Пей сърце

 Споделил  и  илюстрирал

      М . Д. Милев

      Разказвали са ми, че едно време в градината баба ми е отглеждала моркови, леща, нахут, зеле, тиква, чесън, картофи – ей така, само с мотиката, с малко водица и повечко слънце.

Дядо пък е садил в двора фиданки от ябълки, сливи, кайсии, бадеми, орехи. От тях баба доста първобитно е правела  ошав, сушен на припек, а от нахута, от тиквата — печени ядки и рачел. И всичко това, представяте ли си каква неграмотност, без да е било обработено с химикали, торове, препарати, се е слагало от земята направо на софрата. 

      Да не повярваш, че киселото мляко не е било с 1,5% или с 2% масленост, а сиренето не било от сухо мляко, а от прясното овче, издоено от дядо. Освен това, нито са чували, нито са виждали тофу, гуава, аспержи, манго, както и тъй любимата ни днес маракуя. Ако някой спомене ,,аспержа", баба ми щеше да пита: "Това шарлан за пържене ли става, или е някоя нова болест по кокошките?". Защото, горките, тогава къде ти — да са имали избор да отидат в някоя голяма чуждестранна търговска верига с гръмко име, като ,,Кеш Кери", примерно. Та, да си напазаруват от там чуждоземни продукти, било то моркови от анадола, картофи от немско, смилянски фасул от Киргизстан, леща от Канада, фастъци от Аржентина, чесън от Китай, ябълки от Полша, орехи от САЩ.

      Как е възможно да се слага на трапезата, без да се знае, с витамините ,,А" ли е, с ,,В" ли е, с калций ли, с магнезий ли, да не говорим за толкова важния селен или цинк? Има ли, няма ли пробиотици, омега-3 мастни киселини или други подобни? Въобще, да ги съжалиш тези стари хорица, как ли са живели с толкова незнание за обкръжаващия ги свят! Е, някак си — живееха и то бая години.

      Вижте, днес ние сме еволюирали. Ползваме само сертифицирани, стандартизирани и правилно етикетирани неща. Спазвайки всички научни диетологични препоръки, можем категорично да заявим, че се храним изключително здравословно: през цялата зима, а и до късна пролет консумираме  брани  през миналото лято плодове и зарзават, в това число и отдавна замразените новозеландски мръвки.

   За качеството да вземем за пример  нашия домат ,,Биволско сърце" и турския. Най-напред, името. На въпроса ,,Какво ядеш, бе?" да отговориш ,,Биволско сърце ям, брат ми!", как ще ви прозвучи? После, турския домат, ако го удариш в земята, ще подскочи като пинг-понг топче поне на метър-два и ей богу, здрав и читав ще остане. Може и тенис да играеш с него. Не се мачка, не се чупи – направо си е за строеж. А за нашия да не говорим —нетрайна работа. За това няма да го намериш във веригите. Само на село някоя баба, дето не я разбира много, много и не връзва кусур на името, си го сее в градинката. Е, вярно, като го разрежеш – аромат, вкус, душа, но си е на бивола орган!

    Това исках да споделя: колко невежество е имало, каква оскъдица е било и какво е днешното дередже — пей сърце.

По дивите степи на спомените

 Текст М. Д. Милев

На моите пораснали момчета 

      Леля ми беше последна година ученичка в Чирпанската гимназия. През зимната ваканция, върнала се на село, я чух да пее песен на непознат за невръстните ми години език. Бях неволен слушател, когато тя споделяше с приятелките си, с пламък в очите и лек трепет в гласа, че се е влюбила в артиста, изпълняващ тази песен. Дори снимката му, която беше изрязала от списание и грижливо пазеше в тетрадките си, им показа. Беше наистина симпатяга – с открито широко чело и черна, начупена коса. Чух и името му, знаех заглавието на филма, научих и песента – поне донякъде. В детската ми памет се запечата мелодията и думата „Байкал“.

