петък, 1 ноември 2013 г.

Трите „евъргрийна“ от моите „Топ 10“

Текст и илюстрации
М. Д. Милев

Стоях прав в скута на дядо, облегнат на канатата, подпрял брадичката си с две ръце, с поглед вперен към комшията ни Матьо – „Цигуларина“ му викаха  хората в село и слушах в захлас историята на юнашката песен, която пееше гърлено и протяжно. После той спираше за кратко, поставяше цигулката под наболата, небръсната брада и отсвирваше мелодията заедно с останалите музиканти.
Сега беше най-тежката част на сватбата, когато се свиреше „на собат“ или „на маса“, а около дългия тезгях, направен от канатите на волските коля, заслан с шарени месали и служещ за маса, се разливаше от плетени дамаджани, в пръстени паници, червено пенливо вино. От време на време някой се провикваше с цяло гърло „Айде, айде-е-е ..., а останалите, наредени на сватбената трапеза го подхващаха, като в тоя спонтанен хор от гласове, стряскащо проехтяваха три-четири картечни залпа от пищов изстреляни във въздуха. Друг пък, зачервен и разгърден сватбар ставаше, почукваше с ножа по чинията, та всички да го видят и чуят, вдигнал високо ръка, в която, като байряк се развяваха банкноти, занареждаше:
– Тая пара га давам, зарад тия двама млади, дет ни събраа тука... Друга пара  давам за свекъра и за свекървата, дето ... Една  пък давам за моя баща и майка ... и т. н. и т. н.
Дядо ми се размърда, хвана с цяла шепа паницата поставена пред него, отпи три-четири яки глътки, избърса с опакото на ръката си мустака и бръкна в пояса. От дебелата кожена кесия извади едно „кайме“ и като се присегна към музикантите извика:
– Матко, изкарайте ми оная за Караман бивола – и подаде парата.
Изглежда в сватбения ритуал дядо ми заемаше важна позиция, защото беше седнал до кума и свекъра, па ѝ булката като го даряваше, премятайки през рамото му домотъкан пешкир, му целуна ръка, а ѝ оркестърът им свиреше до тях „на ухо“ през цялото време. Чувах, че му викаха побащим, а на баба ми – помайчима, титли, които тогава не разбирах. Далеч по-късно схванах същността на сватбения обичай: дядо ми да замества свекъра, т. е. да бъде по-баща, а баба ми – свекървата. 
Започна свирнята и се възцари тишина.
Цигулката на Матьо сякаш плачеше. Такива сърцераздерателни трели се извисяваха във въздуха, че в хармония с тъжния разказ за Караман бивола се спущаха и неусетно се загнездваха дълбоко в душата, напластявайки се  там с неизличима сила. Обърнах се към дядо. По небръснатата му буза се търкаляше сълза, очите му – зачервени. Плачеше...
– Защо?  Нали е тържество, веселие, сватба, да му се не види! – се питах. Бях пет-шест годишно хлапе и на много от въпросите, които си задавах тогава, дълго  им търсих верния отговор. 
...........................................................
Минаха се години. Животът ме завъртя и увлече в своите извечни битови подробности: учене, семейство, работа. Каква ли не музика съм слушал и наслаждавал, и съм ѝ бил подвластен и ревностен почитател през това време, като старите градски на Лешников, хитовете на Емил и Лили, тромпета и продрания глас на Армстронг, рокендролите на Елвис и на незабравимите „бръмбари“ – Бийтълсите.
Но Господи!
Като чуя гласа на Недялка да извика: „ Караджа дума Русанке ... “ или пък „Еничари ходят мамо от село на село ...“ на Иван Пановски, да не говоря за кларинета на Георги Коев от Малоконарската или на Стойчо Кузмов от Първмомайската групи, с техните бавни сватбарски,  с техните ситни ръченици или кръшни хора, нещо ме хваща за гърлото, души ме. Идва ми да ударя с юмрук по масата, да извикам с все сила, да изтръгна от гърдите си това, което се е насъбрало и таило там! Да гръмна, ако щете, та да ми олекне! И сълзи напират ли, напират....
– Защо? – и сега се питам – Нали ми е хубаво и драго! И е музика и песен в края на краищата! Защо само  тия автентични, неподправени, наши, български мелодии ми действат и усещам така, както ги е чувствал и усещал дядо ми и е плащал, за да го разплакват с тях чалгаджиите *?
Не зная!
Може би отговора се крие някъде там в поговорката „Кръвта вода не става!“. Кръвта, пулсираща в нас, сигурно носи една видоизменена ДНК верига на гена ни, в която  се е отразила цялата изстрадана наша национална история, народностна съдба и житие!?
Не зная!
Вероятно и аз съм генно модифициран, щом се задавям и размеквам просълзен, когато слушам първите три от десетте  ми вечно зелени...



*Като споменавам за чалгаджиите, някой да не се заблуди, че техните изпълнения са били по подобие на блудкавите и пошли текстове на днешната „чалга“ култура, която сега ни е заляла, или  са били сходни с  „каращисаните“ в едно индийски  ритми, турски  кючеци и гръцко  сиртаки. Йок – нищо такова! В народните песни всяка дума си тежи на мястото като дялан камък и ако понечиш да я замениш, да подпъхнеш друга, да прередактираш, всичко казано там ще рухне, ще се разпадне. Ще изчезне оня аромат на народното творение, който го улавяме и усещаме само с душата си. Как да не трепне нещо вътре в теб като чуеш:
    Плакала е много годин Стоилова майка.
               ................................................................
             Плакала е много годин – три пъти по седем...
Коси вече побелели, очите – изтекли...