ГИТЕНЦИ и „Social Network“ на село

Текст, илюстрации
и 3D модели 

М. Д. Милев

В крими романите, като тия на Агата Кристи например, обикновено убиеца се разкрива в последното изречение. Авторът те предизвиква да участваш в търсенето на престъпника, държи те в постоянно напрежение и в момента, когато си казваш „А бе ето, без никакво съмнение, този е убиецът!“, ти се поднася истината, че не точно той, а е  най-неочаквано, оная тиха вода-ненапита, най-хрисимата и миловидна мис Едикояси. И оставаш с пръст в устата, че едва ли нещо си разбрал или познал. Понеже това, което следва не е криминален разказ, а е съвсем кратка простичка история за ежедневието в селото ни, обхващаща отрязък от петдесетте години на отминалото столетие, е по-добре да разкрия още в самото начало, какво точно е закодирано зад помпозното заглавие „Social Network“. За да не държа читателя  в ненужно неведение. В превод означава „Социална мрежа“, т.е. мястото, в което се развиват и преплитат човешките връзки и взаимоотношения. Ако вместо думата „място“ обаче употребя характерното за описваното време слово „мегдан“,  заглавието приблизително би изглеждало като „Мегдана на село и хората там“.

Черквата „СВ. Иван Рилски“

   И така – мегдана беше току по средата на селото ни, на площ колкото един селски двор, има-няма  декар-два. От юг минаваше „шосето“  или „главната“  улица. По протежението ѝ се намираха най-важните местни учреждения. В двуетажна постройка, на която ѝ казваха  „Кооперацията“  беше разположено киното в приземния етаж, а в горния етаж бяха канцелариите на земеделското стопанство. По-надолу, източно, започваше двора на черквата, който пък граничеше със сградата на лечебницата (здравната служба) и една малка постройка в близост. 

Родилното отделение

   Тази сградица, с коридор и три-четири стаички около него, е била  с различни предназначения през годините: ползвали са я като начално училище, после в нея е  настанено кметството, а за времето, което сега засягаме, беше родилно отделение. Да, правилно сте прочели: стационарно родилно отделение с дежурна акушерка. Тогава и доктора не прихождаше от града, а си живееше целогодишно със   семейството си на горния етаж на здравната служба. 

Здравната служба

     На запад, в бившата кръчмица на бай Георги Стоенчев, бе поместена бакалията в ляво, а симетрично в дясно – читалището с библиотеката. В малкото помещенийце на бакалията какво ли нямаше. От метла с лопатка, до газ с газена лампа и резервни „ламбени шишета“, както се наричаха тънките лампени стъкла. Последните наистина лесно се чупеха, ако неволно усилиш пламъка или това стане от настъпило въздушно течение в стаята. Имаше бонбони и локум, моливи и тетрадки за учениците, захар, сол и прочее. Дългогодишен магазинер беше „чичо“ Тоньо. Все усмихнат, с червендалесто кръгло лице, той ще те посрещне и ще те изпрати, като скъп гост. В неговото тясно магазинче се задържаше доста народ, особено през студените зимни дни, хем да се посгреят,  хем да побъбрят, хем да си напазарят.

Бакалията и читалището

   Читалището тогава се поддържаше от  детската учителка – Радка Ганева. Беше добродушна и миловидна женица,  посветила се изцяло на това благородно просветно дело. Макар, че библиотеката на читалището да се събираше в два-три разкривени шкафа, там можеше да се намери класика, като „Червено и черно“ на Стендал, „Баскервилското Куче“ на сър Артър Конан Дойл, „Какао и кръв“ на Амаду. Освен това Радка Ганева умееше да подбере и да предложи подходящото четиво: „Капитан Немо“ от Жул Верн, „Робинзон Крузо“ на Даниел Дефо, „Приключенията на барон Мюнхаузен“ за децата или „Чичо Томовата колиба“ на Хариет Бичър Стоу за по-големите. Не изброявам българските класици, тъй-като по подразбиране ги имаше в овехтелите читалищни шкафове и най-важното те се четяха от мало до голямо. Защото нашите автори като Вазова, като Яворова, като Елин Пелин и др. описваха най-вярно трепета и вълненията на българската душа, дали било след градушка или на нивата или край старото дърво на Герака.

