ТРЕТА ЧАСТ: Великото пиратско приключение

 СТОИЛ НЕРАВНИ

  Великото

     пиратско   

       приключение:

                   СБЛЪСЪКЪТ НА ВСЕМОГЪЩИЯТ ДУХ                                            

Илюстрации от автора

трета част

2012

Виж повече в:

http://rayman4680.blogspot.com/2013/04/blog-post.html

ВТОРА ЧАСТ: Великото пиратско приключение

СТОИЛ НЕРАВНИ

     Великото

       пиратско

         приключение

Илюстрации от автора

втора част

 2012

Виж повече в:  http://rayman4680.blogspot.com/2013/04/2012_15.html

ПЪРВА ЧАСТ: Великото пиратско приключение

СТОИЛ НЕРАВНИ

Великото

       пиратско

         приключение

  

Илюстрации от автора

първа част

2012

Виж повече в:      http://rayman4680.blogspot.com/2013/04/2012.html

Празникът

Празникът ^[1]

(Eсе)
 Не се препоръчва да  се чете от или пред деца под 12 години, както и от хора с проблемна нервна система.

                                                                                                                  

Те бяха млади. И в своята младост – прелестно красиви. Ухаещи на свежест. Скупчени едно до друго – камара пращящи от здраве тела.

Тогава дойдоха другите: полуголи, рошави, свирепи, ревящи, крещящи, размахващи неистово ръце. Прииждаха отвред, без ред. Зловеща музика разтърси мъртвешката тишина. Направиха кръг. Обръч от грозно изкривени лица играеха някакъв див, сатанински танц. Смъртен танец около купчината уплашени клетници. Те гледаха ужасени, треперещи, все по-плътно притиснати един до друг, безпомощни и бездиханни...

Изведнъж, по някакъв злокобен знак, музиката секна. Дивото хоро се люшна и разкъса. Стотици голи, космати крака затрополиха и бясно се втурнаха към сгушилите се в безнадеждна прегръдка нещастници. Започна една невиждана, страшна, кървава вакханлия. Кой с ножове, кой със зъби, кой с ръце и нокти режеше, ръфаше, разкъсваше месата на прелестно-красивите тела. Алени струи се стичаха по небръснатите, озъбени и озверени муцуни; парчета розова плът хвърчаха навред; полумъртви трупови се мятаха, мачкаха и тъпчеха в подгизналата, почервеняла земя...

– О, стига! О, спи ли Бог? О, Бог не вижда ли! –  се разнесе вик, разцепил тишината с думите на  поета.

 Светъл лъч проряза намръщеното небе. По него, увит в неоново сияние, слезе Ангел небесен и каза:

 – Има Бог! И Той сътвори този празник, като рече: „Да бъде Празник – Празник на Динята!”^[2]

[1]  Посвещавам есето на М.И.К. ,заради влечението му към подобна тематика.

[2] В. „Труд”; бр. 371 от 23.08.2004г. писа: „...В село Трънча, Разградско и тази година се проведе Празник на динята. Над тон и половина дини бяха изядени и изпотрошени от веселата тълпа...”

     
Възпяване на Феникса

                                       (Балада)

Там където преди бе голямата купчина от сочни карпузи, се търкаляха безброй нагризани и недоядени динени резени и кори. Под тях,  като Феникс възкръстна, по скоро се очерта силуета на една закръглена, леко прежълтяла, на едри тъмно-зелени ивици Диня,   която сякаш промълви:

– И днес пак съм цяла... да, днес пак съм цяла, вече мога да живея така...

На близката пейка, с резен любеница в едната ръка и със салфетка в другата, седеше известната по тези географски ширини поетеса Григорова^[3], специално поканена за Празника. Само нейният чувствителен слух дочу шепота на Динята. Ина, така се казваше литераторката, скочи, затършува трескаво в чантичката си, извади химикалка и върху смачканата и поизмокрена, на лепкави динени петна салфетка, възбудено, на един дъх написа текста^[4] на познатата ни вече от години хитова песен на София^[5]  "Син талисман".

