За гарафите и за още нещо

   

Текст и 3D модел 

 М. Д. Милев

         

            Предварително ще предупредя, че това, което следва, не предразполага, не буди приятно усещане и настроение. Защото ще разкажа за едни ритуали, забравени и отживели времето си, но неизменно присъствали в бита на хората от моето детство. Това са годините до средата на миналото столетие, тоест до към 1949-50 година и малко след това.

     На оная 6-7 годишна възраст, на която съм бил, съм могъл да уловя само външната, видимо въздействащата част на ритуала, но не и дълбоките скрити нещица, които традициите са повелявали.         Например гарафите.     И сега се питам, имало ли ги е във всеки дом, във всяка къща, там някъде скътани, за да се извадят за ритуала? Или, може би, в момента са били купувани? Но пък да допуснем, че ги е нямало точно в тоя сакрален момент в магазина, как ще мине ритуала без гарафа?

Глинена стомна 

Говореше се, че гарафите са заменили малките глинени стомни, които са били използвани в обредния обичай до тогава. И още, какво закодирано послание имаше в тяхното присъствие, по време на този церемониал и то в ръцете на деца? Ето въпроси, на които все още нямам отговор. Да поясня: гарафата е стъклено, не по-голямо от 2 литра, шише за вода.  

      Защо започвам с гарафите? Защото те задължително се носеха от по-малките момченца, застанали до държащият кръста и до попа, които вървяха най-отпред на процесията. Казвам попа, а не свещеника, понеже по това време всички се обръщаха с отче, или с дядо попе към духовника. След тях идваше мъжът, който водеше двата вола, впрегнати в колата. На колата горе, една жена, цялата в черно облечена, с черна забрадка, от която само лицето се показваше, наведена, прегърбена, нареждаше нещо като песен, с възможно най-силния и отчетлив глас. По-назад след колата, пристъпваха близките опечалени, по-далечните роднини и познати. Когато кръста стигаше до някое кръстовище, процесията спираше. Идваше жена, която подаваше на свещеника шише с вино, а той пък изливаше по малко вино на земята насред кръстовището. Било, казваха, ,,за Бог да прости". И шествието пак продължаваше. През цялото време се чуваше звъненето на църковната камбана. Пред къщите, покрай които минаваше бавно колата и цялата проточила се колона, излизаха жени, заставаха смирено и се прекръстваха. Така правеха и ония, които се срещаха с шествието.

     Вижда се от казаното, че става дума за погребение. По християнски. Но кое беше онова най-силно въздействие, което се запечатваше в детското съзнание? Това беше почернената жена, качена горе на волската кола и приведена на колене  нареждаща, като песен, обръщение към оня, който лежеше до нея. Все едно, сякаш е жив и чува във вечния си сън всичко, което излизаше от устата на тая жена. А коя беше тя? От това, което се говореше между хората, покрай които минаваше погребението, се долавяше отговора:

       — Ей, коя е оплаквачката, с тоя звънък глас и с тия покъртителни думи, с които нареждаше?

       — Ами, ти, не чули, че нареждаше ,,Защо ни напусна, на кой ни остави? Ох, горко ни!" Та, това беше вдовицата.

      — Вярно наистина. Ако тя не можеше така, сигурно щяха да извикат до ковчега оная, от долната махала, да опява.

        — Сигурно.

    Ето значи, на тази жена й казваха оплаквачка. Ако най-близката  до покойника, няма дарование да оплаква и да реди тъжни и затрогващи слова,  тогава се е търсела друга оплаквачка, доказала се с уменията да ,,опява", както му казваха. Докато тая, поканената, е пеела тъжно и сърцераздирателно, то най-близката на покойника е плачела, истински, там над него, във волската кола, и е оплаквала душевните си терзания от непоносимата загуба на скъпия за нея човек. Правеха го оплаквачките гласно, високо, за да чуят всички мъката и да споделят скръбта  за изгубения човешки живот.

   Когато като малчугани, увлечени в игри, чувахме от далече женски глас да плаче и нарежда, оставяхме детския смях и закачки, и за малко стояхме притихнали и натъжени. Навярно оная обредна традиция, с която сме расли, ни е повлияла да усещаме и ние,  децата, чуждата хорска скръб.

     Да завърша пак с гарафите. Момченцето, което по правило бе от родата на починалия, избрано да е в челото на погребалното шествие, изпитваше заслужена гордост за това, че точно на него е възложена тази отговорна и до някъде трудна задача да носи през цялото време стъкленицата и радост, че ще занесе в къщи една полезна домакинска вещ, полагащата му се — стъклената водна гарафа.

Сбората

 

Текст  М. Д. Милев

       Сбората. Тъй се знаеше. За нея, за Сбората, искам сега да припомня и да върна времето далеч назад. Защото днес е 1 юни и защото подготовката от днес започваше. Имаше едно всеобщо възбуждение между хората. Знаеше се, че много от родата, от близо и от далече, кой с каруци, кой с коне и с магарета, кой пеша ще нападнат селото, ще гостуват.

     Домакините постилаха отрано новите шарени черги, извадени от долапите и сандъците, миришещи на нафталин. А чорбаджията пък осигуряваше мръвката и пиенето. За мръвката грижа имаше и селската управа. Даваха по една ялова крава или младо даначе на касапина бай Георги. Ако не втасаш да се вредиш и да вземеш някое кило говеждо, тогава посягаш или на някой угоен петел, или на яре от личното стопанство. Задължително се вземаха най-малко по една каса бира и една с лимонада. Ракия и вино всяка къща си имаше закътани в килера, за такива случаи.

      Към надвечер на Първи, откъм центъра, от площада, най-напред проехтяваха няколко удара на тъпана, после засвирваше цялата чалгаджийска група, пазарена от кметството предварително за целта. В тишината звуците достигаха чак до най-отдалечената махала на селото. Хората чакаха този музикален знак и на тайфи, на групи, по семейства, се изнизваха на там, където думтеше тъпана. На плочника пред киносалона, на мегдана, народ, народ бол, нагизден, пременен, като за сватба. После следваха речи, заря и накрая до късно вечерта се виеха хора. На тоя ден, на Първи, беше прелюдията на Сбората. 

      Същинската част започваше от рано на Втори. Със сергии, отрупани с всякакви шарени дрънкулки, свирки и пищялки, със сладоледени колички, всяка с по два гюма, за бял и розов сладолед и вафлени фунийки, с търговци придошли от съседния град. Тъпанът пак задумтяваше. Певица с оркестъра подхващаха хороводни песни. Гости и домакини по всички улички се стичаха към мегдана. А там се захващаха буйни хора. Деца от всякакъв калибър се гонеха през глава, навирайки се между гъмжилото от хора, кое размахало завързано с конец балон, кое надуло дудуче. Смях, глъчка и веселие.

        Това беше тя, Сбората. И беше от женски род. Като грижовна майка събираше децата си, на този ден, на Втори юни, да се отпуснат, да забравят грижи, да загърбят сивото ежедневие, да се повеселят.

        После научихме, че правилно било да се нарича този селски празник с думата от мъжки род — Събор, някак си по-патриархално да звучи. Да, но за мен, за моето поколение на село, си остана оная родна, като майка дума, СБОРАТА!

            PS. Говоря за Втори юни, без да акцентирам какъв ден е той за нас, българите. Защото това е друга, много сакрална за нас дата, когато изправяме собствената си съвест пред саможертвата на стотиците наши герой и патриоти, и свеждаме глави в едноминутно мълчание пред тях, пред светлата им памет.