Отмъщението на царицата

Отмъщението на царицата

Текст и илюстрации
М. Д. Милев

Беше петък срещу събота вечер. Не бях влизал в къщата от есента. Миришеше на застояло и спарено. Не ми е приятно. Винаги е така, когато прекрачвам прага на родния си дом след дълго отсъствие.

Отворих врати и прозорци. Ароматът на зюмбюл и люляк и прохладата на майската вечер изпълниха околното пространство. Дишах с пълни гърди и бавно ми се върна спомена на детството, преминало тук.

Наближаваше полунощ и щом отпуснах глава на старото легло, сънят ме грабна. Сънувам пчелен кошер, рояк пчели около мен, по мен, по главата, по ръцете. Навират се в ушите, в носа ми. Жужат ужасно... Събуждам се задъхано, но шумът на стотиците, хиляди пчели продължаваше все още да отеква наоколо. Невероятно. Разсъних се окончателно и пак чувам отчетливо, съвсем близо до мен жуженето на пчелен кошер. Наострям слух. Шумът идва точно под леглото ми. Скачам, паля лампата, отмятам провесилата се завивка и внимателно поглеждам отдолу. Сумрак. Жужукането се усилва, но пчели няма, не се виждат. Бре да му се не види! Що за дяволия? Най-после, като легнах на земята с ухо залепено на дюшемето, ми се проясни: под дъските на пода явно имаше самонастанило се пчелно семейство и то отвесно, на петдесетина сантиметра от възглавницата ми. Ето защо съм сънувал този кошмар.

Легнах отново, но дълго време сън не ме лови. Все едно съм част от пчелния рояк. Към сутринта съм се унесъл и когато отворих очи видях, че слънцето беше напекло. Денят беше порасъл: месец ни делеше от най-високото слънцестоене 22 юни.

Имах доста работа и набързо изхвърчах от стаята. Още на прага на входа ме посрещна стадо пчели. Едни идваха, други излитаха, забързани, устремени. Трети се въртяха около една пролука точно между прага на вратата и циментовата плоча на откритата тераса. Разбрах, че тук беше главният портал на пчелната къща. А тези, които кръжаха наоколо бяха бодигардовете. Веднага ме нападнаха, все едно бях натрапник и  неканен гост в чужд дом.

Внимателно прекрачих пазачите и изскочих на улицата.

– Добре дошъл – ме посрещна леля Радка, наша съседка.

– Добре заварила – отвърнах и  ѝ се оплаках за случилото се.

– Ами да. Снощи видях, как едно пчелно семейство се роеше. Мина с фучене през двора ни. Сигурно пролуката на вашия праг с нещо е привлякла пчелата-майка и рояка се е настанил под дюшемето. Бягай да търсиш някой пчелар да го измъкне от там,  инак ще си береш ядове!

Набързо запрехвърлях мисълта си от човек на човек и накрая се досетих за Бончо. Беше с година-две по-малък от мен, учили сме заедно в началното училище и добре се познавахме. Тръгнах нататък, към долната махала, където беше бащината му къща. Иначе той живееше в града, но всеки петък си идваше в двора. Близо до Бончови срещам баба Пенка.

– Накъде синко – ме пита.

– При Бончо отивам. Дали ще е тука, че много ми е нужен? – отговарям и продължавам с втори въпрос:

– И стоят ли му кошерите?

– Тука е. Ей къде му е вартбургчето. И кошери гледа. От както баща му си отиде, той пое всичко: пчели, къща двор, градина. Седмица не пропуща. Много се блъска това момче, сам-самичък!

– Е, как? Кога се спомина бай Първан? – спонтанно се учудих аз, понеже  знаех бащата като жизнен, здравеняк и пъргав човек.

– Преди няколко години – каза баба Пенка – ей тука пред очите ми. По обяд, като се прибирал от магазина,  до оня дирек тупна и от триння – и посочи към електрическия стълб до отсрещния ъгъл на улицата.

„От триння“ израз често пущан тука в обръщение значеше „от три дена“. Или това, което е станало, все едно е било с голяма продължителност, т.е. паднал и не станал три дена, следователно – свършил жизнения му път.

– И казваш много се блъска това момче? Зная, че имаше пораснали деца.

– Така. И на внуче очаква скоро да се радва. Двама сина, изучи ги, ожени ги, в града къща им направи. Големци били станали. Какво да правели тука, в тая „цигания“?