 А какви вечеринки подготвяше учителката Радка с подръчния „човешки материал“ (фразата съм я заимствал), които се изнасяха на сцената в киносалона, особено през зимата! Цялото село е там, с последващия тънък разбор и на действието на пиеската, и най-вече на играта на местните театрали.

Ковачницата

  Ако излезеш от читалището и тръгнеш западно, и прекосиш т.н. „Цонков сокак“ се озоваваш пред ковачницата на Трънката Петко. Наричаха го още Железен Петко, за да се отличава от Дървен Петко, който пък беше дърводелецът и стъкларя на селото. Трънката – тоя жилав, не много висок, опален и очернен от огнището майстор на чука, от сутрин до вечер клепеше мотики, палешници, изготвяше всякакъв дребен обков по коля и каруци. И при него се тълпяха, но най-вече загрижени улегнали стопани, на които приказката им вървеше все за нивата, за реколтата, за добитъка.

Кръчмата в „Сандйовия дюкян“

   Отидем ли от другата страна на улицата и застанем източно на мегдана, ще забележим,  малко на припек, една не-много голяма, еднокатна, приповдигната на три-четири стъпала постройка, позната като „Сандйовия дюкян“, Тук се намираше селската кръчма. Отпред имаше площадка, застлана с едър калдъръм, в центъра на която растеше клонест бряст. Под дебелата му синка, си връзваха магаретата тези, които посещаваха задимената от цигарен дим пивница. Под дървото  отсядаше от време на време я някой пътуващ бръснар, я някой майстор точилар, около които се тълпяха и клиенти и сеирджии. Бръснарят по-скоро постригваше или стрижеше до голо, отколкото да бръснеше, защото рошави глави в селото – колкото си искаш. И за точиларя имаше работа бол, та и при него ставаше опашка. Кой носи връзка ножове, кой ножици или краклъзи. Инструментът му беше някакво, прастаро сгъваемо крачно точило и   изхабен, така наречен „белгийски камък“, с който чалдисваше, т.е. заглаждаше заточвания ръб. Наред с тяхната „високо професионална“ дейност вървяха всякакви, различни по тематика сладки приказки между майстора и присъствуващите, от които се извличаше „световна“, както сега се казва полезна „интернет“ информация.

Кланицата

   На гърба северно на „Сандйовия дюкян“ беше залепена ниска сграда служеща като кланица, месарница и за събиране на яйца. Пълен господар тук бе бай Георги Кадиря, който беше и касапин и месарин и муртажия – събирач на яйца, едновременно.  През деня бай Георги обикаляше улиците под ръка с  плетена от върбови клонки кошница, като се провикваше: „Хайде, Муртажията-а-а, муртажията-а-а“. Преди това бабите вече са накарали малките си внучета да се намушат под дръвника, под хамбара и да навестят навсякъде, където кокошките си правеха полози (гнезда за снасяне) за  да съберат току-що снесените яйца. Всяко яйце бай Георги  внимателно оглеждаше с  цилиндрична тръба насочена срещу слънцето, да не би да си има работа със запъртък, след което прекарваше яйцето през специална гривна, за да му определи размера. Според това дали минава през дупката или не се определяше цената на яйцето. Надвечер, по хладното, ако му докарваха добиче за клане, той изкусно, отвън, зад кланицата, съвсем сам се справяше с клане, дране,  разфасоване и транжиране, независимо дали животното е агне или бик. Окачаше мръвките на висящите куки и започваше разпродажбата на оформилата се през това време опашка. То опашка в село не ставаше „като хората“. Беше  натискаща се от вън на вътре тумба от хора, като всеки гледаше да пререди другия още дошъл не дошъл на опашката. Имаше такъв случай: дядо Таньо Вълчанов, висок и едър два метра човек и  нареден в блъсканицата усеща, че някакво хлапе се мъчи да пререди, като се провира между краката. Той го хваща за ушите, издърпва го нагоре и му се скарва на всеослушание:

– Къде бе, дребосък неден, си тръгнал да изпреварваш! А?!

– Чакай бе наборе! Не ме ли позна? – проплаква хванатия на тясно дядо Господин Пристава,  който наистина беше метър и половина човечец и връстник на дядо Таньо.

Тайфата, която до момента беше в разпра помежду си с упреците: „Въ-ъ-ъ, ама тая, току-що дойде и виж я къде застана и как се натиска да е първа!“,  при разменените реплики между наборите, се размърдва развеселена. Разбира се и тук се „мътеше“ световната политика и се разменяха  клюки, подобно на това, което срещаме в съвременната жълта преса.

