Текст и илюстрации
М. Д. Милев
На Любо П.
Като ми сподели, че не се
задълбочаваш в анализ на стихове и че не е за твоите възможности, прощавай, но
не ти вярвам. Просто много
дискретно и предпазливо ми подсказваш, че поезията, особено
съвременната не е за моя милост, не е лъжица за устата ми, в което и аз самия не еднократно съм се съмнявал, предполагайки че ми липсват някои сетива и
чувствителност или специалните сензори, притежавани от баш майсторите в този жанр.
Няма да забравя, още като студент, с приятелите ми, веднъж на път за ВУЗ-а, решихме да се отбием в изложбената зала,
покрай която минавахме, където брадати майстори на четката правеха биенале (не
ми е много при сърце тая латинска чуждица, но в гилдията им са я възприели, за
да не звучи простоватото „творческа изложба“). Разглеждахме платната, и току се
отдръпвахме, за да погледнем отдалече и да уловим перспективата, ту се
приближавахме за да забележим детайлите, присвивахме очи, кокорихме се, та дано да ни светне, аджеба,
каква житейска сцена е изографисана върху изпоцапаното платно, опънато върху
дървена рамка. Към нас се приближи един
от творците и ни пита дали като млади хора ни харесва изложбата. На оная възраст все още
дипломацията ни е била чужда и без да му
мислим си признахме истината в прав текст, че гледаме, но нищо не разбираме, че
нищо не ни е впечатлило…
– Вижте, момчета, – каза, леко засегнат
от невежеството ни човекът – както висшата математика, която вие учите, на мен не ми е ясна и ми е мътна, така и в изкуството
се иска образование и култура, за да го усетиш.
Сигурно е така, си викам, въпреки че вътрешно в себе си водих полемика с приложника, че изкуството е впрегнато да развлича естетично хората на достъпен и разбираем език и че математиката е друга категория и нейните производни, като физика, механика, автоматика, астронавтика, космонавтика, изчислителна техника, компютри, радио, телевизия и прочее са приложната й част, позволяващи да е достъпна до широката публика. Но започнах
усърдно да чета том след том цялата поредица от „История на изобразителното
изкуство“, взети от градската библиотека. Започнах с пещерните графити, с
вавилонската, египетската, старогръцката, римската, ренесансовата и
най-наблегнах на близката ни съвременна живопис и скулптура. Това кубизъм, сюрреализъм, неокласицизъм, импресио-
или експресио-низми, всякакви школи и модернистични течения, с всичките им
изтъкнати представители като Пикасо например,
с неговата прословута „Герника“ съм изучавал „от-до“ много внимателно и според мен, твърде
задълбочено.
– Е, и? – сигурно ще ме попиташ – Схвана
ли математиката на висшето изкуство?
– Бързаш! Ще ти отговоря, но сега да
продължа.
Преди време бях в галерията на един наш
земляк художник от световна величина, академик. Там е показана малка част от
неговата богата колекция. Уредникът много обстойно ни обясняваше за
космическата енергия, най-напред уловена, след това преработена в цветни петна
и накрая запечатана върху платната. Пак се взирах, отново се напъвах
интелектуално разбира се, включих цялата си ерудиция и познания в областта на
модернизма, за да доловя символиката на картините на академика, но да ме
прощава, „на всуе“ – поглед отчайващо безпомощен и празен или както дядо Вазов
е казал, надежда да съм в крак с изкуството, взорът ми нийде не видя.
А оня ден попаднах на твоя
колективна снимка във Фейс страницата ти, правена когато си бил, може би,
двайсет и пет, двайсет и шест годишен.
Млад, строен, с буйна катран черна коса и такъв катран мустак, красавец! В
дясно до теб стои едно хубавко фидан девойче. Минали са от тогава сигурно куп
години. Щеше ми се да запиша стар мой
коментар изскочил ми внезапно в главата:
„Дей гиди време разделно,
дей гиди млади години!
Да бяхте пусти се
спрели,
да бяхте ги пусти остали
с ония снаги тополи,
с ония вежди гайтани,
с ония буйни къдрици,
с оная хубост неземна!“
Въздържах се. Преди мен, някой бе поместил стихове, явно посветени носталгично за отлетялото време:
Спомени рукват.
Паметта на скалите!
Безгласна буква…
* * *
Стопирам залеза.
Надежди - ефимерни -
взривяват изгрева.
* * *
Не паяжина.
Паякът въже плете.
Пейзаж. Застинал.
Ето ти Герника в стих, ето ти нахвърлени словесни багри като платно от земляка академик. Къде съм тръгнал с
моето простовато народно творчество?
Ей за това се въздържах. Защото не я разбирам пустата му поезия, не ми е
ясна с нейните ефимерни надежди, взривяващи изгреви; не схващам също и какво искат да ми внушат с картините си някои мастити
майстори и както казах в началото изглежда сензори ми трябват за това, сетивност. Въпреки,
че още невръстен, дядо ми ме въвеждаше в абстрактното рисуване, придружено със също
такова стихче, започващо така:
Точка, точка,
запетайка.
Инус, минус,
обиколка.
* **
Значи, двете точки бяха очите, запетайките над точките – веждите, инуса –
носа, минуса – устата, а обиколката, обхващаща всичко това, беше овала на
лицето. Всяка дума се изговаряше на срички: точ-ка, точ-ка, за-пе-тай-ка, и-нус, ми-нус, о-би-кол-ка, като на всяка сричка се слагаше по един щрих върху фигурата, рисувана на белия лист, отговарящ на думата с нейното значение. Може би ти е любопитно как се рисува старовремешен турчин в цял ръст под
акомпанимента на дядовото стихче,
продължаващо в същия висок стил? Слушай продължението:
Шийка, ушички.
С две ръчички.
Тумбалака,
с двата крака
и калпака
с байрака.
* * *
* * *
– Защо пък турчин? –ще речеш.
– Защото калпака с байрака в същност е фес. Дядо ми, роден в началото на миналото столетие, се е учил на изобразителните похвати от дядо си, а той най-вероятно е усвоил техниката от даскала на килийното училище, находящо се срещу конака, пред който конак пък е стоял въпросният онбашия с ръце на кръста и с червен фес на главата.
Но явно и тези ранни уроци не са ми помогнали да достигна до нивото на оня зографски или лиричен елит, докоснат от божествен знак, говорещ
с притчи, рисуващ с притчи и сякаш виждащ невидимото … Още повече се убеждавам,
че трайно съм „застинал“ в творческо невежество, „стопирал“ съм се в детството, когато не забелязвах златните дрехи на царя и виках, че царят е гол, „безгласна буква“ съм и че е
време да се откажа както от стихоплетство, така и от проза и от изобразителните
ми напъни.
Това е отговора на предполагаемо поставения от теб
въпрос. А ето го и онбашията:
и картината на Казимир Малевич „Черен квадрат на бял фон“ :
Някои изкуствоведи споменават, че върху платното са изобразени три
голи пищни грации, моделите на които, ревнивата съпруга на художника ужасно
ненавиждала и в омразата си е размазала върху им цяла туба с черна боя. Говори
се, че хора с надарено въображение са успявали да ги съзерцават и да се
наслаждават на красивите сексапилни дами. Аз, разбираемо, не успях, но е възможно
на теб да се разкрие тайнството. Опитай се!
Няма коментари:
Публикуване на коментар