        Минаха години, а заедно с тях избледняха и спомените от онази зимна ваканция. Забравих името на артиста, заглавието на филма. Остана само откритото чело, думата „Байкал“ и мелодията.

         По-късно, вече ученик, отново чух същата песен. Оказа се стара руска народна песен, описваща нерадостната съдба на един изгнаник:

По дивите степи байкалски,

дé злато в земята лъщи,

кълнейки съдбата си, скитник

се влачел с торба на плещи.

 

Избягал нощес от затвора,

в затвора за правда лежал.

Тежала му тежка умора,

пред него се ширел Байкал. 

 

Той  до Байкал приближава,

там лодка рибарска е взел

и с песен, що скърби навява,

към дома си роден поел.

     

   Често, когато я слушах или си я тананиках, напрягах паметта си – опитвах се да си спомня филма, артиста. Сетих се за разказа ,,Конска фамилия" на Чехов, в който генерал-майорът в оставка Булдеев имал ужасни болки в зъб, а негов придворен му предлага знахар за лечител. Но забравил фамилията. Имало нещо конско в нея, но... до там. И при мен беше така – в гънките на съзнанието ми се мъдреше само първата буква от името на артиста „В“, челото… и нищо повече.

      Имам едно момче до себе си – преди време му отговарях на любопитните въпроси, които ми задаваше. Но дойде момент, в който ролите се размениха – вече аз започнах него да питам. Днешното поколение е потопено в огромния информационен поток на интернет пространството и социалните мрежи. Това ме подтикна  да го провокирам, може ли да открие по някакъв начин забравените ми спомени. Разказах му за леля ми, за зимната ваканция, за филма и артиста.

   Не мина и минута. Той отклони погледа си от екрана на телефона и ме попита:

      — Случайно, някак си, да ти говори името Валентин Дружников?

      — Дружников… Дружников! Да, Валентин! — възкликнах възбудено. — Ами филмът?

В. Дружников 1922-1994

— Вероятно е „Сказание за сибирската земя“ — отвърна с лека усмивка.

    — Разбира се! Това е! „Сказанието“! — извиках с удивление и в главата ми изплува онова, което смятах за безвъзвратно изгубено.

        И тогава, в един миг, нещо се промени в мен. Годините изчезнаха. Видях се отново като дете, сгушено до печката в снежната вечер, слушащо песните на скъпата ми леля, разказите за влюбванията й, за гледаните филми. Чувах пукането на горящите дърва и  смеха на дружките ѝ. И бях безкрайно благодарен на моето момче за това, че ме върна в най-милото ми време — времето на моето детство, когато светът беше пълен с чудеса и всяка песен разказваше история.

Селото на Хитър Петър и Настрадин Ходжа

Свидетел на събитията, 

разказал за възпоменание 

на част от изчезващите фамилии

 и местности в нашето село. 

 Илюстрирал

М . Д. Милев Узун Генчев   

           Червеният диск на слънцето надничаше вече над извития гръб на Чаталската могила и обагри с лъчите си керемидените покриви на съненото още село. От преди няколко часа напереното младо петле на леля Радка Челиковата, вирнало червения си гребен към просветляващото се на съмване небе, запляска с криле и все едно, че се  дави, изкукурига припряно няколко пъти  и разбуди харема си от десетината окръглени ярки. Чуваха се отдалече хлопките, окачени на остриганите глави на стадото, което бай Стоян Караганевия се готвеше да подкара на паша към Мурадовия баир. Като стар чобанин той знаеше, че ако не се вдигне сутрешната роса, окъпала младата, сочна тревица, овцете само щяха да се щуростват насам-натам, но нямаше да я пасат. За това чакаше малко да понапече. 

