вторник, 8 май 2012 г.

Село Гита. Кратки исторически бележки за периода до Освобождението


Текст, илюстрации 
и 3D модели
М. Д. Милев

Въведение


Когато преди няколко години,  от чисто любопитство, погледнах в Уикипедия   да узная, каква информация има за  село Гита община Чирпан, останах поразен (не мога да кажа учуден или изненадан) от една явно тенденциозна, осъдително деформираща действителността теза отнасяща се за историята  на това изконно българско село. Предполагах, че в Уикипедия, като  световна    свободна енциклопедия, фактологическия материал ще се позовава на  донякъде проверена или до известна степен обоснована и доказана  истина. Какво обаче научаваме за село Гита? Цитирам:  
„След 1866 г. в селото са живеели компактна маса черкези, преселени от Кавказ след Кавказката война. Всички от тях взимат участие в действията на турската армия през лятото на 1877 г. в боевете за Стара Загора и Шипка. След 1878 г. черкезите се изселват в Турция.“
Информацията не е пространна – само в три изречения, но напълно достатъчна, за да втълпи на непредубедения читател, че виждате ли тук си имаме работа с едно турско село, взело активно участие в боевете на Шипка, но не на страната на  опълченците и руските войни, а срещу тях,  както и в палежите на Стара Загора.  Както са дошли, тези „компактна маса“ черкези,  има-няма за десетина години са си изиграли своята историческа  роля в полза на Високата порта и хайде обратно. И при това –  без да  оставят някаква следа поне в паметта на местното население!
Възможно да е имало разселване на черкези из османската империя, допустимо е да са се сражавали на Шипка за славата на Падишаха. Само, че подобна версия категорично не се отнася за  село Каратерзилери (Гита)! Селото,  което   на 15 септември 1875 година изпраща 200 души поборници да се включат в Старозагорското въстание (Захари Стоянов „Записки по българските въстания“изд. 1977  г. стр. 207).  Въстание, предвестник на Априлската епопея през следващата 1876 година, допринесло до голяма степен за започването на Освободителната  война .
Смайващата в своята нечистоплътност измислица, съчинена от анонимни автори, ме мотивира да издиря оставените, както в паметта и устните предания на нашите предци, така и от други източници, факти и сведения, и да изложа  достоверната история на селото  за времето от неговото основаване до Освободителната война през 1877 – 1878 година.


 Увод

В своето историческо развитие сегашното село Гита е променяло няколко пъти името си.  От образуването му до 1907 година то носи името Каратерзилери, до 1934 г.Западно Шивачево, до 1948 г.Малко Шевачево и от 1949 година е преименувано на името на загиналата в антифашистката съпротива партизанка Гита Господинова МитроваГИТА.


                1. Географско разположение и природна среда

   Село Гита  е разположено в Горнотракийската низина. На север се издигат Чирпанските възвишения, а още по- насевер  е Сърнена гора – най-източния дял от Средна гора. На около 6 – 7 км. южно от селото тече река Марица. Релефът е слабо разчленен от полу-хълмисти и равнинни участъци, през които минават двете реки –Арка (Стара рекаи Канъта (Меричлерска река), събиращи водите от склоновете  на Чирпанските възвишения и местните дерета. Надмортската височина е около 180 – 200 метра. На десетина километра северозападно от селото се намира град Чирпан (понастоящем общински център и бивш околийски град) и на около 35 км  североизточно е гр. Стара Загора (областен сега и окръжен град преди).
   Почвата на преобладаващата част от територията на селото е черноземна. От полезните изкопаеми значение имат лигнитните въглища, залежите, от които се намират в югоизточната страна на землището, където в края на миналото столетие чрез мина „Гита“ е извлечена една голяма част от тях. На няколко места има незначителни находища от гипс, не представляващи промишлен интерес.
   Климата е континентален, формиран под влиянието на западните въздушни маси, идващи от Атлантическия океан и Средиземно море със сравнително (спрямо Дунавската равнина) мека зима и по-топло лято. Средногодишната сума на валежите е около 582 мм – под средната за страната и недостатъчна за нуждите на селското стопанство. Това е наложило през втората половина  на миналото столетие гитенци да изградят няколко микроязовира. Ветровете средногодишно са западни и източни, като през зимата преобладават западните и северозападните, а през есента – източните и североизточните. През пролетта и лятото ориентацията им е в двете посоки и са с по-малка интензивност.

2. Далечното минало на селото
Откритите, макар и оскъдни находки в района на селото показват, че тези земи са обитавани от дълбока древност. В цялото землище има множество (около 15) малки хълмове (могили), образувани вероятно от последователните разрушения на жилищата и от изхвърлените битови отпадъци и смет, тъй като селищата са били обитавани може би през целия родово-общинен строй. Някой от тях, като т. н. Декова могила, Трите могили, Кочук, Василева могила и др. вече са разорани, но големите като Читалската и Кичовската могили са високи и масивни и не подлежат на земеделска обработка. През 1922 г. по инициативата и под ръководството на тогавашния директор на прогимназията Гено Генов х. Цонев с учениците са направени разкопки откъм северната страна на Кичовската могила. Намерен е скелет на много едър мъж, останки от украшения и предмети на труда, от ритуални фигурки и др. Предполага се, че могилата е селищна и датира от времето на желязната епоха. В местността около тази могила (в миналото нивата принадлежала на Добри Вътевпрез 1962 г. при дълбока оран е било изровено значително количество сребърни монети от римско време. Пак там при прокопаване на напоителен канал от язовира през 1965 г. са открити стари гробища, женско украшение, подобно на обица, направено от бронз, което се е разпаднало от силното окисление. При направата на язовирната стена на около 50 метра от югоизточния и край е бил разкрит стар кладенец, каменно корито с издълбана върху него фигура на стрела, паметна надгробна плоча, монета и др. – предадени на окръжния музей в гр. Хасково.
   На юго-запад от могилата Кочук и на стотина метра южно от мястото, където се е намирала развалената сега  речна воденица на Иван Нецов естността се знае като „Нецовата воденица“), преди години при изкопни работи са открити гробища от неизвестно време. Много вероятно е тези гробища да са част от селищния комплекс оформил могилата Кочук.

   В двора на църквата е извадена каменна колона, забита дълбоко в земята. От незапомнени времена тя явно е служила за извършване на религиозни ритуали. Подобен обреден камък с призматична форма, разширен в горната си част и тежащ няколко тона и сега може да се  види в местността „Турските гробища“ близо до изчезналото турско село Насаплий. Имало е вярвания, че камъка притежава лечебна сила, лекува от уроки и т. н., както и че под него има заровено имане. От иманярски подбуди камъка е подкопаван многократно, като в недалечното минало, хора от близкото село Самуилово са направили безуспешен опит да го извадят.
   На около два, два и половина километра североизточно от селото, пак в същата местност, в непосредствена близост до стария римски „Траянов път“ (по всяка вероятност пътя е правен по времето на римския император Траян – 98 – 117 г. след Христа ) са открити останки от римски строеж, състоящи се от различни по големина парчета разтрошени плоски мраморни плочи. Възможно е тук да е имало пътна станция (мутацио), която пътуващите са  използвали за подслон, почивка, за помощ и закрила.
   Тези и редица други исторически останки и паметници показват, че около селото, в различни епохи: праисторически, тракийски, гръцки, римски и по късно по времето на първите български царства и до падането под турска власт, са съществували множества селища, вилни имоти, пътни съоръжения и други, определящи една  активна и непрекъсната човешка дейност.