[3] Радостина(Ина) Григорова – българска писателка и поетеса, авторка на текстовете на популярни песни на Ирина Флорин, София, Стенли и др.

[4] Син талисман

Но днес пак съм цяла

и без тебе - вече ям, вече спя.

Днес пак завъртя се света

край мен край сърцето от лед.

Да днес пак съм цяла,

вече мога да живея така.

Днес пак като мъдра река

вливам се в себе си.

Ти си тръгваш оплетен във истини,

моят поглед ти е син талисман.

Тук там смях е разпилян,

смях се на себе си пак.

Всеки спомен гаси се на тръгване

за да пазим любовта от щети.

Дали бяхме аз и ти

сбор от телата си?

Не не пробвай спести си усмивката,

много устни се отварят така.

Виж сам маха ти с ръка

другият край на нощта.

Като примка се спуска сълзата ми

не не искам да изпитваш вина.

След ден всяка тишина

е пълна с очакване.

[5] Българска поп певица, изпълнителка на песните "Син Талисман", „Кристална тишина”, „Светът е Олимпиада” и др.

Литературен анализ на "Син талисман"
от баладата "Възпяване на Феникса" и есето "Празникът"

(или за морала в поезията)^[6] 

.....................................................................................

Но какво кощунство, каква манипулация, какво възмутително  изкривяване на истината! Вместо да чуем: 

             „Но днес пак съм цяла;

да, да днес пак съм цяла –

ненарязана, неподрязана, неизядена...”

                   и така нататък и така нататък ,

г-жа Ина Григорова е излязла осъдително извън контекста! Как можа, след като присъства на Празнка и бе свидетел на всичко случило се там, и с каква съвест  написа:

"Да, днес пак съм цяла,

вече мога да живея така.

                   .....................................

Ти си тръгваш оплетен във истини,

моят поглед ти е син талисман."

 Къде го видя тоя син талисман? Къде го тоя лиричен герой в цялата тая, описана по-горе дивашка ситуация, който си е тръгнал и изхлузил (едва ли не като бълха от гащи) "оплетен " (като пате в калчище) от ,,истини"?  За  кои истини се говори тука? Що за глупости, г-жо Григо-ро-ва?

Ето  затова, може би, лириката не се чете вече от мало и голямо. Пишат се разни любовни измишльотини, а не се отразява оная, до известна степен, нелицеприятна действителност, каквато е потресаващо онагледена в есето. 
  Виждаме, друго е Яворов^[7]! Прибирал се Крачолов към родния Чирпан, яка градушка го е била по пътя и после даже да е искал да поизопачи нещата, примерно: „Градушка вали ситна като маргарит^[8]...”, синините по него му напомняли да се придържа към случката и най-вече към правдата, цитирам: „Град! - парчета - яйце и орех.” И за да подсили реализма в стиха, тоя титан на нашата поезия, вплита звук в описваната картина като натъртва на „р”-то. Явно ба"р"абаненето на парчетата по главата още е отеквало в ушите му, когато е писал стихотворението "Градушка"....

Изводът : за да търсим и заобичаме поезията, в нея трябва да е отразена истината и само истината, а не манипулацията!

---

[6] Част от разработка на кандидат-студенти  за предизпитна подготовка.

[7] Пейо Тотев Крачолов (1878 – 1914), по-известен като Пейо Яворов, е български поет, белетрист и революционер, войвода на Вътрешна македоно-одринска революционна организация.

[8] Маргарит – гръцкото наиминование за перла.

Стихове грапави

Стихове грапави –

несръчно издялани с чук,

от мисли несресани,

внезапно взривили се тук

в глава посивяла;

от спомени таени

в лабиринт от нервни сплитове,

надиплени и разпилени –

хаотични купове

в памет помътняла ...

Стихове подсказани

от мисли неизказани

в глава посребряла;

от спомени всякакви

захвърлени някъде

в памет овехтяла ...