       Ранобудната леля Радка бързаше първо да угоди на прасето, който гладно квичеше в кочината, като му сипе в каменното корито приготвената бърканица от трици, ярма и остатъци от снощната вечеря. Чак след това щеше да нахрани събралите се в очакване и надиплени пред вратата кокошки. За закуската на Петърчо не бързаше. Позволяваше му дълго и сладко да се излежава под меките завивки. Пък и в обикновената селска работа не смяташе да го вкарва, като разсъждаваше, че едва ли ще му е полезна в живота стоящ пред него. Искаше да го изучи на умен занаят, където, както казваше дядо му Петър Челика, чекмедже да го удря по корема, а не мотика.             

     Растеше Петърчо на воля, обгрижван доволно от майка си. Не беше буйно дете, по-скоро обичаше да се усамотява и да се изолира от глъчката на своите връстници. Не беше и злояд от малък. Това, като тлъстите баници, или мазните катми и мекици, които майка му въртеше сутрин, му бяха любимата закуска. 

       — Ох, на мама шопарчето! — възкликваше леля Радка и с радост на очите  го пощипваше по закръглените розови бузки. — Ех, какъв ще те майка направи, хитър да ми станеш, имане да натрупаш, ама не от много работа. Щото съм чувала дядо ти да казва, че от многото работа човек не ставал богат, а гърбат.

            — Ама, мамо, аз не трябва ли, като тате, кравите да...

      — Какво-о? Като баща ти крави да пасеш ли?! — го пресече рязко майката. — Нещо да е постигнал баща ти, освен сиромашия! Не!

        Знаяха я Радка в селото, че беше не само чевръста в селската работа, но умееше и търговийка да върти. Беше добила що-годе добро образование, макар, че по едно време я бяха изключили от училище, заради някакъв калпазанлък. Но от чесъна, който въдеше в градината, и от яйцата, снасяни от кокошките и продавани на градския пазар, както и благодарение на характерната за челиците стиснатост и пестеливост, леля Радка успя да натрупа някой и друг лев. И нещо важно — не ги държеше затворени, както пак казваше дядо Петър, в „Буркан банк“, а ги вложи разумно в доходоносни начинания в съседния град. Там имаше една работилница за печатане на некролози, която бе занемарена от завъдили  се по това време всякакви градски некадърници — уж нямало хартия. Леля Радка я купи почти без пари. И хартия намери, и работата потръгна, защото здравната система, с всичките си пътеки и реформи, така „оздрави“ народо-населението, че хората се редяха на опашка за некролози. Ако печалбата се използва кадърно, както го умееше леля Радка, няма как да не се удвоява и утроява.

    Когато Петърчо порасна и се изучи в близкото училище (тук злите езици злословят, че дипломата я взел с парите на майка си), майка му успя да го вреди на малка службица в селското кметство. Заедно с един бивш общински съветник, Тодор Ламбантина се казваше, кмета Димо Жеков Пристъва, ги натовари да наглеждат работата в общинския свинарник, че свинарят Георги Кадиря да не вземе да ,,приватизира“, както дядо Петър споменаваше, някое  прасенце. Въобще, дядо Петър се знаеше като хитрия Петър в селото и за всеки отделен случай имаше подходяща дума. За работата на внука си казваше, че участвал в ,,борда на директорите“ към селския свинарник.