3. Някои исторически предпоставки и предания за възникване на селото
   След завладяването на българските земи от турците (този край пада под турско владичество около 1370 г. заедно с Пловдив, Стара Загора и други тракийски селища), с цел да бъде държано в покорност поробеното българско население, както и да се укрепи тила на напредващата на запад турска войска, е започнала усилена колонизация. Заселниците, различни турски племена, най-често номадски, са вървели просто след завоевателите, като например юруците, които престояват в района може би два века. Местното население е било подложено на невиждан до тогава терор: кланета, изнасилвания, помохамеданчване, унищожаване и разграбване на домовете, прогонване от земите си и др. (в народната ни памет е запазено името на султана Муса Челеби,  убит през 1413 г., наричан Муса Кеседжията, сиреч –  Главореза).  В последствие ленните владетели – спахиите са прибягвали до привличането на българско население като източник на безплатна и евтина работна ръка за обработка и поддръжка на раздадените им от султана имоти. Така  около тези владения са започнали да се обособяват малки населени от българи места.
   От устни предания са запазени сведения, че в местността „Халвата“ е имало неголямо чисто българско селище, което по неизвестни причини населението му се е преместило в местността „Юрта“ (към старите гробища на селото), където е основало ново селище. Както е известно от историята на Турската империя, периода през първата половина на XVIII век се характеризира с разлагането на типичната до тогава военна ленна система и разширяване на стоково-паричните отношения. Ленните владения се заменят постепенно с чифликчийска форма на собственост. Това от своя страна предизвиква дезорганизация на турската военна сила. Отслабването на централната власт дава възможност на полувоенни отряди от по няколко десетки до няколко хиляди души, наречени кърджалий или даалий, да извършват набези, да се установяват в отделни райони и да започнат систематично разграбване и опустошаване на селищата, особено тия намиращи се близо до главните пътища и населени с българско население, които поради подчиненото си положение са били с по-малки възможности за отбрана. Много от тях са били напълно унищожени, жителите – една част избити, а друга са се  изселели на други по-безопасни места. Такива места са се явявали в близост до турските чифлици, където от една страна са намирали закрила, а от друга възможност за препитание, работейки на безценица на чифликчията. По този начин и по това време (началото или първата половина на XVIII век) се предполага, че се е образувало село Гита върху площ, в която не са намерени останки от стари селища.
   Първите българи заселници поставили началото на основаването на с. Гита, както се е запазило в спомените на местното по-старо поколение, са придошли на новото място, непосредствено до тогавашния  чифлик на Али Лай Мурад, именно от селището, намиращо се, както бе посочено по-горе,  в местността „ Юрта“, на около два километра източно от днешното село.  Допуска се също така, че причината за преселването е, че селището се е намирало  непосредствено до важния по онова време път „Траяноолу“ аричан след това Траяновия друм, останки, от който са личали доскоро) по който са се предвижвали различни разбойнически шайки и са вършели опустошения, както вече бе описано по-преди. Втора, не по-маловажна причина за разселването на това чисто българско село  на новото място е, че населението на съседните села Насаплий, Саръ-Исмаил (Самуилово) и Чатал-юг (Осларка) е било турско и често е нападало беззащитното българско население от това село.
   Жилищата и стопанските сгради на чифликчията Али Мурад са се намирали на мястото, където са разположени бившите до скоро дворове на Белчо Цоневи и Цоньо Ангелови (северно от старата „горна“ будка за хляб). До средата на миналото столетие е стоял кладенеца, намиращ се в непосредствена близост до тези дворове, от който чифлика се е ползвал. Постепенно числеността  на ново преселилите се българи се е увеличила чрез своя естествен прираст от една страна и от друга – чрез  непрекъснатото прииждане, поради различни причини, на нови преселници българи от различни краища на страната.
   По предания останали в паметта на едни от най-възрастните хора от селото,  каквито например е дал през 1968 г. 85 годишният тогава Жеко Милев Арабаджиев, първите българи, сложили началото на новото селище били малко – едва девет „месаля“. По тогавашния християнски религиозен обичай всяко семейство е носело на Гергьовден на определено място (параклис, църква или оброчище), завити в месал (голяма кърпа, бохча) хляб и гергьовско агне за освещаване. Като се вземе предвид, че броя на жителите на тогавашните села е бил малък : от 50 до 100 най-много 200 души, т. е. от 8 – 10 до 25 – 30 семейства изглежда, че цялото или по-голямата част от населението на селището от местността „Юрта“ се е преселило около чифлика на Али Мурад.
    Пак по предания, пренасяни от поколение на поколение, в чифлика работел като управител един от ново преселилите се българи на име Тодор. С времето презимето и фамилията на дядо Тодор са се изтрили от народната памет, с изключение на това, че рода му е бил от Габровско и, че е упражнявал успешно шивашки занаят – кара терзирлъка, както тогава се е казвало, т. е. бил е шивач на черно шаячно мъжко облекло. Изглежда, че и други мъже от останалите преселници са практикували шиенето на традиционното черно облекло или по наследство занаята са продължили синовете или внуците на дядо Тодор щото в последствие са нарекли новото селище „селото на черните шивачи“ –  по турски: село Каратерзилери. Тук е мястото да се отбележи един  аспект от наименованието на селото, че в името е  отразено част от битието на местните българи: в този край мъжете са се обличали в черни дрехи както са ги ѝ наричали „чернодрешковци“ и е имало нужда от шивачи на такива дрехи и още  нещо не по-маловажно – името определя селото като чисто българско в сравнение с близките околни селища.
    Ето например някои данни и за околните на село Каратерзилери (Гита) населени места по онова време. Почти всички от тях в ранния и средния период на турското владичество били с   турско или преобладаващо турско население. Повечето села носят имената на спахиите, върху чиято земя са   заселени. Така например с. Саръ Исмаил (Самуилово) патрона е спахията Исмаил по прякор Жълтия, с. Алипашиново (с. Свобода) – на Али паша, с. Чакърларе (с. Димитриево) – на спахията Чакър.
    С чисто турско население чак до Освобождението е най-близкото до Каратерзилери село Насапли, намиращо се на около 2 – 2,5 км североизточно (сега землището се нарича Саплий и още могат да се намерят останки от старите градежи), което представа да съществува, тъй-като непосредствено с отстъпването на турската армия в края на Освободителната война жителите му  също бягат и се изселват в Турция, разпродавайки имотите си.
   Подобна е съдбата и на другото голямо за времето си  чисто турско село Икизлери (с. Воловарово)(при своето пътуване   през 1662 г. известният турски пътешественик и географ Евлия Челеби пише, че на път от Стара Загора за Пловдив се е установил в с. Икизлеръ, а не в близкия Чирпан). След изселване на турското население в с. Воловарово остават незначителен брой семейства, като в последствие   и те се разпръсват  и селото днес е пред изчезване.
    Намиращото на около 3,5 км източно от с. Каратерзилери (с. Гита) турско село  Чатал-юг (с. Осларкасъщо се обезлюдява след турското преселение. Българите, които закупуват някои имоти успяват да развият донякъде селището в това число да построят прогимназиално училище.
   Българското население на другите близки села: Чифлик –  махле (с. Държава), Куза (с. Целина), Меричлери и Алипашиново (с. Свобода) към времето на Освобождението нараства и изпреварва по численост турското население. Това осигурява възможност, особено в последните две села да има значителни народностни и културни прояви.
  
