Текст и илюстрации
М. Д. Милев
Стоях прав в скута на
дядо, облегнат на канатата, подпрял брадичката си с две ръце, с поглед вперен
към комшията ни Матьо – „Цигуларина“ му викаха хората в село и слушах в
захлас историята на юнашката песен, която пееше гърлено и протяжно. После той спираше за кратко, поставяше цигулката под наболата, небръсната брада и
отсвирваше мелодията заедно с останалите музиканти.
Сега беше
най-тежката част на сватбата, когато се свиреше „на собат“ или „на маса“, а
около дългия тезгях, направен от канатите на волските коля, заслан с шарени месали и служещ за маса, се
разливаше от плетени дамаджани, в пръстени паници, червено пенливо вино. От
време на време някой се провикваше с цяло гърло „Айде, айде-е-е ...“, а останалите, наредени на сватбената трапеза го подхващаха, като в тоя спонтанен хор
от гласове, стряскащо проехтяваха три-четири картечни залпа от пищов изстреляни
във въздуха. Друг пък, зачервен и разгърден сватбар ставаше, почукваше с
ножа по чинията, та всички да го видят и чуят, вдигнал високо ръка, в която,
като байряк се развяваха банкноти, занареждаше:
– Тая пара га
давам, зарад тия двама млади, дет ни събраа тука... Друга пара давам за свекъра и за свекървата, дето ... Една пък давам за моя баща и майка ... и
т. н. и т. н.
Дядо ми се размърда,
хвана с цяла шепа паницата поставена пред него, отпи три-четири яки глътки,
избърса с опакото на ръката си мустака и бръкна в пояса. От дебелата кожена
кесия извади едно „кайме“ и като се присегна към музикантите извика:
– Матко,
изкарайте ми оная за Караман бивола – и подаде парата.
Изглежда в
сватбения ритуал дядо ми заемаше важна позиция, защото беше седнал до кума и
свекъра, па ѝ булката като го даряваше, премятайки през рамото му домотъкан
пешкир, му целуна ръка, а ѝ оркестърът им свиреше до тях „на ухо“ през цялото време.
Чувах, че му викаха побащим, а на баба ми – помайчима, титли, които тогава не
разбирах. Далеч по-късно схванах същността на сватбения обичай: дядо ми да
замества свекъра, т. е. да бъде по-баща, а баба ми – свекървата.
Започна свирнята
и се възцари тишина.
Цигулката на
Матьо сякаш плачеше. Такива сърцераздерателни трели се извисяваха във
въздуха, че в хармония с тъжния разказ за Караман бивола се спущаха и
неусетно се загнездваха дълбоко в душата, напластявайки се там с неизличима сила. Обърнах се към дядо.
По небръснатата му буза се търкаляше сълза, очите му – зачервени. Плачеше...
– Защо? Нали е тържество, веселие, сватба, да му се не види! – се питах. Бях пет-шест годишно хлапе и на много от въпросите, които си задавах тогава, дълго им търсих верния отговор.
...........................................................
Минаха се
години. Животът ме завъртя и увлече в своите извечни битови подробности: учене,
семейство, работа. Каква ли не музика съм слушал и наслаждавал, и съм ѝ бил подвластен и ревностен почитател през това време, като старите градски на Лешников,
хитовете на Емил и Лили, тромпета и продрания глас на Армстронг, рокендролите
на Елвис и на незабравимите „бръмбари“ – Бийтълсите.
Но Господи!
Като чуя гласа
на Недялка да извика: „ Караджа дума Русанке ... “ или пък "Еничари ходят мамо" на Иван Пановски, да не говоря за кларинета на Георги Коев от
Малоконарската или на Стойчо Кузмов от Първомайската групи, с техните бавни
сватбарски, с техните ситни ръченици или кръшни хора, нещо ме хваща за гърлото, души ме. Идва ми да
ударя с юмрук по масата, да извикам с все сила, да изтръгна от гърдите си това,
което се е насъбрало и таило там! Да гръмна, ако
щете, та да ми олекне! И сълзи напират ли, напират....
– Защо? – и сега
се питам – Нали ми е хубаво и драго! И е музика и песен в края на краищата!
Защо само тия автентични, неподправени, наши, български мелодии ми действат
и усещам така, както ги е чувствал и усещал дядо ми и е плащал, за да го
разплакват с тях чалгаджиите *?
Не зная!
Може би отговора
се крие някъде там в поговорката „Кръвта вода не става!“. Кръвта, пулсираща в
нас, сигурно носи една видоизменена ДНК верига на гена ни, в която се е
отразила цялата изстрадана наша национална история, народностна съдба и житие!?
Не
зная!
Вероятно и аз съм генно модифициран, щом се задавям и размеквам просълзен, когато слушам първите три от десетте ми вечно зелени...
*Като споменавам за чалгаджиите, някой да не се заблуди, че техните изпълнения
са били по подобие на блудкавите и пошли текстове на днешната „чалга“ култура, която сега ни е
заляла, или са били сходни с „каращисаните“ в едно индийски ритми, турски кючеци и
гръцко сиртаки. Йок – нищо такова! В автентичните ни народни песни всяка дума си тежи на
мястото като дялан камък и ако понечиш да я
замениш, да подпъхнеш друга, да прередактираш, всичко казано там ще рухне, ще
се разпадне. Ще изчезне оня аромат на народното творение, който го улавяме и усещаме само с душата си. Как да не трепне нещо вътре в теб като чуеш:
Плакала е много годин Стоилова майка.
................................................................
................................................................
Плакала
е много годин – три пъти по седем...
Коси вече побелели, очите – изтекли...
Няма коментари:
Публикуване на коментар