    Трябва да се опише, какво ставаше през тия години в дейността на селската община и на нейната управа. Имаше кмет, вече споменахме името — господин Димо Пристава, избран директно от селяните на проведените местни избори, със Секретариат към него. Вярно, че Секретариатът се състоеше само от секретарката Трънкова Ганка, но това са незначителни подробности. Цялата ,,законодателна власт“ на селото, както сполучливо я оприличаваше дядо Петър, беше съсредоточена в така наречения Общински съвет. Този общински орган се състоеше цифром и словом от 24 човека, избрани пак от проведените местни избори. Да се вредиш като съветник си беше келепир, защото всичко, което се раздаваше от държавната хазна за застилане, примерно, на калните улици на селото с чакъл или маришка баластра, можеше по някакъв начин да се отклони в джоба на първите хора от селото. Да не говорим, че от общинския пилчарник, краварник, или свинарник, ще посмее ли някой пилчар, кравар или свинаринът  Къдиря Георги да откаже да даде скришом ей тъй, едно-две пилета, десетина литра краве мляко, или някое прасенце на селския големец, отколешния общински съветник хаджи Цоневия Белчо. Та нали той ги наблюдава за тяхната работа, а освен всичко друго те са и негови хора, вкарани на тая им длъжност в селския пилчарник, краварник и свинарник, чрез застъпничеството на самия него, като селски управник. Казано с две приказки, каквото ставаше и имаше да става в селото, зависеше от Общинския съвет, или по-скоро от хората, които бяха в него. И дядо Петър, както бе седнал, заедно с Вълчанов Цонко, Кадиря Стоян и Васил Кисима, на по 100 грама сливова, в кръчмата на Дичо Мочука, говореше на стоящият до него Кисима Васил: ,,Няма какво да се лъжем, Василе, — те колят, те бесят тука. В тях е ножът, в тях е хлябът!“ А Кисима, клатеше одобрително глава и добавяше ,,Пари при пари отиват, Петре!“.

        Като член на свинарския ,,директорски борд“ и в съдружие с бившия общински съветник господин Ламбантина, Петърчо захитря и натрупа опит в тънкостите на това, как стават някой обществени работи. Пък и порасна на бой и на кила. Доби някак си внушителен и тежък външен вид, с охранения си врат и добре заобления и стърчащ напред корем, който от своя страна му пречеше да закопчее двете копчетата на палтото си. Иначе неизменно си ходеше в селото официално облечен: черен поомачкан костюм, бяла не доизгладена риза и изкривена на една страна червена вратовръзка. Понеже майка му не можа да намери ризи с такъв размер на яката, че да обхване дебелият му врат, яката и ризата бяха постоянно разкопчани до третото копче.

         След като майка му премина пенсионерските години, взе, че му даде цялото си имане в неговите ръце, още повече, че беше се развела с некадърния си, според нея, съпруг, а и дядо Петър се беше споминал. 

        Често дошлите да си напазарят в тясното и препълнено със стока магазинче на Кьошева Иванка, си разменяха махленските клюки: 

   — Ами, виж какво стана с Пешо, откак майка му се пенсионира. Наследи хитрините, изглежда, на дядо си и мурафетите да трупа пари, като майка си — говореше Дървена Пена на стоящата на опашката до нея Шефтерката Петрана, леля на магазинерката.

       — Чувам и аз — добавяше Шефтерката, — че селският ходжа смятал да го предложи на следващите избори за общински съветник.

      — Да, да. И ще стане. С тия си пари, що не. Хайде ние с тебе да се изтипосаме там, а?

     — Но и друго оня ден в бръснарницата се е говорило — се намеси в разговора дребната и въз пълна жена на Балгурев Гено бръснаря, Гуна. — Мъжът ми го е слушал. На хитрия Пешо далаверите му не са били хич чисти, разправял там Капуша Слави. И заради това са го турили в някакъв списък и не можел да ходи, където си иска. 

   — Е, това всички тука го чуха — продължи  Шефтерката, за която се знаеше, че ходеше между хората и научаваше де що се появят нови клюки. — Списъка са го направили меричлерци и са го кръстили ,,Списък Меричлери". Който е в тоя списък, не можел да припари в селото им. Ааа, и друго разправят. Наш Пешо е пращал свои хора, Ръкава Данчо и  Марангоза, да говорят с местните общинари, да го зачертаят от тефтера, че той, тъй и тъй, нямал тия грехове и далавери, ама не би. И сега, нали тяхното село е по на запад от нашето, Пешо им угаждал постоянно с тяхната ,,западна" политика. Де що седне, стане, все за нея, за правата меричлерска политика приказвал.

      — Да, но че е в някакъв си там тефтер, туй надали ще да му попречи  да стане съветник в общината, нали? — многозначително додаде Дървена Пена.