4. Най-ранни сведения за селото
    На мястото, върху което е заселено с. Гита,  доколкото е известно не са намерени веществени паметници – основи на сгради, предмети от бита, оръжия, домакински съдове и други оръдия на труда, паметни плочи, надписи и прочее, от които да се направят определени изводи, ако не за точната, то поне за приблизителната година, през която е образувано селото.
   Липсват и сигурни веществени доказателства, че върху площта, на която се намира сега селото е имало през културната история на човечеството трайно човешко селище. 
   В съзнанието на жителите  на селото не са запазени спомени за приблизителния период на заселването на селото. От поколение на поколение само се е предавало, както вече бе споменато, че това е станало около турски чифлик, без да се сочи определено време за това заселване.
   В откритите до сега литературни  източници също няма никакви данни  за образуването на село Гита. Разбира се следва да се поясни, че задълбочени проучвания в тази посока не са правени и е възможно в бъдеще да се допълнят досега събраните материали с нови документи и фактикоито да дадат една по-точна картина  изясняваща началните години от създаването на селото. По-долу  са изложени най-ранните сведения за селото открити в някои писмени източници.
    Професор Христо Гандев, като се позовава на изследванията на професор Беньо Цонев „Опис на ръкописите и старопечатни книги в Народната библиотека в Пловдив“, (Приложение 1.), съобщава в своята книга „Фактори на българското възраждане“ (изд. 1943 г., стр. 36,37 и 44, 45) (Приложение 2.), че село Каратерзилери през 18 век е било едно от сравнително млкото културни селища в нашата страна.
   В книгата си „История и етнография на гр. Чирпан“ (изд. 1938 г., стр. 145),(Приложение 3.) Никола П. Събчев отбелязва, че върху възпоменателната плоча поставена през месец февруари 1834 година при строежа на църквата „Света Богородица“ в гр. Чирпан, е отбелязано името на село Каратерзилери. Ето  и съответната част от текста на споменатата плоча в преработен (от старо славянски) вид: „.....Спомени Господи всички благочестиви православни християни спомогнали да се изгради Божествения храм намиращ се в Чирпан и на други(православни християни), намиращи се в селата от чирпанската кааза (околия):.....Меричлери,.........Куза (с. Целина),........Алтън-чаир (с. Златна ливада),  Чефлик махле (с. Държава), Кара-терзилери (с. Гита),.....Амин. 1834: февруари “.                                                     
      Най–старият писмен турски документ открит досега, отнасящ се до с. Гита, е султански ферман от 1849 година, с който се забранява да се пречи по какъвто и да е начин върху дейността на селската църква „Свети Никола“. Този ферман, както личи от текста му, е издаден по повод оплакването на църковното настоятелство в селото против религиозните притеснения на българите от страна на местните турци. Част от превода на текста на този документ, направен от турколога Гъльо Д. Гъльов, гласи : „...Във високославната султанска грамота дадена на духовника Никифор, митрополит на Пловдив и на спадащите към Пловдивската административна единица селища от ведомството на ромейската Цариградска патриаршия, изрично и ясно е отбелязано,        че никой не може .... да  престъпва към притеснения под предлог инспектиране на църквите и манастирите от страна на султанските чиновници, без да има предписание от най-високата административна власт. Въпреки това ясно положение, във височайшия ми щастлив султански двор се получи изложение, подпечатано от ромейският патриарх на Цариградския свети синод, в което се съобщава, че някои лица снабдени уж с изискваната за целта заповед, се явили за инспектиране на църквата „Свети Никола“ в село Терзилер Кара (Каратерзилери), спадащо към Чирпанска околия от духовната епархия на поменатия митрополит  и са притеснявали и тормозили църковните настоятели.
   С горе поменатото патриаршеско изложение се измолва издаването на моя височайша заповед (ферман) за забраняване  и запрещение на въпросните притеснения над църковните настоятели.
        .......................................................................................................
   На това основание, да се действува  съобразно дадените правдини в султанската грамота и така вие, гореспоменатия Одрински валия (генерал губернатор) и поменатия кадийски (съдийски) наместник на Чирпанска околия сте вече уведомени за това оплакване, и следва да забраните и не допускате постъпки от служебни лица в нарушение на горе установените правдини в църквите и манастирите.  
          Издадено в резиденцията Константиние (Цариград). 10 -19 август 1849 година.“
   От тези, макар и оскъдни документи цитирани до тук, както и от някои непреки доказателства,  изложени по-нататък, се вижда, че през първата половина на 19 век, а вероятно и през втората половина на 18 век, в селото е била изградена общностна група с утвърдено религиозно съзнание и при историческите условия на онова време, то е равностойно на осъзнаването на тази общност като народностна, т. е. българска. Тъй-като  за създаването на такава общност е необходимо сравнително по-дълъг период от време, то следва да се направи извода, че селото е образувано значително по-рано от края на 18 и началото на 19 век. В потвърждение на тези съждения са и редица други косвени доказателства разказани от най-възрастните хора на селото.
   Иван Танков хаджи Желев от род Ганевските твърди, че най-далечните им предци са дошли от Димотишко преди седем поколения, приблизително към края на 18 век или началото на 19 век. В това време е имало вече установено, макар и малобройно, селото Каратерзилери.
    Интересни са и сведенията  които  дава    Господин  Митров Танев за заселването на неговия род – Къневските в днешното село Гита. Те също са придошли от Димотишкото село Чукур ченгел, според спомените на неговия дядо – Таньо Кънев, починал през 1919 година на 90 годишна възраст. В родовата памет се е запазил повода за преселването: станало е в „чумаво време“. Знае се, че в края на 18 век тази коварна болест е обхванала една голяма част от населението на Тракия и Родопите. В „История и етнография на гр. Чирпан“ (стр. 112 и 137), (Приложение 3.)Н. Събчев е отбелязал, че хората са наричали този период като „голямо чумаво“ .
   От съпоставяне на сведенията по преселванията на тези родове – Ганевските и Къневските в Каратерзилери, могат да се направят следните изводи: първо,  че преселването им е станало едновременно през „голямото чумаво“ време, т. е. около 1800 година, второ – причината за това е появата на чума в Димотишко и явно част от населението на този край е било принудено да търси нови, по-малки селища, не обхванати от заразата и трето – преселниците от тези родове не образували ново поселище, а се установили във вече съществуващото малко  българско село Каратерзилери (българските села по онова време по начало били с малобройно, около 10 – 15 рода, население, по причини изложени по  горе). Явно, заварените тогава „девет месаля“ – семейства, са  поставили началото на селището няколко десетилетия по-рано, най-вероятно, както вече бе определено – в началото или през първата половина на 18 век. 


5. Основното родословие на селото
   Кои са първите родове   образували селото едва ли ще може да се установи, като се вземе под внимание, че тогава не е имало някаква система за регистрация на хората или каквато и да е форма на летопис. В различно време и поради различни причини в селото непрекъснато са се изселвали и заселвали нови семейства. Освен това с течение на времето първичните родове постоянно са се разделяли на вторични, третични и т. н. – с нови имена, вследствие на което се заличава връзката с родоначалника. При все това, макар с известна неточност, е направен опит  през 1965 година да бъдат посочени основните родове, от които тръгва населението  на селото.  Източниците  на сведенията  проследяващи     първоначално заселилите се семейства в селото са няколко:
     от летописната книга на църквата;
      от описанието на селото направено от Ганьо Попов;
       от кратката история на селото написана  от Митьо Милев Попов;
 от спомените на най-възрастните (към 1965 год.) и проявяващи жив интерес към миналото жители на селото: Тодор Аврамов Пенчев – 93 год., Ганьо Попов и Жеко Милев Арабаджиев – 82 год., Митьо Милев Попов – 76 год., Дельо Митров Танев, Наньо Белчев Ганчев и Пеньо Ганчев хаджи Цонев – 72 год., Господин Митров Танев – 68 год. и много други.
   Въз основа на това проучване се установяват четири групи родове:
      най-стари, образували селото или заселили се наскоро след образуването му;
    придошли по-късно със запазен спомен от къде е станало изселването им;
     заселили се около Освобождението и
      заселили се след Освобождението.
   В този раздел се изреждат само първичните родове  от първата група (без да се посочват произтичащите от тях вторични, третични и прочее родове), а те са: СТОЯН-ГЕНЧЕВИТЕ, ДОБРЕОЛАР (Героите), КУКУВСКИТЕ, УЗУНГЕНЧЕВИТЕ, ГАНЧОКИРЕВИТЕ, КОЮВСКИТЕ, ХАДЖИМИЛЕВИТЕ, ГЬОРГООЛАР и ХАДЖИКИРЕВИТЕ. Потвърждава се от това изследване достоверността на преданието за „деветте месаля“, т.е. за първите девет рода заселили се около чефлика на Али Мурад .
   Подробен списък на  установените от проучването родове е представен в  Приложение 4. в края на настоящата публикация.

