петък, 21 януари 2011 г.

Шестдесет години

Автор:
д-р А. М. Ангелов

На М. М.
Момче в размирно време се роди,
и радост за втори път бликна из гърди,
 от душите и сърцата 
 на майката и бащата.
От целий род очакван
 и с радост обграден –
  за щастие си ти роден!
Детство безгрижно и щасливо 
бързо отминава
 и време за учение
 тѝ дойде тогава.
––––––––––
Ах таз торбичка платнена
за какво ли бе тя предназначена,
на училище за тетрадки и буквари,
а на полето за сирене, хлебец и сухари.
От училище се връщаш,
вадиш ти тетрадки и буквари,
слагаш сирене, комат хляб или сухари,
хайде на полето с овце или със крави.
О-о, земна шир от ниви и ливади,
с какви ли не трудности по нея
ти се справи!
Тъй в труд и учение мимолетно
минаваше ти твойто детство.
Но от това ти излезе по-втвърден
и за нови трудности готов си
 силно закален.
А когато време за голямото учение настана
ти отиде там где маяка 
разпръсква светлина.
И сред колеги и другари
респект и уважение бързо ти спечели
и от тях винаги ценен –
за щастие си ти роден!
––––––––––––––––
Ако човек нещо силно е желал
то идва сякаш кат' божествен дар:
съдба с другарка мила събра ви в този град
та в живота и на двама ви
настъпи истински поврат.
О, миг очакван и желан
дойде внезапно като 
изригналий вулкан.
Ех, Варненска градино морска  –
райска или вълшебна беше ти?
Ще ли пак ви двама отново приюти,
там където вечерният морски бриз
съучастник бе тогава на 
любовния ви каприз?
И пак труд и учение,
 но този път по-леко то вървеше,
защото с дружба и любов 
съчетано беше.
Съпруга умна и красива ти избра –
живот със живот се сляха,
две сърца в общ ритъм затуптяха.
На таз съпруга мила, не докосвай никога
чувствата ѝ нежни и душа ѝ блага –
тя всекимо в семейството
частица от себе си раздаде,
а душата си на тебе
 изцяло тя отдаде.
––––––––––––––––––
Живей ти дълго юбелярю,
празнувай юбелей след юбелей!
Реди ги ти десятка след десятка!
И винаги със семейство целокупно
 обграден
– помни и знай,
че на този свят си ти призван
и в грижи, и в радост, 
 за щастие да си ти роден!


Пловдив                                  
Август 2003 г.

събота, 15 януари 2011 г.

Приятелки

Автор:
д-р А. М. Ангелов, 
редактирал
М. Д. Милев



Приятелки

Какво ли бе това,
че на двете се тъй понрави,
та приятелки уникални ви направи?
.........................................................
Хората за приятелство пари раздават,
но приятели  така и те не стават –
приятелство с пари се не купува!

По старшинство Елена
 кат‘ учителка  показва
как се колектива ръководи
и "послушницата" Мина
осторожно пък се учи
как със строгост хората да води,
но и обич от всеки да получи.

За срещи Мина често закъснява.
Все на време уж тръгва да пътува,
но познати да не срещне –
 Елена се тъй страхува,
защото Мина време ценно все прахосва,
а от това Елена ужасно се ядосва.
Но свикнала е  Елена  и  прощава,
 затуй, че Мина, за ядовете нейни,
 пет пари не дава.

Приятелството им бе запазено до край.
Цветя със обич да отгледат,
самите те като цветя изглеждат –
цветя поръсени от утринна роса.
.....................
Автор: д-р А. Марчев (1933 – 2009)
Стихотворението е оставено  от автора в суров вид, не обработено и с доста корекции и варианти. Тук сме си позволили с минимални и незначителни вмъквания да публикуваме една от вероятните редакции. Писано е от д-р Марчев по повод юбилей на близката на неговата съпруга Минка колежка Елена.

ата

понеделник, 10 януари 2011 г.

Scripta manent, verba volant

     
Текст и илюстрации 
МД. Милев

    „Скрипта мамент, верба волант“  са казали навремето древните римляни*, което ще рече "Написаното остава, думите отлитат". Дали те са я измислили и осмислили тази сентенция, или това са сторили някои по-стари от тях народи, можем само да предполагаме. Щото клиновидното писмо на асирийците, шумерите и вавилонците или йероглифите на египтяните са имали същата задача: да се запише житието им. 
Да отидем още по-назад във времето. По нашите земи се откриват, оставени от пратракийските племена, знаци (руни),  смятани за най-първата писменост на човека. Или, може би, нашите отдавнашни предци – траките, най-рано са усетили нуждата да оставят следа писмовна след себе си, макар гърците, придошли по-късно на Балканите от Африка, да са ги назовавали траки. Име,  което някой превеждат от старогръцки като неграмотни, необразовани – несполучлива ирония, омаловажаваща величието на завареното тракийско племе.
     Защо се спирам тъй обширно на горната сентенция, навлизайки в предполагаемия й генезис? Защото в блога си се опитвам да се предържам към тази стародавна максима (използвам я като мото), т. е. да оставя в писмена форма това, което ми се е запечатало в съзнанието, макар че текстът може да не е в най-добрия, подчинен на академичните канони, стил.
     Ако се срещат правописни, граматически, литературни и прочее не издържани изрази или не спазени правила, не ме съдете – нямам ни най-малки претенции да съм прозаик, лирик или зографин.



           *Според Цицерон фразата е от реч изнесена пред Сената от видния по негово време оратор Гай Тиций.