The Butterfly

                                                                                                        

Текст и илюстрации

М. Д. Милев

                                                                                            На Диана

     Напълно разбираемо е Вашето любопитство, преди да започнете да четете по-долу написаното, кой съм аз, що за „птица” съм и заслужава ли си да отделяте, или по-точно да изгубите безвъзвратно част от тъй скъпоценното Ви време, за да се потопите в поредната литературна помия. Казвам „разбираемо”, защото и аз самият съм така устроен: ако срещна познато име на класик като например Джон Стайнбек или великия Толстой Лев Николаевич; или нашумял в момента писател (писателка) като Даниел Стийл примерно, без ни най-малко да се замислям, както Вие сега се главоблъскате, оставям всичко и яростно „поглъщам” страница след страница, макар че книгата да кажем е “Harry Potter and the Goblet of Fire”/1/ и е убийствено дебела „тухла”. За съжаление обаче аз, авторът на тези редове, аз, нахално осмелилият се да привлека Вашето и без това обременено внимание, аз съм неизвестен не само като творец, а и като зоо вид. Явно съм трудно забележим ли, трудно откриваем ли, че, доколкото съм се ровил из научните журнали, все още ме няма отразен с латинско наименование в класьорите на животинските твари.

       Така че Ви оставям сами да прецените дали да продължите да четете или да захвърлите тези няколко листа изписана хартия в най-близкото до Вас кошче за боклук или полиетиленова торба за отпадъци. В никакъв случай няма да се засегна или да Ви се обидя –  най-малкото, защото не съм Ви бил свидетел и не зная как сте постъпили с творческите ми напъни...

       Значи, като едва забележимо и непознато, както отбелязах, същество, имам прекрасната възможност да наблюдавам, да съзерцавам заобикалящия ме свят – един вид почтено воайорство. И това е любимото ми занимание почти денонощно, освен когато ми попадне под ръка някое нашумяло заглавие, както също бях споменал по-горе.

Та ето, например, в момента съглеждам една работлива пчеличка. Прехвръква тя от цветец на цветец и събира по лапичките си тичинков прашец. Малко по-долу – попрегърбена мравчица мъкне на плещите си несъразмерно голям товар – половин листо, паднало от близкото дърво.

       Моят дълбок поклон пред тези честни и неуморни труженички!

       А точно срещу мен е кацнала една красива, ама прелестно красива пеперуда. Насочих цялото си внимание към нея, за да мога да ви я опиша така, че и вие да усетите онова възхищение, което аз изпитвам сега от съвършенството на багри, на грация, на изящество излъчващо се от нея. Представете си, по-точно – припомнете си как изглеждаха в детското ви въображение феите, принцесите и спящите красавици от приказките на Шарл Перо , братя Грим или от филмите на Дисни – съвпадението е на сто процента. Без преувеличение бих я нарекъл Пеперудената Лейди Ди/2/. Една бърза мисъл проблясна в главата ми: ако великият Пучини  бе забелязал това божие творение преди време, щеше неминуемо да го възпее не в „Madam Cho Cho San” /3/, а в “The Butterfly” (Пеперудата), с което неговата слава и гений щяха да са далеч по-големи.
        

Но още преди напълно да ми се замъгли тази идея – ахвам: това изключително създание на Господа Бога не бе кацнало, както първосигнално възприех, а – о, ужас... – стройните ѝ фини крачка бяха залепнали на една едва забележима сребърна нишка от... паяжина. Този факт и сега би ми убягнал от погледа, ако в момента не се бе прокраднал през листата на клонестото дърво отсреща ярък слънчев лъч, който освети с коварен блясък добре сплетената мрежа на паяжината. Сега вече имах възможността да огледам подробно целият, разположил се в сенчестото празно пространство, паяшки хамак, изтъкан по всички правила на инженерната наука и техника: няколко лъча от центъра навън и множество паралелни кръгове от лепкава паяжина разгърнати концентрично по тях. По-скоро не са кръгове, а правилни многоъгълници. Впрочем, защо да Ви описвам как изглежда една паяжина и да ви губя, пак повтарям, от скъпоценното Ви време, след като вероятно много пъти сте имали възможността да сте я срещали през живота си. Коварен капан на още по-коварна твар!