6. Бит и поминък
   Какъв е бил живота на жителите на селото през далечните години след основаването му, днес може  само да се  предполага, опирайки се на сведенията и спомените разказвани през петдесетте години на миналото столетие от най-възрастните хора  в селото. Освен това като се вземе  под внимание, че промените в бита на хората от онова време не са ставали   динамично, а напротив – в продължение на   десетки години са се запазвали характерните обичаи, характерните социални и обществено-икономически отношения и порядки, то тези сведения и разкази могат  да се приемат  за твърде достоверни.
През ония отдалечени от нас години рода и   семейството са били   най-сигурната общност, в която отделния член е живял и се е развивал. Съществували са определени отношения между членовете в семейството на основата на различието по възраст и пол. Всички по-важни въпроси и проблеми свързани с ежедневието са се обсъждали от по-възрастните, но решаващата дума е имал най-старият – бащата или дядото в семейството. В домакинството майката или бабата  са били тези, които са доминирали при организацията и разпорежданията за извършването на големия обем  дейност предопределена от това, че всичко що се употребява и консумира се е сътворявало тук в семейството.  Като се започне от произвеждането на    изходните продукти, в това число и отглеждането на животни за тази цел, и се затвори цикъла с превръщането им в  храна, облекло, постелки, завивки и всякакви други вещи, и всичко това ръчно,  без помощта, на каквато и да е механика или техника. Ето как видния чирпански учител Таньо Пеев (1856–1936) отразява житието на хората от този край в края на 18 век „... жителите... са задоволявали скромните си и неразвити нужди почти сами: сами от добитъка си правели обуща(цървули), домашните си груби дрехи приготовлявали от вълната на собствените си дамъзлък(порода) овце, сами си правили и поправяли колата и ралото, сами са строили къщи – плевни и прочее.“ („История и етнография на гр. Чирпан“  изд. 1938 г., стр. 297)


  Баджата  с  печето
(Възстановка 3D модел)
    Жилищата на нашите прадеди били твърде скромни. Основните материали за направата им са били греди, камъни, пръти, бяла глинеста пръст,  слама. Най-често къщите са имали две стаи разположени на един етаж. Едната по-голямата стая са наричали „къщата“ и в зависимост от числеността на семейството имала размери  6 до 8 метра дължина и 4 до 5 метра ширина. Предназначението ѝ било многостранно: тук се е приготвела храната, тук се е хранело цялото семейство, ползвала се е за спане, за посрещане на гости. На едната стена, обикновено източната, изграждали камина – “баджа“, на която се е готвело яденето, а прeз зимата е служила за отопление. Над камината  имало издадена част – „пече“, с лавици за нареждане на посуда. На отсрещната стена  е оставена ниша, горната част на която наричали „мусандра“, средната – „дрешник“, а долната – „подлавица“, предназначени за подреждане на дрехите на семейството , за съхранение на   съдове, вещи и др. На  южната стена, между прозореца и вратата, на височина метър и половина е имало вградено хоризонтално дърво, на което са се закачали съдовете с вода – „бакърница“. Втората по-малка стая, наричана   „одая “ се е използвала за отделяне на младоженците или за някои по-специални гости. Двете стаи са излизали на обща веранда – „сайвант“ открита от южната част и подпряна с два или три дървени дирека – колониПодът на жилището се е трамбовал и изравнявал, след което повърхността се е измазвала със смес от глина, говежди тор и слама. Само срещу  големи празници – Великден, Гергьовден,  Коледа и др. са си позволявали да застелят пода с рогозки – „хасъри“, тъкани на ръка от царевична шума.
Бакърницата, хасъра и синията
(Възстановка 3D модел)
     Най-често по цялата северна стена на къщата са изграждали обора – „дама“, за отглеждане на едрия добитък, като оставяли врата между него и стаите за живеене. Обикновено от запад на жилището са прикрепвали навес – „салма“ служещ  за склад, а през него са отивали   към тавана и в хамбара, разположен в горната част на къщата. Пак в близост до къщата са били пристроени и останалите стопански сгради: кошарата за овцете – „саята“, плевника и др. Това разпределение на жилището и на останалите постройки са се запазили в селото до скоро, разбира се в доразвит и по-усъвършенствуван вид. Къщите стават двукатни, подовете – дъсчени, стените  – тухлени и т. н.
  
Двукатна „чардаклия“ къща от края на 19 век 
(Възстановка 3D модел)