   Не след дълго в селото се заговори, че ходжата, как така, се е сдобил с общинската воденица, строена някога от Гору Иванята и се знаеше като Гору Ивановата воденица, която беше под курията до Кичовската могила. И някак си не се връзваха нещата: ходжа и воденица, това първо и второ от къде ходжата да разполага с толкова пари, че да купи такава стока? Вярно, че при него идваха кахърни хора да им разваля черни магии, но каквото даваха те, все беше в натура: яйца, някоя кошничка с дребни круши и сини сливи,  или зарзават. На всичкото отгоре, като неразделна част от воденицата, беше една симпатично спретната къщурка, разположена непосредствено под дебелите сенки на старите върби до самата река Арка, Старата река й викаха. Прохладата тук и тихия ромол на течащата бистра и чиста вода, в която се лутаха нагоре-надолу дребни рибки змиорчета, отличната подредба в къщата, бяха вече станали постоянното място за отсядане на възрастния ходжа през задушните и знойни летни дни.

        Трудно можеш да затвориш хорската уста, или да приемеш истина ли е, лъжа ли е това, което стига до ушите:

      — В туй дело на ходжата има пръст човек с много пари, с хитри помисли и лични, добре сметнати интереси. Да се добере до някоя удобно местенце, от което да може да се облажава още повече — разсъждаваха и говореха помежду  си селяните. 

       Ето го вече нашия герой, хитрият Пешо, седнал на първия ред, най-отпред в общинския съвет,  с подгласниците му, отляво на него Ръкава Данчо, а от дясно Осман Марангоза. Последният беше избран за съветник от ромската общност. Щото тоя милет, както тук ги назоваваха, доста се навъди през последните години. Ако в кръчмата някой споменеше името на Осман  циганина, дядо Петър щеше да го смъмри с укор — ром е Марангоза!

      — Вижте, господа. Ние сме тук избрани за добруването и харното поменуване на хората от нашето село — говореше гръмогласно той от място, а Ръкава и Марангоза клатеха глави в знак на пълно съгласие. — И трябва да държим под око, какви ги върши господин кмета. Тоя кмет иска да затрие селото ни, разбирате ли? Той иска да ни вкара каруцата по другия път, източния, а ние искаме каруцата ни да се търкаля по нашия път, западния. Защото западният път е правият път, а не източният, на кмета! И аз няма да го допусна това!

  Като чу натъртеното ,,аз няма да го допусна това", стоящия наблизо ходжа смръщи вежди: 

    — Че за какъв си мисли тоя дебеланко, дето го набутах зорлан в съвета? Че селото му е бащиния ли?! Забрави ли тоя хлапак, че аз режа баницата и аз раздавам парчетата от нея тука? — едва не изрече гласно ходжата, но продължи на всеослушание:

       – Ааа, тъй ли било! Западния път значи! Брей, да му се не види! –  стана, разбута седящите до него Юрука Слави, Цоньо Мукела и Посталев Ганьо,  и излезе. След него тръгнаха и тия тримата.

 След като старият ходжа напусна ,,сесията", (модерна  дума, която дядо Петър бе научил отнякъде и я вкара сред хората тук в употреба), над главите на общинарите настъпи една тягостна, непозната до сега, напрегната тишина. Хорска тайна беше, че ходжата държеше за кметуването на Димо Пристава и донякъде го подкрепяше в неговите кметски дела. И за тая тишина, която настана, дядо Петър имаше подходяща приказка ,,Затишие, като пред буря" — щеше да каже той.

  Иначе слънцето пак надничаше всяка сутрин над Чаталската могила, в селото хората пак си изкарваха  добичетата  на паша, трудеха се  на полето и живота продължаваше да се цеди в ежедневния си сив ритъм.

      ,,Та, такива ми ти работи", както обичаше едно време често да споменува дяд Пеньо от джинса на Матанята. Рисчов Пеньо му викаха.