Киносалонът, както обявихме, се помещаваше в долния етаж на „Кооперацията“. Сградата е била строена през двайсетте години на миналото столетие от създадената тогава местна стопанска кооперация. В приземния етаж е имало магазин за селскостопански инвентар, за впрегатни муниции и всякакви други пособия облекчаващи и модернизиращи земеделската дейност. Била е посещавана и от хора от съседните села. През голямото Чирпанско земетресение случило се посред бял ден в 11,20 часа на 14 април 1928 година в магазина са се намирали доста купувачи. В суматохата и при блъсканицата на изхода се срутва издаденият от горния етаж балкон и премазва на място един меричлерец. Струва ми се, че поставената на лобното място паметна плоча все още стои там въпреки, че сградата на „Кооперацията“ отдавна е ликвидирана. Тук е мястото да отбележа, че освен трагичната човешка жертва, земетресението е довело до срутвания на стени, комини, паянтови постройки  и в това число е рухнала новостроящата се, двуетажна по план  сграда на ново гимназиално училище, разположена северозападно на мегдана. Изкопаните мазета и темелите от назоваваното вече  „събореното училище“ все още стояха през петдесетте години, с разхвърляни по тях отломки от камъни и тухли и децата ги използваха за игра на „окопна война“.

„Кооперацията“ с киното

   Но да се върнем отново в киното. Беше събирателният център на младежта на селото. Особено през лятото, когато всички гимназисти и студенти се завръщаха по домовете си. Киноапаратурата озвучаваше филмите посредством два мощни три ватови говорители, които кинаджията изнасяше преди прожекцията на двата прозореца на киносалона и по целия мегдан и околното пространство се разнасяха с  все сила  най-слушаните тогава шлагери. Това „...Авараму....У-у-у... “  на великия Радж Капур от филма му „Бродяга“ се чуваше всяка вечер и нямаше циганче тогава, което да не емитираше героя на Капур, като се кривеше и подскачаше като него и пееше „авараму“. Или пък рокендролите на Елвис Пресли, на Литъл Ричард, на Луис  Армстронг. По-късно се пущаха хората на Първомайската група, песните на Стайка Гьокова, на Недялка Керанова. И тук ще вмъкна факта, че Стайка Гьокова е наполовина гитенка и както сама признава певческата ѝ дарба идва генетично от предците си от село, в това число и името.

Централната улица, за която споменахме, беше нещо като парижката „Шанз Елизе“ само, че без „Триумфалната арка“ по нея. Впрочем като заговорихме за арката, то и в селото имаше такава, но не беше на главната улица, а  на един от изходите на т.н. „горния“ стопански двор, находящ се на северозападния край на селото. Представете си две дървени колони забити от двете страни на този изход, от горе свързани с дъговиден свод. По време на национални празници, какъвто беше 24-ти май например, стройни редици от ученици, учители и местни величия, след съответните речи в прослава на Солунските братя, потегляха на тържествена манифестация от мегдана, по обходни маршрути, които обезателно довеждаха до преминаването под тази празнично украсена арка. На колоните от двете страни бяха окачени портретите на светите първоучители, а горния свод бе накичен със зелен венец от цветя , бръшлян и люляка. Парадната манифестация по правило се водеше от чалгаджийски оркестър, на който  кларинета така усукваше и окастряше последните тонове на „Върви народе възродени“, че го докарваше на нещо средно между марш  и  хоро. Но на този своеобразен аранжимент хората му бяха навикнали и въобще не им разваляше празничното настроение. Напротив, откъдето минаваха манифестантите начело с това ти ми тум, тум, тум, пауза и отново три пъти тум на тъпана, народа се стичаше, за да се включи в парада, който в последна сметка трябваше да завърши пак на мегдана.

   Оркестърът  предвождан от  „карнето“, както му казваха на кларинета, следван от „киминчата“  т.е. цигулката, от флигорната  и тъпана, се отправяше към центъра на мегдана. Имаше един суховат, кокалест циганин кларнетист, който като надуеше и вирнеше „карнето“, очите му изхвърчаха, жилите на врата му щръкваха, бузите му ставаха на топки, но пък свирнята му – „еш“ нямаше. Хабер да нямаш от игра, няма начин, хващаш се на хорото. Нагиздено множество  вече  се е събрало в плътен шпалир около подскачащите хора и всеки се оглежда до кой или до коя да се хване. Хорото –  спирала от три, четири, пет витки така се разраства, така се издува на талази, че избутва зяпачите извън площада. Водачите хороводи, все напети ергени се сменят,  а на опашката отигран майстор я засуква и издърпва щото танцьорите в спиралата да се не надиплят и настъпват. Десетките крака, които в такт и бясно топуркат по сухия и напечен чернозем, вдигат прашно турло – пушилка, полепваща по потните чела, но кой да ти гледа!