        Храната е била главно растителна: от бобовите растения – фасул, бакла, леща, нахут; от зеленчуците – зеле, кромид и чеснов лук; от житните – булгур (жито), и др. Употребявали се за храна много и различни каши от пшеничено или царевично брашно. Повече от шест месеца на годината са били постни – време, през което не се яде „блажно“ месо и млечни продукти. Такива дни били коледните, великденските, богородичните и други християнски празници, които прилежно са се спазвали  от населението, в това число се е постило в сряда и петък. Основно се е консумирал хляб от пшеница, но много често, особено при сушави и не благодатни години, са приготвели хляб от ечемик и царевица. Брашното са млели на речни мелници. Все още възрастните хора от селото помнят  Нецовата  и Горуивановата воденици на река Арка.
   Месо употребявали само през определено време на годината. От месната храна използвали най-вече свинско месо след Коледа, в това число   мас (свинската мас тогава, а и по-късно, до средата на 20 век  е била основната мазнина, която се е слагала в ястията) и сланина, а на пролет по Гергьовден са се правели агнешко печено, чевермета и курбани. Овнешки курбан са приготвяли както при семейни празници: сватби, кръщенета, така и при погребения и помени. Говеждо месо се е ползвало твърде рядко и то предимно от негодно, възрастно или осакатено животно. Развъждали са и домашни птици за яйца и прясно пилешко месо.
   Широко застъпена храна е била млечната, благодарение на това, че са се отглеждали почти във всяко семейство овце  за вълна, месо и мляко.  Развъждали са крави и биволи, като са  използвали мъжките кастрати (волове) за впрегатен добитък, a  кравите и биволиците  за мляко. Млякото се е консумирало както в прясно състояние във вид на прясно и кисело млека, така и консервирано във вид на сирене и тъй-наречения  „катък“. Някъде го наричат „рядко сирене“, но по технология на получаване катъка се отличава от тази на сиренето. При катъка не се използва мая за подсирване (сирище), не се пресича, за да се „отсорвачи“, а се сгъстява след продължително варене на гъсто овче мляко и постоянно разбъркване по време на ферментацията. Сиренето са съхранявали в дървени качета или в глинени съдове –  „делви“, а катъка  – в овчи мехове(Интересно от кога и от къде е усвоен този метод за обработка и запазване на млечния продукт „катък“ в мях от овча кожа. За да се направи меха, кожата с оставена късо подстригана вълна, се е обръщала с вълната на вътре, като са завързвали здраво отворите при краката и опашката. Мяха се е напълвал от  към главата със сварено и подсолено мляко, разстилал се върху каменни плочи на подходящо хладно място – зимника, като през определено време мяха се е преобръщал или претъркулвал за разбъркване на катъка в него. Казвали са възрастни хора, живели, преди да се прекъсне тази практика, че по  специфичен аромат и вкусови качества този млечен продукт, произведен по изложения способ е бил ненадминат.) От кисело мляко, в специални дървени съдове – „буталки“,  се е „биело“ масло и мътан  –  мътеница (айрян).
Заселилите се около чифлика на Али Мурад български семейства, наред с работата на изполица на турския феодал, са обработвали наета под аренда земеделска земя, като малката част от придобитото на полето, която е оставала за семейството, е служило за прехраната на многобройната челяд и за изтъргуване и спечелване  на средства, с които са купували добитък и земя. Изнасяло се е за продан, особено в началото на есента, когато е ставал Чирпанския панаир (от 1 до 15 септември), всякаква  стока и добитък: агнета, овце, телета, малачета, коне, домашни птици и др.
С разпадането на турския феодализъм в края на 18 век, с разграждането на спахииството и ленната система е започнал процес на дробене на едрата  земеделска собственост, като земята малко по-малко минавала в ръцете на дребните собственици от средата на раята. Така вече в началото 19 век някои български семейства от селото са притежавали няколко десетки декари земя, за да стигнат в навечерието и след Освободителната война до няколко стотици декари. Именно през този период, към края на 20 век, селското землище  заедно с орница, ливади, мера и кории е възлизало на близо 30 хиляди декара. Характерно за почвата  на селската земя – черноземна, че е благодатна за производството на зърнени култури: пшеница, ечемик, ръж, овес. Още древното тракийско племе Пигогери (пигогери на гръцки означава производители на пшеница), населявали местата около средното течение на р. Марица са сеели пшеница, продължило и по-късно до наши дни. Поп Константин иконом в описанието си на Пловдивската епархия от 1819 г. пише:“Тази околия – става дума за Чирпанско – произвежда най-доброто жито; затова болшинството там се занимава със земеделие“.  Като селско-стопански култури в миналото в селото са отглеждали пшеницата, най-вече твърдата т. н. загария и лимеца, от фуражните – ечемик, ръж, овес, царевица, през някои периоди и значителни количества просо. Във връзка с развитието на животновъдството е било застъпено и отглеждането на фия и отчасти и на граха. По поречието на реките Арка и Канъта в местностите “Селските ливади“ и „Адите“ били оформени и добре напоявани ливади за косене на свежа и изсушена  трева – сено за храна на добитъка. Пак там, използвайки водата са отглеждали бостан: дини и пъпеши наричани тук карпузи и кауни. Сеело се е и памук за собствени нужди и за продан. Слънчогледът е навлязъл за отглеждане в селото много по-късно, някъде към първата половина на миналото столетие.
     Още със заселването тук, каратерзилерци, са се занимавали основно със земеделие и отчасти със скотовъдство, традиция запазена до наши дни. За теглителна сила: за оране, за превоз на стоки, за доставка на строителен и дървен материал, дърва за огрев и др., се е използвал изключително вола, донякъде бивола и  в по-малка степен коня. Конят, заедно с магарето са се ползвали за бърз пренос на хора и по-леки товари, поставени (товарите) в специално ушити от здраво домотъкано платно торби  наричани „дисаги“. Земята се е обработвала с дървено рало (в селото са го наричали „орало“ и то се е използвало за изораване на дворовете до към 80 - те години на миналото столетие) и с мотика; жътвата се е извършвала ръчно със сърп и паламарка. Как се е извършвала вършитбата? Първоначално примитивно са очуквали класовете, след време са започнали с помощта на домашните животни да отъпкват разхвърлените по хармана (това е добре трамбован и загладен терен посредством т. н. колендро, представляващо каменен цилиндър с диаметър около 45-50  сантиметра и дължина около 80-90 см., въртящ се около две оси, набити срещуположно на челните страни на цилиндъра и теглен от волски впряг) житни снопи, и по-късно – с диканя (представлява две скачени помежду си дебели около 10 см.  дъски, с ширина от порядъка на 85-90 см и дължина около 2 – 2,5 м, извита откъм предния край. От долу са набити т. н. „кремъци“ – отломки от твърд кварцов камък, острите ръбове на които режат и раздробяват вършаните култури.  Тегли се от волове или от кон – конска диканя,  по-тясна и по-малка от волската), която се е използвала за вършитба чак до към средата на 20 век –  до появяването на вършачката в  селото. За отвяване  на зърното от плявата са прибягвали до помощта на вятъра, а за по-доброто изчистване на зърното са   употребявали   различни решета. Трябва да се спомене, че навлизането на  плуга, редосеялката, отвяващата машина „веялката“, волската   жетварка, вършачката идват в помощ на земеделието в селото много по-късно, едва към 30-те и 40-те години на 20-ти век.
   Както беше отбелязано в животновъдството е било застъпено отглеждането предимно на овце. Всяко домакинство развъждало поне 10 до 15 глави овце, а  по-заможните стопани са имали и повече от 50 броя. Обикновено няколко семейства са се сдружавали  и събирали своите животни през лятото в големи стада от по 100 до 150 овце. Строили са временни кошари, наричани „чардаци“ върху или в близост до някоя нива на един от собствениците на овцете. Така нивата се е наторявала по естествен път, като следващата година кошарата се е премествала на нивата на следващия стопанин и т. н. Естествено за  тази нива годината е била  „нулева“, т. е. реколта не се е вземало от нея, но пък през следващите години плодородието ѝ е било богато.
   Вижда се, че на полето за оране, сеене, копане, жътва, вършитба и всичко останало свързано с производството и прибиране на реколтата, с развъждането и отглеждането на животни, до преработката в домашни условия на придобитата продукция в съестни производни: брашно, хляб, млека, сирена; в превръщане на вълната, памука в облекла, завивки, постелки и прочее, е изисквало много работна ръка. Може би това е предизвикало появата на многолюдната челяд сред българските семейства в селото през това време, като момчетата от рано са помагали на бащите си на полето, а момичетата – на своите майки и баби в домакинската работа. Например, родоначалника на рода Узунгенчеви –  Генчо, роден приблизително през 1792 –  97 год.  е имал седем сина и три дъщери, те от своя страна са отгледали не по-малко от шест-седем деца (родословното дърво на род Узунгенчеви е развито в Приложение 5.). Друга много важна помощ, към която   са прибягвали, за да насмогнат на сезонната работа това е било колективната взаимопомощ, унаследена може би още от родовото общество. Сдружени няколко семейства  са се изреждали да си помагат едни на други, т. е. това  са го наричали работа на заряда. Ако възникне на някой стопанин извънредна   работа, то други са се отзовавали да се включат за своевременното ѝ свършване, като този стопанин, след това, при удобен случай си е връщал указаното съдействие. Друга форма на взаимно подпомагане е било меджията. В случай, че се наложи дейност непосилна за едно семейство като например строене на къща или копане на кладенец са се поканвали от домакина повече хора на помощ. Той от своя страна гощавал присъствуващите с най-доброто, което имал; обикновено агнешко или овнешко печено или  курбан. Много често за подготовката на булчинския дар, а и при друга необходимост са се свиквали от домакинята т. н. „попрелки“, за извлачване на вълната и за изпридане на преждата необходима  за изтъкаване платовете за  дара. Пак под формата на взаимно сътрудничество е било подпомагането на семейство, което поради болест или смърт в семейството не са имали възможност да се справят сами със своята селскостопанска работа. В такъв случай много семейства, дори понякога цялото село са се претичали в помощ на пострадалото семейство.
    По този начин се е създавало известно единство в труда, което прераства в нравствено единство, обединяващо цялото селище  в едно, с повишени възможности за съпротива  при  неблагоприятни обстоятелства, каквото например е било турското потисничество. Това осъзнато единство и готовност за съпротива  граничеща до саможертва се откроява особено отчетливо сред по-будните жители на селото по времето, когато  Апостола Левски обикаля този край, въпроси, които ще бъдат разгледани в следващия раздел.