      Местя си погледа от кръг на кръг и ето, виждам още една пеперуда, по-скоро този пашкул, увит в паяжина, е било преди това пеперуда, а по-нагоре – още един и по-наляво – трети. Три, предполагам също толкова красиви пеперуди, колкото и Тази, която сега Ви описвам, но вече опаковани и упоени от смъртоносната отрова на гадното изчадие адово, което продължително и сладострастно е изсмуквало жизнените им сокове, за да останат сега само едно жалко сиво кълъбце полюшвано от най-лекия полъх на вятъра.

       О, за Бога, как можа моята (казвам „моята”, защото ми стана толкова близка до сърцето) Пеперуда да се заплете, да омотае тези изящни крачета! Ще се моля, дано повече да не пърха безпомощно както прави в момента, защото би оплела в паяжината и чудно красивите си крилца, обагрени с ония фини, на места ярки, на места топли и кадифено меки цветове, сякаш небесната дъга е изсипала върху им цялата си небесна палитра! Веднага се отрекох от мисления си упрек „Как можа!...”, защото забелязах още нещо, което ме порази: тези толкова божествени крилца висяха безпомощно отпуснати до крехкото ѝ телце. Чувствувах как Тя напрягаше неимоверни сили да ги повдигне и те наистина леко потръпваха, но на всуе...... Явно гръмотевичната буря преминала снощи и ония тежки ледени зърна бяха уцелили копринено-нежните ѝ крилца и бяха я запратили безпомощно и неволно върху коварното леговище на звяра – паяк.

     Забелязахте, предполагам, че често повтарям думата „коварство” и сигурно ще го правя и за напред, но ще ми простите граматически неточното и неблагозвучно повторение, защото не съм дорасъл, както Ви се представих в началото, до таланта на споменатите мастити класици на словото и не мога да подбера по-подходящ израз.

     Коварният паяк – ето го и него. Заврян и спотаен в централното кръгче, място равно отдалечено от покрайнините на мрежата за убиване. Каква отлична стратегия! И какво си мислите, че представлява той? Отвръщението, което изпитвам в момента, ме накара да отвърна поглед от това космато и грозно нещо!

      Вече разбрахте, че съм пристрастен към съзерцаването. Виждал съм какви ли не гадинки и разнообразни акари и всякакви паяци или паякообразни. Виждал съм най-големия, наречен „Тарантула”, или пък малко по-малкия му събрат – „Кръстоносния”, или ония дребни, едва забележими акари, изсмукващи сокове от листата на растенията и всички някак са ми били не да кажа симпатични, а по-скоро безразлични. Но този, този паяк, бих казал – дребен, грозен, едноок (наистина там, където трябваше да стои изпъкнало второто му око, местото стоеше празно), черен, с щръкнали във всички посоки космища – Тарантулчо, мигновено възбуди у мен такава погнуса и отврат, че неволно затворих очи. Да не гледам, да не си омърся с това животно красивата картина, отпечатала се в моето съзнание от чудната, най-достойната за съзерцание, любимата ми Пеперуда. Мислите потекоха, бълбукайки в главата ми като вода от планински ручей, която се блъска в преградили пътя ѝ камъни:

    – О, паяко гаден, мръсен, долен! О, паяково посмешище! О, Тарантулчо! О, дяволско създание! О, изчадие на пъкъла! С какво си ти по-достоен, достоен или най-малкото равен по изящество и хубост, по работоспособност от омайната, богонравната, любимата на цветя и твари безобидна Пеперуда, прочута с богоугодно трудолюбие, кацайки от цвят на цвят и пренасяйки навред прашеца на живота? С какво право ти оплете в лепкавата си мрежа тези крехки нозе и се готвиш ехидно, безочливо, зверски да изсмучеш Нея, святата, която ни дарява всеотдайно и безпределно с живот и наслада?