Тръгнах към Бончо. Намерих го в градината, под овошките, с пръскачка на рамо. Дворчето му оградено с невисок дувар, над който бе опънал оградна мрежа, между тухлени колонки, покрити с керемида, та да се не рушат от дъждовете. Ръката на добър стопанин се усещаше и в чистата му и подредена градина с всякакви дръвчета: ябълки, круши, сливи, дюли, лозенце, домати и прочее. От малък си беше тих и скромен и работлив като баща си.

Има хора, и то образовани, за да ги забележат, какви ли трикове не използват: правят се на клоуни, говорят много, без нещо смислено да казват, усукват нещата витиевато, с евангелски притчи така, че да се разбира „и тако и вако“ или нищо да се не разбира... А Бончо беше точен, кратък и ясен, и смирен във всичко.

Видяхме се. Казах му болката си.

– Нека, като приключа с пръскането, да я свършим тая работа. Става ли? Не по-късно от час!

– Разбира се, че става. Само дано не те притеснявам.

– В никакъв случай – ми отговори с характерната за него усмивка.

Не след дълго вартбургчето спря пред нашата порта. Заизважда от багажника един по един пчеларските такъми. Най-напред едно старо кошерче, плетено от върбови клонки и обмазано с оборски тор, после – духало, мрежа с чул за лицето, някакви зелени листа и накрая  – найлонов плик със сухи магарешки фекалии.

Показах му главния портал на пчелния дом. Скрих се в стаята и застанах до прозореца. Като обигран пчелар Бончо се захвана за работа. Отвори тенекиения резервоар на духалото, сложи няколко бучки от найлоновия плик, драсна клечка кибрит и започна да разпалва съдържимото с духалото. Закопча ръкавите си, нахлузи чула на главата и въоръжен с духалката насочи миризливата пушилка към пчелния вход. След време взе кошера в едната ръка, а с другата заръкомаха със зелените листа по посока на кошера, като нещо говореше, но зад стъклото нищо не разбирах. Тая процедура се повтори няколко пъти, може би в продължение на час. Но нищо, „сух“ напън, никакъв резултат! Накрая направи знак с ръка към мен да изляза, свали чула  и рече:

– Съжалявам... Повярвах на леля Радкините приказки за снощното роене. Ако беше така, пчелата щеше да се хване, но в случая тая  майка царица е друга, изготвили пити, снесла е яйца и кошерът е заработил, не от вчера, не от миналата седмица, а може би от месец. С топ да стреляш – няма махане. Съжалявам...

– Е, сега какво да правя? – едва не проплаках. – Дай ми акъл, че никак не разбирам от царе и царици и на всичко отгоре си сменихме местата с тая пуста пчела: в собствената си къща се чувствам като пришелец, а те се разполагат като господари. Пазачите ме смятат за търтей и слава богу, че не съм още нахапан. Пък съм и алергичен към пчелната отрова...

– Като опушвах и одимявах, не забелязах от друго място да излизат пчели, освен от тая пукнатина до прага. Вземи ситен пясък и довечера запълни добре процепа. Да нямат излаз. Така ще се задушат. Друго не мога да те посъветвам – каза Бончо, като си засъбира принадлежностите.

Имах маришки пясък, пресях го през мрежа за комари и по тъмно, както ми беше казано, изсипах цяла кофа сух пясък в цепнатината. Къде пропадна това количество надолу, все едно изтича като пясъчен часовник? Но в крайна сметка целта беше постигната, дупката запълнена и бях доволен, сякаш съм улучил шестица от тотото. Легнах в леглото над пчелното гнездо и жужукането вече ми беше като приспивна песен. Така , без кошмари, съм спал до разсъмване.

Трябваше отрано да си тръгвам. Отварям входната врата, прекрачвам прага – ни пчелица, ни мушица – тихо и спокойно. Имах чувството, че съм постигнал славна победа в люта битка.

...............................................................................

Така се стекоха нещата щото следващото ми връщане в старата ми къща стана чак след година. Пак беше май, пак зеленина , мирис на зюмбюл и люляк. Овошките разцъфнали, разноцветни пеперуди пръпнали, славеите запели, всичко наоколо – райска градина. И пак бързах да си свърша някаква неотложна работа. Нямах време да се наслаждавам до насита на майските сутрини и вечери, които ми бяха най-любими още от дете. Имам позната, доктор Байкова, която споделяше, че есента за нея е сезонът, който най ѝ допада, с цветната палитра на дърветата, с листопада, с дъждовното и мъгливо време. Как ли не! За мен есента бе като есента на живота, като залеза – красив и цветен, но след него – мрак.