Какво нещо е това музиката, кое отприщва тя в човека, та той започва  неистово, групово да подскача, обхванат сякаш от някакво тежко психично разстройство? Откачена работа! И тая лудост продължаваше до късно вечерта.

Приповдигнатото настроение се подсилваше и подгряваше и от близката кръчма. Нещата, понякога за много кратко време се сгъстяваха и придобиваха друг обрат: от играчка ставаше плачка. Имаше буйни и кибритлии момчета, като Фантето да кажем, който от „една“ ракия кръвта му кипваше и тръгваше със замъглен поглед и скърцащи зъби сред насъбралото се множество и не дай си Боже да се сбъркаш да го погледнеш и ти в очите или пък случайно да се блъснеш в него. Боят не ти мърда. Обикновено обаче свадата започва с някой себеподобен бабаит, със зачервени бузи и свити юмруци. Тълпата веднага наобикаля биещите се, нещо като присъстващите под ринга на боксов мач. Когато вече е сцепена някоя вежда, устна или ухо и потекат кърви ще се чуе женски писък:

– Отървете ги бе! Ще се изтрепят, не виждате ли?

Но ако сбиване не се случва, било по време на празник, било по време на сватба или каквото и да е друго тържество, където се е насъбрал повечко народ, все едно не е имало черешка на тортата. Преди време картината е била много по страшна: размахвали са ножове, чаткали са пищови... За този край са казвали: "Чирпанлий, бучакчий", т.е. ножари и още, че една чирпанска сватба се равнявала на едно македонско въстание, сиреч: стрелби, кървища, а и най-лошото – жертви.

  Нека да оставим миналото с неговите бабаитски истории и да продължим разказа си докъдето бяхме стигнали: пред киното и на селската ни „Шанз Елизе“, такива каквито бяха най-вече през летните делнични вечери. Филмът, който щеше да се прожектира следващата вечер се изписваше с тебешир на нарочно поставеното табло върху стената отпред на киносалона. Самите филмови ленти, съхранявани в метална кутия, наподобяваща на средно голяма тава, се доставяха с превоз от Чирпан в деня на прожекцията. Заради летните жеги и малкото затворено пространство на киносалончето, началото на филмовата прожекция  започваше доста късно, от 10 часа вечерта. До тогава младежите, момичета и момчета, моми и ергени, в две редици, двупосочно, на тумби, по групички отиваха с бавна стъпка до някъде по „Главната“, на около 100 – 200 метра, докъдето фактически достигаше светлината на лампите поставени пред киносалона и се връщаха обратно.

 Ако попитате някой от долния край на селото: "Накъде?", отговорът беше "Нагоре! На разходката". В града тази „разходка“ я наричаха „гезме“, „чарк“ или „стъргало“ и беше нещо като днешното интернет пространство. Само, че моля! Разлика от тук до небето! Гезмето, чаркът, стъргалото или разходката тогава  бе пълно с млади хора, които разменяха мисли и си „чатеха“ визуално, а не виртуално, гледаха се в очите, а не в екрана на монитора, държаха се за ръцете на живо и на живо се залюбваха, а не по net-а.
       Та, ония 100 – 200 метра изминати двупосочно по „Главната“, повторени 5 – 6 пъти до започване на филма, онова 4 – 5 витково хоро на  мегдана, захванато по обяд и пуснато в късната вечер, както и всичко нахвърлено в разказа ми: от читалището и вечеринките на учителката Радка, от кланицата на Муртажи Георги, от железарницата на бай Петко Трънката, от дюкянчето на чичо Тоньо до дебелата сянка на стария бряст пред  кръчмата, всичко това взето в своята целокупност, представляваше селското ни социално Net пространство през петдесетте години на отминалото преди 13 години столетие.

Ето за тази „Social Network“, която витаеше около мегдана на селото ни,  исках да споделя, както и да оставя написан и до известна степен онагледен, тоя скромно малък пасторален разказ.