                PS 1:  А какво се случи по-нататък в селото и в общинския му съвет, както и с хитрия Пешо и с многоСТРАДАЛния (от там и името НаСТРАДин) ходжа, надявам се, че всички ще разберем най-скоро от местните хорски клюки, които неминуемо ще озвучат околното пространство.

       PS 2: Оня ден се разнесе слух, че воденицата с къщичката, не са на ходжата, а са били собственост на Пешовия ортак от времето на свинарския борд, Ламбантина Тодор. Какво ли ще стане с горкия стар ходжа? — се мълвеше в селото. — Аллах да му е на помощ!

        PS 3: От близкото обкръжение на тоя пастир на вярата, а то не беше малко, като започнеш от южната Дяхти Русиновата махала и свърнеш на другия край на селото, в Хаджи Желевата махала, завчера споделяха, че след като Ламбантина е поискал да му се върне катинара заедно със синджира от вратата на къщичката до реката, те са ходили да изнесат  нещата на ходжата. Разбираемо, тая работа са свършили  Юрука, Мукела и Посталев Ганьо. Имало е окачени портрети на проповедника по стените и други армагани, които неговите правоверни са му носели. Всичко това, а и самия ходжа, натоварени на каручката на Учиджията Риндо, една вечер били изведени от там, от къщичката де.

    — Еех, — се  упостосвал ходжата, седнал на капрата до Учиджията. — Що ли ми трябваше ,,на баир лозе", както казваше едно време дядо Петър, и ,,срещу ръжен да ритъм" на оная пуста ,,сесия" тогава?! И то срещу дебел ръжен, тъпкан с пари, с много пари! Е, било, каквото било — връщане назад няма, момчета!

    — Няма, ходжа! Няма! — му отвръщали в един глас вървящите до каручката Мукела Цоньо, Юрука Слави и Посталев Ганьо.

       И ехото отблъснато от отдалечаващата се в тъмнината воденица отговаряло в тихата нощ:

       — Няма... няма... яма... яма...

      PS 4: Всяка прилика с други лица и събития е случайна.

          

Чичо Йордан, чина Злата и братовчедката Тота

 

Съавтор: 
 М. Д. Милев

През един майски следобед чина ми Злата, по заръка на дъщеря си, братовчедка ми Тота, която беше санитарка в една МБАЛ, се обърна към чичо ми Йордан, копаещ с голямата мотика в зеленчуковата градина, с думите:
       –  Данчо, наближава да навършиш 65 години. Време ти е да си направиш един обстоен медицински преглед. 
       – Но защо? Чувствам се много добре, ма Злато!
      – Защото профилактиката, Йордане, трябва да се прави сега, когато си още читав и силен – отвърна много убедително тя. 

И така, чичо ми, с не голяма охота, отиде на другия ден при джипито си. Лекарят, разбира се, според всички медицински правила, го изпрати с направление за полагащите се му там изследвания. Седмица по-късно докторът му съобщи, че се справя отлично със здравето си. Между другото спомена, че два-три резултата от изследванията са със съвсем леко занижени показатели и следва да бъдат вкарани в нормата. И му написа рецепта:
    1. Аторвастатин таблетки, за намаляне на  холестерола,
         2. Лозартан, за сърце и хипертония,
         3. Метформин, за предотвратяване на диабет, 
         4. Поливитамини, за повишаване на имунитета, 
         5. Verapamil, за да не вдига кръвното,
         6. Desloratadine, против евентуална алергия.
      Отиде чичо Данчо в аптеката, бръкна дълбоко в джоба, в който заделяше част от пенсията си и плати тъй полезните илачи. А понеже лекарствата се оказаха твърде множко, за да се не дразни стомахът, превантивно докторът му назначи по-късно Омепразол и диуретика Dehidratin Neo, за да се избегнат някой неприятни отоци. В същото време, чичо Йордан забрави, дали зелените хапчета за алергия трябва да се вземат преди или след хапчетата за стомах, а жълтите хапчета за сърце по време или след хранене, заради което се наложи отново да посети доктора. Там му бяха дадени кратки наставления как да се приемат предписаните медикаменти. Не пропусна да сподели на лекуващия, че се чувства малко напрегнат и донякъде депресиран, така че му беше препоръчано да пие и Алпразолол Сукцедал за спокойствие и за сън. След всичко това чичо ми, вместо да върви на подобрение, започна да се усеща някак си  неразположен. Държеше лекарствата в шкафа в кухнята и не  можеше да излезе от къщи, за да нагледа зеленчука, защото не минаваше дори миг от  деня, без да взема хапове.       