Изкачвам няколкото стъпала на верандата и най-напред погледа ми забелязва познатата картинка от лани, но далеч по-наситена в детайлите. Работливите пчелички, в количества надвишаващи в пъти ланшните, щъкаха напред-назад. Бодигардите – също двойни и тройни. Това ми подсказва, че имането, което се пази под дюшемето и то е двойно и тройно. А кой знае – може и много повече. Пред дупката – разстлана купчинка от моя пресят ситен пясък. Площадката пред пчелния портал представляваше лъскав жълтеникавокафяв ореол, с дъх на восък и мед. Явно, при захождането и приземяването на работничките, част от препълнените им кофички с  мед са се разплисквали (образно казано).

Разбирам – предната година съм я свършил като „кучето на нивата“: много вероятно пукнатината да е била дълбока и пясъка след мен  да е продължил да се сипе надолу, подпомогнат от лапичките на напиращите да излязат навън пчелички и отворът да се е отпушил още същия ден.

Спомних си думите на леля Радка как ще се бера ядове. Пак се озовах в ролята на натрапник искащ да се настани в чужд имот. Наближавайки вратата, за да я отключа и вляза, армада от  пчелни „Фокери“ и „Месершмити“ запикираха към мен. Така са се казвали всяващите паника и ужас немски изтребители по време на двете световни.

Ядове, ама ядове!

Денят преваляше, умората ме налегна, оправих постелята и се проснах на леглото. Под мен не жужене, а тътен, буботене, като разгоряла се печка. Чувал съм, че с пърхане на крилцата, тази високоорганизирана пчелна общност, е вентилирала кошеровото пространство и поддържала постоянна температура. Да се заспива невъзможно, та и план трябваше да мисля за справяне със ситуацията.

„...и довечера запълни добре процепа. Да нямат излаз. Така ще се задушат. Друго не мога да те посъветвам – ми изплуваха в главата напътствията на моя приятел Бончо. Та, ако ще е за „запълване добре“ на отвора, защо да не е с цимент – мисля си. Просто Бончо не е предполагал каква бездна е зеела под дупката и ми е предложил пясък за по-простичко и лесно решение. Отхвърлих завивките и за час и нещо се справих със задачата: първо напъхах ситни камъчета в процепа и обилно циментирах цялото пространство около прага на вратата. Защото знам ли, имаше леки пукнатини тук-там, откъдето, при големия зор, пчелното семейство можеше да се напънат и да си направят пролука.

На сутринта, огледах „добре“ свършената от мен работа по опушването и след като обиколих кметството и земеделската кооперация, за да взема нещото, за което си бях дошъл, отпраших за града.

..................................................................................

Мина и тая година, отиде си ѝ зимата и ето – пукна  се отново пролетта. Аз пак не намерих причина да навестя стария си дом през това време. Мисля, беше април, когато отново се върнах и влязох през входната порта, понеже сега си спомням, че ме посрещнаха жълтите, белите и розови лалета, окъпали градинката пред къщата. Пак пъстри пеперуди, пак райски красоти. Отправям поглед към прага на входната врата откъм терасата. Няма го там лепкавия ореол от мед и восък, изчезнали са въоръжените със страшните си жила пчелни стражари.

– Запечатал съм оная година кошера-натрапник както трябва – мислено си говорих и заизкачвах стъпалата на верандата. – Веднъж завинаги! Вече край на миналогодишното патило! Най-после пак съм пълен господар на дома си.

– „О, карамба и триста дяволи!“ – възкликнах с треперещ глас проклятието на старите морски пирати.

Още на второто стъпало там, където стената на къщата се допираше до широките стълби на терасата, на отвесната страна на стъпалото забелязах, че  се бе отворила продълговата дупка с ширина колкото пръст. И там на стража – познатите ми жандари и забързаните двупосочно – пчелици труженички.

Аман!

Няма ли отърване от това божие наказание, от тази ми ти пчелна напаст?!  Работата си, за която съм тук, не мога да свърша, време не ми остава в бащин дом да отморя и да се наситя на уханието и красотите на пролетта, а вижте ме с какво се занимавам?! В безкрайна схватка, уловени гуша за гуша, с племето на тая отвратителна царица, която незнайно как се навря под дюшемето ми и като легна в леглото си, все едно ми диша във врата, по дяволите!

Поне можех сега да си вляза през прага, без да прекрачвам страхливо жестоките бодигарди. Някак си негласно – разсъждавам – се „споразумяхме“ с царкинята да си поделим къщата, използвайки отделни входове. Успокоявах се, че ѝ това е донякъде постижение...