7. Прояви на народностно съзнание
   Към края на 18 век е налице един подем на народния дух в страната, познат ни като Българското Възраждане. Подем, който се долавя и в тогавашното село Каратрзилери (с. Гита). Определена роля за това несъмнено има църквата, като материализирана проява на религиозно съзнание. Съзнанието за религиозна общност при тогавашните исторически условия било равно на  особено народностно съзнание: понятието българин се е свързвало с понятието християнин. За това и първите прояви на противопоставяне срещу тиранията, с надигане на глас от страна на хората от селото са били свързани с отстояване на вярата.
   По предания е известно, че първата църква, направена в селото се е намирала на около двеста метра южно от чифлика на Али Лай Мурада близо до мястото на днешната църква. Тя е представлявала постройка подобна на зимник, вкопана в земята, а над повърхността се е извисявала не повече  от „един човешки бой (ръст)“  с размери около три на три метра. Стените ѝ били изплетени от пръти и измазани с глина, покрива е бил от слама и всичко това се  е правело да остане незабелязана и да не  привлича вниманието на турците. Знае се, че първия свещеник е бил от с. Пъстрово, но името му не се е запазило. Живеел на двайсет-трийсет метра от църквата. По късно, към средата на 19 век, свещеник е бил поп Цоньо най-малкия син на Узун Генчо (род Узунгенчеви  (Приложение 5.))Той е бил и първия известен  учител в селото (Приложение 6.). След нарастване на селото,     неизвестно точно кога е построена нова  църква на същото място, на  което е била старата, както е повелявал тогавашния обичай. В построяването ѝ са взели участие и жителите от околните села. Била е доста голяма, градена с дялани камъни и покрита с керемиди.
Черквата „Св. Ив. Рилски“ 
в селото днес
(Възстановка 3D модел)
В този период, вероятно около средата на 19 век, селото вече се очертава като религиозен център: в него има вече трима свещеници обслужващи и редица близки села. Изглежда, че през това време се засилва и натиска от страна на турците върху и против местната религиозна община: притеснения от различен характер, които принуждават местните първенци да направят оплакване до най-висша инстанция на османската империя – султана. Това може да се приеме за най-ранната смела проява на опълчване от страна жителите на селото  срещу турските своеволия, увенчала се с успех: издаден е султански ферман (м. август 1849 год.), изискващ от местните официални турски власти гарантирането на религиозните права на местното християнско население. Преводът на част от фермана бе цитиран в раздел 4. Не са останали встрани хората на селото от общонародната борба за отхвърлянето на едно друго господство, това на фанариотската (гръцка) църква и създаване на самостоятелна българска патриаршия. Знае се от историята до какви извращения са достигали гръцките свещенослужители по нашите земи. В една дописка от селото до в. “България“ (бр. 54/30 март 1860 г.) се осмива поведението на Пловдивския владика грък Иларион Левкийски по време на обиколката му в епархията за събиране на църковни налози. Селата писнали от него. На човек от Каратерзилери той натрапил някакво фалшиво евангелие като поискал да му плати  250 гроша за него. Човекът се възпротивил за което е бил аферосан (вид духовно проклятие) от владиката. За опрощаване на наказанието са му били поискани да заплати нови 1000 гроша. Естествено, упоритият каратерзилерец нито е взел евангелието, нито е платил глобата. Дописката завършва с одобрение към постъпката на човека  и с ирония към  гръцкия владика:„Нека си му стоят паричките в джоба и нека афероса и той владиката.“
   Първите свещеници са били и първите учители на селото. Училището  е било част от църквата – така нареченото килийно училище. Учениците са се запознавали само с четене и писане,  без   учебни помагала или програми. Основно са се чели и преписвали  църковни псалтири. Първоначално обучението в писането е ставало върху пясъчници: насипан фин пясък, който се заглаждал с дъсчица и върху който са изписвали буквите с подострена пръчица. Обучавали са се едновременно момчета и момичета на различна възраст и то предимно през лятото. Учителят е обучавал индивидуално всеки ученик в зависимост от напредъка му в заученото. Заплащането на учителя е ставало в натура по договаряне с местната религиозна община. Към края на 19 век и в селото навлиза взаимно-обучителната метода, позната на времето като „Бен-Ланкастерска“ (Андрей Бел 1751-1832 и Йосиф Ланкастер 1778-1838, английски учители въвели първи това обучение, което бързо се разпространява в цяла Европа), при която учениците в  по-горните класове са помагали в обучение на по-малките. Първото училище, отделено от църквата, било направено в църковния двор  на десетина метра на север. Било е малко – само от три стаички. В летописната книга на училището са отбелязани през годините от 1856 до 1879 всички учители преподавали в селото (Приложение 6.),  като прави впечатление, че името на свещеника  Цоньо Генчев се среща в началото и в края на посочения над двадесетгодишен период. Поп Цоньо е учителствувал през 1856/1857 години и в годините 1876/1877, когато активно е работил по организацията и подготовката на местните поборници за участие в Старозагрското въстание – един важен епизод от историята на селото, който ще бъде разгледан по-нататък.
   Въпреки, че имената на просветните дейци в селото преди 1856 година са неизвестни, има данни, че в селото,  много преди това, е имало активен за времето културен живот. В старопечатната книга под номер 39 на публикацията на професор Беньо Цонев (Приложение 1.), цитирана в раздел 4.,   е споменато едно многозначително име в  поизличения надпис писан на ръка върху последната корица на книгата: „... с........ Кн...га на Б...ича Граматик   .... Каратерзилере “. 