 Преди няколко дни беда сполетя чичо Данчо – хвана го някакъв вирус. Чина Злата, като му оправи леглото, както правеше винаги, освен че му запари чай от лайка с мед и напълни чашка греяна ракия, побърза да се обади и да повика джипито. След съответния преглед, докторът я успокои, че няма проблем, че всичко ще се размине както е дошло, за което трябва да пие Tapsin Forte и SANIGRIP през деня и през нощта заедно с Ефедрин, а за появилата се тахикардия трябваше задължително да приема  и Атенолол, като добави за всеки случай антибиотик Амоксициклин по 1 грам на 12 часа в продължение на 10 дни. 
      – За евентуални налепи в гърлото и херпеси в рзултат на повишената температура – каза докторът, – подходящо ще да е да се взема Флуконол със Зовиракс. И лельо Златке, по-малко мед слагай в менюто на чичо Данчо, защото може да отключи диабет, ако вече не се е случило. Впрочем, купете си глюкомер на швейцарската фирма ,,Welion", за да се следи поне два пъти седмично захарта, преди да изпиша Vokanamet филмирани таблетки от 50/1000 mg. 

Заради обездвижването, което получи от залежаването и от невъзможността да поработва в зеленчуковата градина както преди, чичо Йордан от няма и какво да прави, започна  да чете в леглото листовките на всички лекарства, които приема. Най-сетне разбра какви са противопоказанията, предупрежденията, предпазните мерки, страничните ефекти и медицинските взаимодействия. Беше ужасно: не само може да припаднете – пишеше там, но може да имате камерна аритмия, необичайно кървене, гадене, хипертония, бъбречна недостатъчност, парализа, гърчове, психични промени и множество други страшни неща. Изплашен до смърт, той се обади на лекуващия, но оня с широка усмивка му каза да не се тревожи.
     – Спокойно, бай Данчо, не се притеснявай! Това са глупости! – рече, като му изписа  антидепресанта  Сертралин 100 mg с  Ривотрил.  И тъй като го боляха ставите от залежаването, му даде и Диклофенак.
    Чичо Йордан, преди да посети аптеката, все по-често взе да се отбива до банкомата, където теглеше от пенсийката си. А тя взе да изтънява и да не достига ни за храна, ни за ток, ни за вода. Наложи се с чина Злата да не си дояждат, да стоят на студено, да пестят от всичко, освен от животоспасяващите хапчета. Започна чичо ми, да се чувства все по-зле и по-зле и затова на лекарят му се наложи да дава най-новите, съвременни лекарства, някои от които трябваше да се купят от близката чужбина. Дойде и момента, когато на горкия ми чичо Данчо не му оставаше време ни през деня, ни през нощта, да не пие хапове, и изобщо не можеше да спи, въпреки приема на хапчетата против безсъние, които му бяха предписани. 
   Стана толкова напрегнато и непосилно за чичо Йордан, че през един прекрасен майски ден, съгласно указанията за страничните ефекти на лекарствата, той взе, че се .... спомина. На връх на 66-тата си годишнина...
      Всички бяха на погребението: чина Злата, братовчедката ми   Тота, но най-силно плака аптекарката.... 

И до днес чина ми Злата разправя, че за щастие го е изпратила навреме на лекар, защото иначе щял е да си отиде от този свят далеч по-рано.

