По дивите степи на спомените

 Текст М. Д. Милев

На моите пораснали момчета 

      Леля ми беше последна година ученичка в Чирпанската гимназия. През зимната ваканция, върнала се на село, я чух да пее песен на непознат за невръстните ми години език. Бях неволен слушател, когато тя споделяше с приятелките си, с пламък в очите и лек трепет в гласа, че се е влюбила в артиста, изпълняващ тази песен. Дори снимката му, която беше изрязала от списание и грижливо пазеше в тетрадките си, им показа. Беше наистина симпатяга – с открито широко чело и черна, начупена коса. Чух и името му, знаех заглавието на филма, научих и песента – поне донякъде. В детската ми памет се запечата мелодията и думата „Байкал“.

        Минаха години, а заедно с тях избледняха и спомените от онази зимна ваканция. Забравих името на артиста, заглавието на филма. Остана само откритото чело, думата „Байкал“ и мелодията.

         По-късно, вече ученик, отново чух същата песен. Оказа се стара руска народна песен, описваща нерадостната съдба на един изгнаник:

По дивите степи байкалски,

дé злато в земята лъщи,

кълнейки съдбата си, скитник

се влачел с торба на плещи.

 

Избягал нощес от затвора,

в затвора за правда лежал.

Тежала му тежка умора,

пред него се ширел Байкал. 

 

Той  до Байкал приближава,

там лодка рибарска е взел

и с песен, що скърби навява,

към дома си роден поел.

     

   Често, когато я слушах или си я тананиках, напрягах паметта си – опитвах се да си спомня филма, артиста. Сетих се за разказа ,,Конска фамилия" на Чехов, в който генерал-майорът в оставка Булдеев имал ужасни болки в зъб, а негов придворен му предлага знахар за лечител. Но забравил фамилията. Имало нещо конско в нея, но... до там. И при мен беше така – в гънките на съзнанието ми се мъдреше само първата буква от името на артиста „В“, челото… и нищо повече.

      Имам едно момче до себе си – преди време му отговарях на любопитните въпроси, които ми задаваше. Но дойде момент, в който ролите се размениха – вече аз започнах него да питам. Днешното поколение е потопено в огромния информационен поток на интернет пространството и социалните мрежи. Това ме подтикна  да го провокирам, може ли да открие по някакъв начин забравените ми спомени. Разказах му за леля ми, за зимната ваканция, за филма и артиста.

   Не мина и минута. Той отклони погледа си от екрана на телефона и ме попита:

      — Случайно някак си да ти говори името Валентин Дружников?

      — Дружников… Дружников! Да, Валентин! — възкликнах възбудено. — Ами филмът?

В. Дружников 1922-1994

— Вероятно е „Сказание за сибирската земя“ — отвърна с лека усмивка.

    — Разбира се! Това е! „Сказанието“! — извиках с удивление и в главата ми изплува онова, което смятах за безвъзвратно изгубено.

        И тогава, в един миг, нещо се промени в мен. Годините изчезнаха. Видях се отново като дете, сгушено до печката в снежната вечер, слушащо песните на милата си леля, разказите за влюбванията й, за гледаните филми. Чувах пукането на горящите дърва и  смеха на другарките ѝ. И бях безкрайно благодарен на моето момче – за това, че ме върна в най-милото ми време.

         Времето на моето детство, когато светът беше пълен с чудеса и всяка песен разказваше история.