище. Точно по средата на местността извисяваше ръст огромен бряст, който служеше като спасителен подслон на овчари и говедари и при дъжд, и при пек, пък и за отмора. Всъщност бяха два бряста, два клона от един корен. И на  мен веднъж ми се наложи да се скрия под чадъра на това дърво по време на  една градушка, заварила ме насред къра.
Паметен за рода ми остава най-вече големият стар бряст, разположил се пред къщата на дядо ми. Сянката, която короната на това дърво е хвърляла, по думите на баща ми, е заемала не малка част от дворното пространство. Под тази сянка е расла многобройната челяд на предците ми. Около стария бряст са се извивали хора при сватби и семейни тържества, тук са се разстилали софри при кръщенета. Възрастта му не се е  знаела – дядо ми го е помнил от едно време като голямо дърво.
Но ето, че семейният съвет, през есента на 1942 година, е взел съдбовно решение за столетника: вече е бил пречка за разрастващата се фамилия, трябвало е да освободи място, терен за нови градежи. Дошло е време да се събори този исполин , този ням свидетел на родовата ни история... Имало е и други съображения: дървото е щяло да се превърне в необходимия дървен материал, като греди, талпи, дъски; окастрените клони са щели да топлят през студените зимни дни и нощи къщата, ще опалват пещта за хляба, а съчките ще поддържат огъня в оджака, за да се готвят  манджите.
Изваждал съм изсъхнали сливи и круши от корен, кастрил съм цели черници и много добре зная как се събаря и изчиства дърво. Представям си колко народ е бил необходим, за да се пребори и да се повали на земята този гигант. Най-малко –  бригада от млади здравеняци с остри брадви, с кирки и с лопати. Представям си как чичо и баща ми  още предния ден са събирали тия юнаци от родата и са ги инструктирали каква ще я вършат и какъв оръжеен инструментариум трябва да си носят. Че трябва от рано да започнат работата, та да могат със слънце да я свършат.
Представям си и каква шетня е падало пред пещта и пред огнището в кухнята още в зори. Нали е трябвало да се изхрани по някое време мъжката дружина.
Нека изясня като казвам „представям си“, че по време на описваното събитие, още не съм се бил появил на „белия свят“. За да добия представа какво е било, до голяма степен това се дължи, освен на живия разказ слушан многократно, така и от няколкото снимки направени преди и след повалянето на стария бряст. За жалост оцеляла е само тази фотография, имаща за мен изключителна стойност. 


      Тук, за разлика от рисуваните от мен родословни дървета, по всички клони на бряста вече действително са накацали  голяма част от моята фамилия. Ето, отпред, с брадва в ръка, с килнат над лявото ухо каскет, обут с бели навуща, препасани с широки черни върви е чичо ми Мильо. В ляво на него е чина Марийка, хванала за ръчица невръстния ми братовчед Гено. Зад тях е бате Цоньо Жеков, награбил на рамене тригодишната ми сестричка Танка, нагиздена и тя като връстника си Гено, с току-що купената като армаган от чирпанския панаир плетена, от горе с бяла ивица, шапка. А най-отпред, усмихнатата, с бялата забрадка е най-хубавата, най-милата, най-добрата и най-скъпата на сърцето ми – моята майка. Тук е и баща ми – правият най-вдясно; тук е и баба ми; тук е и дядо ми, качил се на високо – по гуглата се познава. На върха, до птичите гнезда се е метнал петнадесет годишния харамия – бате Жеко Денев. Тук са и много други мой чичовци, лели и братовчеди. Ех, този мил старец – старият бряст! За последно той пак добродушно е събрал около себе си  децата на фамилията,  в двора, на която десетки години е избуявал, разклонявал се е и се е разлиствал. . .
 
 ...................................................
Днес бряста ми липсва. Не голямото старо дърво, расло пред къщата на дядо ми, а онова, което повехна и изсъхна пред погледа ми, онова, на което биха се люлели моите внуци и биха гнездили щъркели. С изчезването му така скоропостижно все едно преживявам тегоба по загуба на нещо стойностно и близко, все едно съм прекъснал една потребна „духовна“ нишка спомената в началото, за което като представител на човешкия род имам вина и нося отговорност, че не съм я защитил, опазил и съхранил. . .