         Тук ще си позволя едно малко отклонение. Чувал съм, че по някакъв повод или при настъпили всеобщи печални или трагични обстоятелства, паякът проявявал съпричастност и проронвал сълза. Абсурд, пълна нелепост, наивна заблуда! Да не би тоя коравосърдечен инсект да се е разчувствал за бъдещата си жертва или пък да оплаква горчивата си орис на паразитно и мизерно съществуване? Не, не и не! Това, което се стича по небръснатата му, образно казано буза, е нищо повече от поредната горчива капка отрова, с която ще упои хванатата в смъртна хватка нещастница.

   Отварям очи, усещайки как кръвта напира във вените ми, нахлува във всички фибри на тялото ми и то сякаш се превръща в един железен юмрук, готов да се стовари с всичката си сила на омраза и мъст и да размаже –  кого мислите? Естествено – коварния, дребния, мръсния, косматия, едноокия и долен паяк!

     Това исках да споделя с Вас.

     Почакайте само за секунда – изпуснах най-важното, което бих направил, когато кръвта отново се успокои и пулсът ми възвърне умерения си ритъм: щях внимателно и нежно да освободя от коварната примка моята, предполагам и вече Вашата, любима Пеперуда.

          И съвсем накрая (обещавам, че повече няма да Ви досаждам и отегчавам) Ви уверявам чистосърдечно, че всичко изложено до тук е истинско, случващо се току-що пред очите ми, а не е мое въображение или лъжлива трогателна моя измислица, за да се правя , както се казва, на „интересен”. И понеже от гледката съм толкова омерзен и покварен, че си позволих, макар и виртуално, да смачкам паяка. Моля Ви простете, ако у Вас остава горчивото усещане, че и аз проявявам несправедлива жестокост с помислите си.

...........................................

/1/ Harry Potter and the Goblet of Fire (англ.) – „Хари Потър и огнения бокал” – 4-ти том (500 стр.) от поредицата книги на английската писателка Джоан Катлин Роулинг

/2/ Лейди Ди – Даяна Спенсър, принцеса на Уелс(1961 – 1997) – станала приживе любимка на поданиците си с умалителното обръщение „Лейди Ди”

 /3/ Мадам Бътерфлай – опера в три действия от Джакомо Пучини

КОЛАЖ

„ А бяхме  млади... “

Шестдесет години

Автор:

Доцент  д-р Ангел Марчев Ангелов, ДМН

На М. М.

Момче в размирно време се роди,

и радост за втори път бликна из гърди,

 от душите и сърцата 

 на майката и бащата.

От целий род очакван

 и с радост обграден –

  за щастие си ти роден!

Детство безгрижно и щасливо 

бързо отминава

 и време за учение
 тѝ дойде тогава.

––––––––––

Ах таз торбичка платнена

за какво ли бе тя предназначена,

на училище за тетрадки и буквари,

а на полето за сирене, хлебец и сухари.

От училище се връщаш,

вадиш ти тетрадки и буквари,

слагаш сирене, комат хляб или сухари,

хайде на полето с овце или със крави.

О-о, земна шир от ниви и ливади,

с какви ли не трудности по нея

ти се справи!

Тъй в труд и учение мимолетно

минаваше ти твойто детство.

Но от това ти излезе по-втвърден

и за нови трудности готов си
 силно закален.

А когато време за голямото учение настана

ти отиде там где маяка 

разпръсква светлина.

И сред колеги и другари

респект и уважение бързо ти спечели

и от тях винаги ценен –

за щастие си ти роден!

––––––––––––––––

Ако човек нещо силно е желал

то идва сякаш кат' божествен дар:

съдба с другарка мила събра ви в този град

та в живота и на двама ви

настъпи истински поврат.

О, миг очакван и желан

дойде внезапно като 

изригналий вулкан.

Ех, Варненска градино морска  

— райска или вълшебна беше ти?

