Най-после
открих кой съм бил в един от моите животи. Много съм си блъскал главата върху темата прераждане, доксан докуз* страници съм прехвърлял, но едва сега интернета ми отвори очите. Не казвам, че
ми е било лесно. Трябваше да се запозная със стотици, а може би с хиляди биографии, фотографии и портрети
на личности, от раждането на Христа до сега,
да се взирам в образите им, за да открия себе си. И ето, след като приключих
с първите десет-дванайсет века и
продължих изследването на 14-ти век, попаднах на находка, на откритие в
житието на пиратът-папа Балтазар Коса. Дълго се вглеждах в снимките, които са
му правили по онова време и ей богу, все едно се виждах едно към едно
такъв какъвто бях, най-напред в детската си възраст: с къдравия перчем*, симпатичните
ушенца и миловидно личице с усмивка на Мона Лиза, после като студент:
забележете – бил съм музикално надарен, щом съм свирил на Страдивариус и накрая
с дългата брада и с белия мустак, с какъвто съм в момента…
Ако не вярвате погледнете и
вие. Прилагам кратко експозе за живота на тоя човек, онагледен с няколко от неговите
фотографии, буквално така, както е поместено в мрежата:
..........................................................................................................................
„Балтазар е роден около 1370 г. на малкия остров
Иския на северозапад от Неапол.
Преживява безгрижно детство, защото расте на пълна
свобода и е най-обичаният, тъй като е най-малкото дете в семейството.
Балтазар Коса неусетно навършва двадесет години.
Тогава по желание на майка му сеньора Коса той става студент по теология и
теологично право в прочутия Болонски университет. Благодарение на ума си
Балтазар бързо става блестящ студент и абсолютен отличник.
Той има трима братя, от които най-големият Гаспар
Коса е прочут “Адмирал” на пиратска флотилия. Другите двама братя се занимават
със същата дейност, защото командват по един от корабите на брат си Гаспар.
Балтазар Коса започва да взима уроци по фехтовка и бой със стилет
(къс и тънък нож) при най-големите майстори на този вид бой в Неапол и става
непобедим майстор в тази борба. Така Балтазар става оформен пират и с присъщата
си смелост взима участие във всички операции на брат си в морето и по
крайбрежието.
По това време католическата църква се разкъсва от
вътрешни борби, папи анатемосват антипапи и обратно. В началото на ХV век, след
едно корабокрушение, Коса се отказва от рискования пиратски занаят и се
посвещава на църковна кариера. Коса се намесва в папските противоборства със
силата на оръжието, като непрекъснато се издига в йерархията.
Бившият пират става папа Йоан ХХІІІ и в продължение на пет години
оглавява папската институция.“
............................................................................................................
Вярвам, че се
убедихте каква потресаваща външна прилика имам с горния изключителен образ. По начало
не съм суеверен, както предполагам и вие, и не допусках като вас, че душата може
да се разхожда от тяло в тяло, но сега съм принуден да призная упоменатия в
началото природен феномен, т. е. –– явлението
прераждане.
Наистина, въобще
не съм очарован от това, което съм бил през 14-ти век, но съдба – не можеш да
й се измъкнеш току-така, ако нещо в нея не ти допада. Утешавам се единствено от
факта, че независимо, че съм бил голям вагабонтин преди 620 години, все пак съм
оставил някаква следа и слава в световната история, макар не дотам богу угодна!
Мисля си, ако
пък Балтазар знаеше в какъв неудачник щеше да се всели душата му, как ли би се
чувствал, щеше ли да е очарован от сегашното си безлично битие в мое лице?
Но както е писал
в своите научни трудове Айнщайн – въпрос на гледна точка, на координатна система. Защото, ако папа Йоан
ХХІІІ, както си е пиел сутришото кафе в обкръжението на своите кардинали, е
отправил блажения си взор към Слънцето, което току-що се е скривало зад едно
бяло пухкаво облаче, сигурно би възкликнал:
– Как може някои
безбожници да твърдят, че Слънцето не се върти около Земята?! На кладата – та
да им дойде акъла! Анатема!
Ако пък да вземем, който и да е съвременен папа и го
възкачим с папо ракета (с папо мобил не става – б. а.) на Слънцето, за да си посгрее немощните си телесни
структури и той, да го наречем примерно
Йоан Павел, да погледнеше към тъмната непрогледна вселена и забележеше една
дребна синя точица, от която бе дошъл, сигурно би възкликнал:
– От ясно по-ясно
е, че Замята обикаля Слънцето за 365 земни дни според календара на колегата ми
Григорчо! Язък* за изгорените нещастници! Мир на пепелта им!
Та да спорим кой
от кого се срамува или възхищава от делата си в своите си прераждания не си
струва, защото е твърде относително, както е относително от коя точка ще се погледне вселената. И да си призная – много пъти духът на
Балтазар ме тормози, особено през последните няколко десетилетия:
– А бе
некадърнико! – ми вика и ми мъти мозъка – А бе образование магистратурно що-годе
взема, челото ти и то като моето не е два пръста, отличник като мене уж си бил,
защо се остави на тоя хал*? Толкоз неграмотници човеци станаха, е – не папи като
мене, но кое адвокатче – генерал,
кой физкултурник – министър, кой пишман* доктор – депутатин, та кой мишок и
президент!!! Други малоумници по-умни от тебе излязоха, та
с имоти по света се сдобиха, банки с милиони
завлякоха, къщи – палати по три, по пет съградиха, в мътни води риба ловиха, а ти бе
непрокопсанико, нищо ли от мен в теб не остана, та душичката ми, бедната, я обрече да съществува днес тъй мизерно?!