Реших да анализирам без емоции и по-трезво, къде сгреших в стратегията и тактиката на водената от мен вече двегодишната бран, която можеше да се проточи като пословичната сто годишна война между френската и британска династии през 14 и 15 век. Разбрах, че в бързината и залисията не съм бил достатъчно прецизен да огледам цялото пространство, през което  врагът може да намери изход от блокадата ми. Разполагах с повече свободно време от ден и половина за обстойното трето замазване с бетон на възможните пукнатини, цепнатини, процепи и отвори. През целия следващ ден наблюдавах дали от нейде няма да изскочи „дявола“.

Тръгнах си, но не така уверен в пълната си победа, както предните години. Знам ли, врагът се указа изобретателен и упорит и можеше да се очаква изненада.

..................................................................................

Това, което последва, когато след няколко месеца се върнах отново на „бойното“ поле беше нещо повече от изненада. Определям го като оня познат ни от близката история боен прийом от „Страната на изгряващото слънце“, при който младите войни се обучават да се хвърлят на фронта като живи торпили, наречени камикадзе. Само, че във видоизменен вариант: последствието от саможертвата е с продължително последействие.

Първото нещо,  което направих при стъпването ми на плочника пред терасата, бе да огледам обстановката. Има ли, няма ли целенасочен пчелен рояк или кръжащи около отвор – пазачи. Няма! Отварям вратата на входното антре и преди да престъпя виждам как целият под е застлан от пчели, по точно на мъртви пчели и усещам познатата миризма на восък и мед. Пристъпвам на пръсти – обувките ми залепват. Поглеждам през отворената врата към стаята. Върху килима същата картина – измрели твари стотици, а може би хиляди... А стъклата на прозорците замъглени от кафяви петна, същите като тия по пода от медено-восъчна смес. Намерих метлата и лопатката и започнах чистене. Навсякъде лепи. По пода, по килима, по прозорци. Опитвали ли сте да изчистите леке от парафин или восък по дреха? Трудна работа. Аз познавам два способа и то не дотам ефективни: с гореща ютия или с органичен разтворител. Е, ама как ще ги приложа върху килими, стъкла, под? Няма изчистване!

Едва сега схващам цялата огромна поразия, която царицата ми стовари. В своята героична смърт тя, чрез свойте войни камикадзе, намери начин да си отмъсти, да ме накаже, като направи дома ми трудно или най-малкото неприятно обитаем.

Вече ми стана ясно и как точно е станало това. След като съм блокирал изхода на вън, пчелите са окрили отвор в един от ъглите на пода, през който са проникнали в салончето и стаята.  Предполагам, че когато работничките не са могли да доставят прясна храна за пчелното семейство, цялото се е вдигнало на щурм за търсене на отвор, за животоспасителна пролука по прозорците, по вратата, по пода. Но до там! В продължение на дълги дни и убийствено тежки месеци...

Оставих парцала, с който се опитвах безуспешно нещо да забърша и изскочих на улицата някак си да се разведря, да срещна познат, да споделя. Близо до кметството имаше специално поставено табло за разлепване на различни обяви. Но хората го използваха повече за забождане на скръбни листи и некролози. На един от тях забелязвам познато  лице –  Бончо, „момчето“, което ми подсказа оная година, как да се справя с натрапницата! Не можех да повярвам „.... 2009 година ... скоропостижно..., нашият съпруг, баща ... от опечалените...“. 

– Това да не би да е ..., да не би да го е стигнало и него, заради съвета, който ми даде, проклятието и отмъщението на злощастната  царица?  – ми се натрапи ужасната мисъл – Не, не може да бъде! Не съм суеверен, не вярвам на  предразсъдъци! Какви ги бълнувам? Не, и баща му и майка му си отидоха, като него, от белия свят твърде млади! Просто ген, наследство! 

Но факта си е факт и то трагичен, нелеп, безвремен.

Светла му памет на Бончо, лека му пръст... и си спомням:

Минаха се няколко години. Имах път в долната махала. Наближих дворчето на Бончо. Дуварът се е срутил, мрежата се свлякла, дръвчетата повехнали между бурени. Входната портичка открехната се поклаща натам-насам. В отсрещния двор виждам бай Слави.

– Здрасти бат' Славе – му викам. – Живее ли някой в Бончовата  къща? Вратата отворена?

– Е-е-е, пак ли?! Вчера я бях вързал със сизал – отвърна и добави: 
          – Ами – никой не си идва тук, никой не се грижи ... А хайдуци са плъзнали из село... Не остана къща не опоскана... Няма кой да ги озапти... Виждаме ги как тършуват ката (всеки) ден и не смеем да се обадим...  Страх ни е... Стари хора сме вече...

Разделяме се. Горчилка в устата ми. Мисля си: природата не търпи пусто! Изчезне ли питомното, дивото се настанява там. Празно няма, празно не остава!

         Та такива ми ти  работи се случиха тогава...