Копие  на надписа
       Тази книга е осмогласник от 17 век намерен от асеновградския свещеник  Иван Т. Бухлев през 1909 година и предаден за съхранение в народната библиотека  Пловдив. В края на осмогласника  (стр. 27от Приложение 1.) е прибавен, явно от притежателя на осмогласника  Б. Граматик от Каратерзилери, ръкописен текст на две „слова“ – първия на сръбски, а втория на новобългарски език, последния с доста объркан правопис и със заглавие: „Слово  Вар...лаама и Wасафа“. От факта, че в онова отдалечено време  в селото е имало грамотни и образовани хора проф. Хр. Гандев прави извода, че  селото е било едно от „малкото културни селища в нашата страна“.
Митьо Милев Попов съобщава в своите бележки върху историята на селото, че тук са идвали да се учат към средата на 19 век деца от околните села Държава, Свобода, Самуилово, Могилово и др. Това се потвърждава и от Иванка К. Мурджева, която в книгата   си       „Етнографско изследване  на  с. Свобода (Алипашиново), Чирпанско“ изд. 2007 г. на стр. 28 отбелязва:“До 1858 год. в Алипашиново не е имало училищна сграда. Занятията се провеждали в частни къщи. Учителят ...... обучавал по килийната метода. По същата се е учил Мина Дедов в с. Малко Шивачево (тогава с. Каратерзилери ) и  в гр. Чирпан“. Пак там, на стр. 27, се споменава, че въпросния Мина Дедов, роден през 1830 год., става учител в Алипашиново, а през 1858 год. е ръкоположен за свещеник. От съпоставката на посочените години следва, че ученика М. Дедов се е обучавал в килийното училище в съседното с. Каратерзилери някъде към 1838-1840 години, за да продължи да се учи по-късно в гр. Чирпан и след това да учителствува в родното си село.
    Сравнително високото за онова време културно равнище на населението на Каратерзилери и неговата борба за отстояване на религиозните си права допринасят за повишаване на политическото му съзнание. Вече  "Историята"  на Паисий се чете от младото поколение на селото и в него се пробужда духа за национална принадлежност, потъпкван умишлено в продължение на векове от турския завоевател. До селото достигат и се разпространяват идеите на Г. С. Раковски за българско национално освободително революционно движение. Проводници за този революционен подем в селото са били учителите – свещеници, които без съмнение са стояли в основата на патриотичните акции описани по-горе, а изглежда и на други обществено-културни прояви, пробуждащи и разпалващи родолюбието сред населението. Защото още при първото посещение на Левски в този край (според спомените на Георги Данчов Зографина, сподвижник на Апостола от гр. Чирпан, Левски идва в града за пръв път през май 1869 г. и по-късно през октомври 1871 г. и март 1872 г.), когато обиколя   страната за съставяне на революционни комитети, в селото вече  има изразена революционна нагласа и готовност. Това проличава от случващото се по-късно. Като се вземе под внимание, че всичко свързано с революционната подготовка се е извършвало конспиративно и в строга тайна, то явно не се е водела каквато и да е документация по организацията и действията на поборниците от селото за участие в предстоящото въстание. Възможно е Левски да е посещавал селото, което предположение е изказвал, позовавайки се на разкази, Дельо М. Танев, възможно е някой от водачите на поборниците от селото да е участвувал на срещите с Левски, както са говори за поп Цоньо Генчев. Така или иначе в селото е имало изграден революционен комитет, който в продължение на четири-пет години: от 1869 г. до есента на 1875 г. е развивал усилена мобилизираща и вдъхновяваща дейност сред населението не само в селото, но и в близките на Каратерзилери села. Най-вероятно поп Цоньо да е бил един от първите пропагандатори на революционните идеи сред каратерзилерци и организатор за изграждането  на революционния комитет, защото се знае, че той е участвувал в историческото събрание на съзаклятниците от Ст. Загора, Хасково , Чирпан и от близките села, проведено на 1 септември 1875 г. в местността Памуклука на гр. Чирпан. Основна тема на събранието е подготовката на   въстанието. Съгласно взетото решение на последвалото в Ст. Загора събрание под ръководството на Стефан Стамболов въстанието е трябвало да избухне повсеместно на 15 срещу 16 септември същата година.  Сборният пункт на четниците от селата на Чирпанската околия и от град Чирпан е  местността Памуклука, откъдето е следвало да превземат конака. Поради поредица от последвали провали и коварни предателства, през нощта на 15 септември на определеното място    е дошла само групата от 200 души въстаници от село Каратерзилери. След като не намерили нито други четници, нито ръководителите на въстанието от града, са приели, че е настъпила промяна и са се прибрали обратно в селото (тези сведения посочва и Захари Стоянов в „Записки  по българските въстания“ изд. 1977 г. стр. 207). Подобен провал има и  въстанието в Ст. Загора. Независимо от неуспеха на въстанието то отбелязва релефно неустрашимостта на участниците  от селото и готовността им за саможертва в името и  за делото на великата цел – свободата. Непосредствено след провала започват насилия и арести. Задържани са били 71 поборници от селото и откарани на разпит в Ст. Загора. Някои от арестуваните, между които членовете  на революционния комитет: даскал Цоньо Пенев х. Цонев, Иван Дедов, Пеньо Боев, били откарани в Одрин за допълнително разследване, а по-късно освободени. През 1877 година са били заловени главните организатори  на въстанието в селото поп Цоньо Генчев и Иван Цонев Кадирев (В „Спомени“ стр. 124 на Петър Гарвалов – съзаклятник от гр. Чирпан не се споменава името на Ив. Ц. Кадирев, а на даскал Цоньо, а в „История и етнография на гр. Чирпан“ (изд. 1938 г.,   стр262) Никола П. Събчев посочва съвсем друг поборник от селото починал на заточение в Мала Азия – Таньо Иванов Тъпанов. Единствено името на поп Цоньо Генчев стои неизменно в посочените източници). Подложени на жестока инквизиция те са осъдени на 15 годишен затвор и откарани на  заточение в Мала Азия. На път на заточението в Одрин почива Иван Ц. Кадирев, а поп Цоньо оставя костите си някъде из Деарбекирските зандани в същата година, не понасяйки за неговата напреднала възраст тежките условя и мъчения, на които е бил подложен. И това се случва няколко месеца преди края на Руско-Турската Освободителна война. На 3 януари 1878 г. конницата на полковник Седелников от авангарда на руската войска   минава победоносно покрай селото на път от Ст. Загора за Чирпан.
    На 3 март 1878 година, с подписването на Сан Стефанския мирен договор, Турция окончателно капитулира. На 3 март 1878 година се слага край на най-продължителното, на най-нехуманното и най-омразното потисничество в Българската история. Нека не забравяме и нека отдадем заслуженото признание и почит към онези знайни и незнайни наши предци, борци и патриоти от селото, които със своето себеотрицание и саможертва през есента на 1875 година допринесоха    за този апотеоз – извоюването  на заветната за много поколения българи СВОБОДА. Поклон пред паметта им!




Приложение1.



Копие на стр. 25, 26 и 27 от изследването на професор Беньо Цонев  „Опис на ръкописите и старопечатни книги в Народната библиотека в Пловдив“ в които под № 39 е разгледан Осмогласника притежаван от Бойчо Граматик


Приложение2.
Копие на стр.  36 и 37 от книгата  „Фактори на българското възраждане“  в които  професор Хр. Гандев обосновава съставянето на списъка на селищата – просфетни огнища на територията на България преди Освобождението.
  
Копие на стр. 44 и45 от книгата  „Фактори на българското възраждане“  в които  село Каратерзилери  е посочено в списъка на селищата– просфетни огнища.



Приложение3.

Книгата
„История и етнография на гр. Чирпан“

от Никола П. Събчев



Приложение4.
РОДОВЕ
НАСЕЛЯВАЛИ СЕЛО ГИТА ОТ НЕГОВОТО  ОСНОВАВАНЕ
 
I.Родове основали селото или заселили се непосредствено след това
1.СТОЯН ГЕНЧЕВИТЕ
а)Петев Генчевите  б)Поп Матеевите  в)Неделчо Петровите  г)Чиликовите  д)Шиваровите   е)Дядовите Стайкови   ж)Дядовите Вълканови
2.ДОБРООЛАР ( ГЕРОИТЕ )
а)Голям Добревите(Александровите)   б)Малък Добревите   в)Героите г)Матанята
3.КУКУВСКИТЕ
а)Белчо Цоневите   б)Белчо Илчевите (изселели се)  
в)Белчо Тодоровите   г)Бековите   д)Кадирята
4.УЗУН ГЕНЧЕВИТЕ
а)Мочуковите   б)Дядовите Киреви    в)Балев Киревите  г)Кара Ганевите   д)Попов  Милевите (Цоньо,Жельо и Митьо )
5.ГАНЧО КИРЕВИТЕ(Говорило се е,че праотеца на рода е бил брат на Узун Генчо,т.е. двата рода произлизат от един първичен род)
6.КОЮВСКИТЕ
      а)Коьвските    б)Вълчановите (Цоньо,Таньо и Белчо)
7.ХАДЖИ  МИЛЕВИТЕ
а)Рабаджиите    б)Маджаровите
8.ГЬОРГООЛАР
а)Гьоргоолар   б)Саламановите   в)Петровските  г)Учиджиите  д)Станчо Добревите
9.ХАДЖИ  КИРЕВИТЕ