– Ама аз честно…
– Няма честно!
Да не искаш да ми кажеш, че аз по нечестен начин на папския трон съм се
възкачил, или пък другите незаконно са натрупали постове и имане? Няма такова
животно щом никой съд не го е хванал, никой в зандан не е заптисван!
– Ами идеалите,
принципите, морала, веруюто ми…
– Млък! Идеали,
принципи, морал – празни приказки, вятър и мъгла! Ти ли на вяра ще ме учиш? Та аз на всички богомолци
на вярата им отгоре пет години съм седял! Не виждаш ли, бе будала, как вчерашните върли антихристи
– днес най-висши държавни велможи, кръст превиват, крака чупят първи на патриарха ви ръката му да лигавят и на светата литургия богу покорно кръстом да се
кръстят?
Вътрешно се
бунтувам срещу неприличните
средновековни обноски и някак си не съм съгласен с моя преддушевник, но стоя безмълвен, навел виновно глава над поредната рекламна диплянка от близкият супермаркет,
напъхана ми рано сутринта в пощенската кутия и търся най-евтината промоционална кофичка с кисело мляко....
Та,
такива ми ти работи – както съм чувал често да казва дяд‘Пеньо. – Първо съм бил
Балтазар, сега за жалост или за радост (въпрос на гледна точка) съм МДМ.
–––––––––––––– . –––––––––––––
А КОЙ СЪМ в същност?
Като уважаващ себе си човек, а и с
не по-малкото подобно уважително отнасяне към всеки един, познат и непознат, съм се стремял винаги да се представя кой съм в същност.
– Нека – разсъждавам, – да се опиша пред хората първо какъв съм, що съм, пък после да се изказвам пред тях по глобалните
житейски въпроси и наболели световни проблеми. Не за друго – просто да си знаят с кой си имат работа.
Подходил съм
към собствената си презентация отговорно и задълбочено, бих казал – научно, в съответствие с теорията на висшета математика –
строго диференцирано. Тоест, в различни сюжети съм излагал кратки
отрязъци от битието си.
В "The butterfly",
например, съм се описал като нищожно дребен, едва забележим и дотолкова
неизвестен като зоо вид, че цитирам "все още ме няма отразен с латинско
наименование в класьорите на животинските твари".
На друго място – "Юбилейно", в отмерена реч оповестявам, според спомените на баба ми, че не съм роден по класическия начин, а съм бил донесен в белия свят от щъркел, който от своя страна много внимателно и доброжелателно, за радост на очакващите събитието дузина мои близки, ми е спуснал през комина.
Не съм подминал и някои, определени от мен,
налудничави мои стремления, посочени в "В
Механото", излагайки се пред публиката, като правя "това,
което не ми е работа" и то в области -- дълбоки води, от вида на проза, поезия, рисуване. Казвам "дълбоки води" напълно убедено, защото да плувам в тях, според "Точка, точка, запетайка" е отчайващо занимание на удавник, особено в океана на съвременното модернистично изкуство.
В "Кой съм бил" пък давам една, до голяма степен, съмнителна версия за миналото ми, за преродилият се в мен пират Балтазар, познат ни от ватиканските анали като папа Йоан XXIII.
Постарал съм се, в малко по-разширена форма, да си
покажа джинса* (старовремска
дума от Иван Вазово време)
в генеалогията "Родословието", което също се
явява част от същността ми.
В крайна
сметка, като интегрираме диференцираните кратки отрязъци от моето битие,
изложени по-горе, по простата формула: интеграл от "0" до
"m" на "f(x)(∆x)“ (чете се: еф хикс де хикс), където "m" – винаги положително число, е възрастта в години, а
неизвестното "X" е търсената величина на биографията и се реши
сравнително лесно това интегрално уравнение, което решение направих в момента, се получава пълната представа за
моя милост: аз съм нищо повече от един дребен (разбирай дребен не по ръст, а дребен
като същност), обикновен, средно статистически поданик на Републиката, издънка от вкоренено семе, посято някога в чернозема на чирпанския край.
–––––––– – ––––––––
* Не ме съдете, че
използвам турцизми като доксан докуз (деветдесет и девет), перчем (грива / коса), акъл (ум), язък (жалко), зандан
(затвор), заптисвам (задържам / затварям), будала (глупак), джинс (род) и др. – все пак сме били пет столетия не
под иго (дядо Вазов е поизкривил тогавашната действителност), а в „присъствие“. Присъствие,
което продължаваме да усещаме и сега в т. ч. и в песните изпети ни на турски за Райна
Попгеоргиева, останала в паметта ни като българската княгиня. Тя не била Райна от
Панагюрище, а ханъмата Райме от някаква си родопска паланка – усмихнат до уши ни
светва истината певецът друговерец... Вземат ли ни
Райна, изгубим ли си царицата какво ще стане с кошера България, о неразумни юроде?!
А що се отнася
до благозвучната родна реч вярвам, че четете с какво постоянство употребявам
автентични, изконно наши думи, като промоция, презентация, интернет, супермаркет и прочее.