         Послеслов:
  Сигурно, ако чичо ми не беше приемал толкова илачи, а беше похапвал от всичко с мярка и според телесните си нужди беше сръбвал умерено количество 50 градусов "антибиотик" от ферментирали сливи със салатка от кисело зеле, поръсено с червен пипер и полято с малко зехтин, след което да закъши топъл комат квасен хлебец с парче сланинка, овъргаляна с праз и "загасена" с чаша червено вино, и всеки ден да копаеше с голямата мотика в зеленчуковата градина, той, чичо ми Йордан, уверен съм, все още щеше да е жив и да гони стотачката!
  

Димитровградската гара

Текст  М. Д. Милев

Чакалнята на Димитровградската гара. Обяд е. На пейката – кошница плетена от обелени върбови пръчки, покрита с шарена кърпа. От единия й край, през процеп стърчи и наднича уплашено, червената глава на кокошка.

Островърхо езиче припряно шава, като ту се подава, ту се скрива в  разтворената до край човка. Вижда се, че едва поема животворна глътка въздух. Вън слънцето е стоварило безжалостно цялата си жар. По разписание остава час, час и нещо за Пловдивския влак. Там поне, тръгне ли влакът, в коридора, до отворените прозорци, макар и в блъсканицата, все пак  ветрец ще подухне и ще разбие жегата, но не и тук в душната чакалня.

– Внимание, внимание! Пътническият влак от  Свиленград през Димитровград за Ябълково, Поповица и Пловдив се движи с  45 минутно закъснение. Повтарям, влакът...

– Туй то! – промърморва някой. – Мамка му!

................

 Жилеста, суховата женица, с опалено от слънцето лице, с отрудени, възлести  ръце е седналата до кошницата стопанка на червената кокошка. С края на забрадката си забърсва влажното чело.

–  Накъде така стрино? – пита съседката по пейка.

– Амчи при щерката ки, в Ябълково – отговаря, като поглежда тревожно към кошницата. – При Керка, голямата. Тя, средната, сим, в голям град се задоми, в Чирпан де, а малката следва вишну в Русията. Ей чак  Дунава.

– До Дунава е Русе, стрино?

– Е тъй де, Русията, Русията. Вишно в пансион учи ки. –  Лицето се озарява от едва доловима усмивка. – Много знае, сим, малката, голямо нещо ще става.

– Вишно, стрино, да не би да е висше?

– Тъй де, тъй де, вишно. – Пак надзърта към кошницата. – Ох, чакай да плювна в човката ки, да не хване да пукне животинчето. Виж как е зейнало, завалийчето.

– От вън, от другата страна на гарата, има чешма – посъветва съседката.

– А, знам ли, ки. Да не зема, сим, да се забъркам, айол*, да изтърва влака. А-а-а, сакън! По-добре да плювна. Жива ми се ще да я занеса на голямата де, на Керка в Ябълково, ки. Аз и на средната, в Чирпан дето е, сим, носила кокошчица, ама за малката далечко е ки.

Мъчително бавно се цедят минутите на Димитровградската гара... В горещината и приказката не става.

     .....................

– Внимание, внимание! Пътническият влак от  Свиленград, през Димитровград за Ябълково, Поповица и Пловдив се установява на първи челен коловоз. Повтарям, влакът....

Чува се пронизителен писък на сирена, скърцане на спирачки и стържене на колелета. Кошници, торби и чанти се юрват и опразват чакалнята и перона.

– Внимание, внимание! Пътническият влак за Ябълково, Поповица и Пловдив заминава от първи челен коловоз. Повтарям, влакът....
     Униформен кондуктор, провесен от вратата на  вагона надува свирка, машината изпъшква издълбоко – пуф-паф, пуф-паф,  бели облачета от пара облизват стъклата на купетата, колелета се подгонват по железните релси – трака-трак, трака-трак, трака-трак, а слънцето препича ли, препича...

       * Айол – Диал.  Обръщение за изразяване на близост, фамилиарничене