Ще ли пак ви двама отново приюти,

там където вечерният морски бриз

съучастник бе тогава на 

любовния ви каприз?

И пак труд и учение,

 но този път по-леко то вървеше,

защото с дружба и любов 

съчетано беше.

Съпруга умна и красива ти избра –

живот със живот се сляха,

две сърца в общ ритъм затуптяха.

На таз съпруга мила, не докосвай никога

чувствата ѝ нежни и душа ѝ блага –

тя всекимо в семейството

частица от себе си раздаде,

а душата си на тебе

 изцяло тя отдаде.

––––––––––––––––––

Живей ти дълго юбелярю,

празнувай юбелей след юбелей!

Реди ги ти десятка след десятка!

И винаги със семейство целокупно

 обграден

– помни и знай,

че на този свят си ти призван

и в грижи, и в радост, 

 за щастие да си ти роден!

Пловдив                                  

Август 2003 г.

Приятелки

Автор:

д-р А. М. Ангелов, 
редактирал
М. Д. Милев

Приятелки

Какво ли бе това,

че на двете се тъй понрави,

та приятелки уникални ви направи?
.........................................................

Хората за приятелство пари раздават,

но приятели  така и те не стават –

приятелство с пари се не купува!

По старшинство Елена

 кат‘ учителка  показва

как се колектива ръководи

и "послушницата" Мина

осторожно пък се учи

как със строгост хората да води,

но и обич от всеки да получи.

За срещи Мина често закъснява.

Все на време уж тръгва да пътува,

но познати да не срещне –

 Елена се тъй страхува,

защото Мина време ценно все прахосва,

а от това Елена ужасно се ядосва.

Но свикнала е  Елена  и  прощава,

 затуй, че Мина, за ядовете нейни,

 пет пари не дава.

Приятелството им бе запазено до край.

Цветя със обич да отгледат,

самите те като цветя изглеждат –

цветя поръсени от утринна роса.

.....................

Автор: д-р А. Марчев (1933 – 2009)

Стихотворението е оставено  от автора в суров вид, не обработено и с доста корекции и варианти. Тук сме си позволили с минимални и незначителни вмъквания да публикуваме една от вероятните редакции. Писано е от д-р Марчев по повод юбилей на близката на неговата съпруга Минка колежка Елена.

ата

Scripta manent, verba volant

     

Текст и илюстрации 

М. Д. Милев

    „Скрипта мамент, верба волант“  са казали навремето древните римляни*, което ще рече "Написаното остава, думите отлитат". Дали те са я измислили и осмислили тази сентенция, или това са сторили някои по-стари от тях народи, можем само да предполагаме. Щото клиновидното писмо на асирийците, шумерите и вавилонците или йероглифите на египтяните са имали същата задача: да се запише житието им. 

Да отидем още по-назад във времето. По нашите земи се откриват, оставени от пратракийските племена, знаци (руни),  смятани за най-първата писменост на човека. Или, може би, нашите отдавнашни предци – траките, най-рано са усетили нуждата да оставят следа писмовна след себе си, макар гърците, придошли по-късно на Балканите от Африка, да са ги назовавали траки. Име,  което някой превеждат от старогръцки като неграмотни, необразовани – несполучлива ирония, омаловажаваща величието на завареното тракийско племе.

     Защо се спирам тъй обширно на горната сентенция, навлизайки в предполагаемия й генезис? Защото в блога си се опитвам да се предържам към тази стародавна максима (използвам я като мото), т. е. да оставя в писмена форма това, което ми се е запечатало в съзнанието, макар че текстът може да не е в най-добрия, подчинен на академичните канони, стил, а рисунъка в илюстрациите ми да е посредствен и наивен.

     Ако се срещат правописни, граматически, литературни и прочее не издържани изрази или не спазени правила, не ме съдете – нямам ни най-малки претенции да съм прозаик, лирик или зографин.



           *Според Цицерон фразата е от реч изнесена пред Сената от видния по негово време оратор Гай Тиций.