II.Родове дошли по-късно, със запазен спомен от къде идват
1.АВРАМОВИТЕ (Придошли от Габровско )
а)Дядо Аврамовите   б)Пенчо Аврамовите    в)Генковите
2. КИРЧЕВ  ИЛЧЕВИТЕ
а)Кирчев Илчевите   б)Кавръците   в)Ванчоолар
3.ГАНЧЕВ  ИЛЧЕВИТЕ
а)Кьошевите   б)Шифтеревите
4.ХАДЖИ  ЖЕЛЕВИТЕ (Придошли от Димотишко в края на 18 век,когато в селото е имало около 10 къщи)
а)Хаджи Вълчевите   б) Ганевските


III.Родове заселили се преди Освобождението
1.ГУГЛЮ (ГУРУ) ИВАНОВИТЕ (Родоначалника Гуглю Иван е дошъл от съседното село Икизлери – Воловарово.)
2.ТОНЕВ  МАТКОВИТЕ
а)Матко Пеневите (Доньо и Петър Маткови)    б)Петър Боевите   в)Къс Матковите
3.ХАДЖИ  ЦОНЕВИТЕ
а)Хаджи Цоневите  (Маноловите)   б)Боев Тодоровите (Гочо и братя Маткови)   в)Мукелови
4.ДЕДООЛАР (Приошли от Габровско)
5.КЪНЕВСКИТЕ (Идват от с. Чукур Ченгел,Димотишко в края на 18 век)
а)Митър Таневите (Дельо и Господин)  б)Юруците  в)Славчев Недевите  г)Попов Недевите   д)Георги Танчевите
6.ДЯДОВИТЕ  МАНЕВИ  ( Придошли от Албания)
а)Балевите   б)Крачолята   в)Манев Вътевите
7.КРИВ  ИЛЧЕВИТЕ
а)Манев Генчевите (Делчо Илчев и Иван Делчев Минин)   б)Дядовите Атанасови (Даскал Таньо,Наньо и Кольо)
8.ХАДЖИ  ИВАНОВИТЕ
а)Вътков Ивановите (Господин и Къньо Недеви,Вътьо Стойчев,Митър Тотев)   б)Ганчев Ивановите   в)Ганчев Белчевите   г)Иван Ганчев Кънев
9.МИЛЬО  ГЕРГЕВИТЕ
а)Генев Ганчевите  (Добри Ганчевите)  б)Ракавите   в)Мургите
10.ПОП  РУСИНОВИТЕ (Придошли от Габровско)
11.ДЯДО  ВЪТЕВИТЕ (Идват от с. Меричлери)
12.ОГНЯНОВИТЕ (Идват от с. Рупките)
13.КИСИМОВИТЕ (Идват от с.Яворово)
14.ТРЪНКОВИТЕ
а)Дядовите Маринови   б)Трънковите  в)Пенев Йовчевите

IV. Родове заселили се след Освобождението
1.ПРИСТАВИТЕ (Идват от с.Конопчий)
2.ЛАМБАНТОВИТЕ(Идват от с.Могилово)
3.БЪЛГУРЕВИТЕ
4.ПОСТАЛЕВИТЕ
                                                      




Приложение 5.  





Приложение 6. 
СПИСЪК
НА  УЧИТЕЛИТЕ В С.КАРАТЕРЗИЛЕРИ (ГИТА) ЗА ПЕРИОДА 1856 – 1879 ГОД.


Учебна година
Учител
Име , фамилия
От къде  идва
Град ,село
Забележка
1856/1857
свещ. Цоньо Генчев
Каратерзилери
(Гита)
1857/1858
даскал Огнянов
Курт бунар
(Винарово)
1858/1859
даскал Огнянов
Курт бунар
(Винарово)
1859/1860
даскал Огнянов
Курт бунар
(Винарово)
1860/1861
Димо х. Петров
Чирпан

1861/1862
Димо х. Петров
Чирпан

1862/1863
Русен Недев
Каратерзилери
(Гита)
1863/1864
Нестер Вълков
Меричлери

1864/1865
Нестер Вълков
Меричлери

1865/1866
Цоньо Пенев   х.Цонев
Каратерзилери
(Гита)
1866/1867
свещ. Русен Недев
Каратерзилери
(Гита)
1867/1868
Иванчо Н.Карагюлев
Меричлери

1868/1869
Иванчо Н.Карагюлев
Меричлери

1869/1870
Иванчо Н.Карагюлев
Меричлери

1876/1877
свещ. Цоньо Генчев
Каратерзилери
(Гита)
1877/1878
Огнян Кочев
Чирпан

1878/1879
Цоньо Пчеларов
Каратерзилери
(Гита)


Използвана литература:

1.     Беньо Цонев,  Опис на ръкописите и старопечатни книги в Народната библиотека в Пловдив, София, 1943
2.        Захари Стоянов,  Записки по българските въстания,  София, 1977
3.         Иванка К. Мурджева, Етнографско изследване на с. Свобода  (Алипашиново),Чирпанско,  София, 2007
4.          Митьо Д.  Милев, Родословие,  http://mdm-baltasar.blogspot.com/2012/11/blog-post.html
5.         Митьо М. Попов, История на село Гита,  ръкопис,  година неизвестна
6.     Неизвестен  автор, История на село Гита,  ръкопис,  година неизвестна
7.         Никола Кондарев, Никола Гарвалов, Тошо Атанасов,  История на Чирпан и Чирпанско,  София, 1987
8.        Никола Събчев, История и етнография на град Чирпан, Чирпан, 1938

9.      Христо Гандев,  Фактори на българското възраждане,  София, 1971



К  Р  А  Й




6 коментара:

  1. Какво мога да кажа,освен да Ви поздравя за положеният труд.Защото за да издирите всичко това става само с огромен труд и упоритост.Но това се знае само от човек които е минал по този път.Важното е едно колега че оставяме след нас този тъй ценен материал,който потвърждава тезата на Пайсий"Обичай своя род и родина ,не се срамувай от своя произход"Още веднъж Ви подравям.
    Колкото до моята книга за Меричлери,мога да ти я изпратя.Само ми съобщи някакъв адрес.

    ОтговорИзтриване
  2. Този коментар бе премахнат от автора.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Вярно, имах мотивацията, вътрешното убеждение и мерака, че върша нещо що годе полезно, с което да опазя малкото останала историческа памет за родния ми край. Това не ми е било товар , а – удоволетворение.
      Трябва да си призная, че повече ми тежеше да преглъщам характерното, необяснимо за мен, чиновническо отношение („Царят дава , пъдарят не дава“) при издирването на материалите по „Историята...“, заключени и прашасали по разни чекмежета....

      Изтриване
  3. Здравейте,
    съдейки по инициалите М. Д., стигам до извода, че Вие, навярно, сте Митко Дончев Милев - първи братовчед на майка ми Янка Вълканова. Беше ми много интересно да науча факти за историята на с. Гита, и по-точно за пра-прадядо си поп Цоньо Генчев.
    Казвам се Радко Тодоров, живея в гр. Кърджали, и много ще се радвам ако се свържете с мен.
    Поздрави !

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Да, Радко! Радвам се, че си проявил интерес към родовите си корени. Ще ги откриеш в блога ми в публикацията ,,Родословието" https://mdm-baltasar.blogspot.com/2012/11/blog-post.html. Там, моята мила братовчедка и твоя майка Янка е с поредица 1.7.2.7.1.1., а ти фигурираш с поредица 1.7.2.7.1.1.2. в род ,,Попов Милеви".
      А за да се свържем, можеш да съобщиш телефона си в имейла ми, публикуван в профила ми EMDIEM.

      Изтриване
  4. Този коментар бе премахнат от автора.

    ОтговорИзтриване