петък, 12 септември 2014 г.

Старият бряст


Текст и илюстрации 
МД. Милев



Колко е един човешки живот разположен във времето – мигновение? Не, може би микро или нано мигновение? И последното сигурно е много. А ако вземем не цял един живот, а отрязък от девет-десет години, възрастта, на която горе-долу бях, от когато имам спомен за брестете из нашия двор и по нашето землище?  През това нано мигновение, през нищожно краткия отрязък от време, тези величествени дървета изчезнаха от погледа ми – нямаше ги вече, свършиха се.
Как може такъв великан, такъв здравеняк,  който е преживял цели епохи (появил се е преди 40 милиона години), след като е отстоял на какви ли не природни стихии и катаклизми, да се предаде, без борба, без съпротива за оцеляване, да загине пред очите ми за няколко години? Едни казват, че страшна зараза, тръгнала от далечен Китай, минала през Хималаите и дошла у нас, позната като Холандска болест, ги е изтребила. Други, като защитниците на екологията говорят, че този растителен вид е бил затрит от човешката нехайност и немара по опазване чистотата на средата, в която живеем. Склонен съм да приема за верни и двете тези, като в основата може би стои втората, свързана с отравянето на атмосферата с всякакъв отпадък, продукт на човешката ни дейност, в резултат на което е настъпило нарушаване на защитните сили и разрушаване на имунната система на дървото. Немският изследовател  Фред Хагенедер (Fred Hageneder)  в книгата си „Духът на дърветата“, цитиран от еколожката ни Мария Диловска, отива още по-нататък в схващането за трагичната съдба на бряста като казва „...настоящият физически упадък на бряста върви успоредно със спада на готовността на човечеството да общува с други светове – предци, природната същност, растителното и животинско царство.“ Защо да не търсим наистина „духовна“ връзка между двата биологични вида създадени от еволюциятакажи-речи, по едно и също време,  и защо да не приемем, че приматите – прародителите на хомо сапиенса и архи бряста са „еволюционни братя“? Че човекът е съжителствал с бряста от далечни времена, според множеството археологични сведения, не се ли се свързва със съжденията за „духовната“ връзка?
Не ми е работа да се впущам в области, които не познавам, особено в теорията за паранормалния свят. Ще ми се обаче да опиша сега като в епитафия, като панегирик онова, което брястът е оставил в моето съзнание. Защото от дете го виждах навсякъде: и като най-често срещания растителен дървесен вид, и като най-употребявания за какво ли не в бита ни: здрав дървен материал, дърво за огрев, храна за животни, та и като лекарство  употребявано в народната медицина, като подслон на хора и животни, като място за гнездене на птици и прочее.
Имаше един много хубав християнски празник (има го разбира се и сега), когато се окачваше въжена люлка на най-якия брястов клон, та се люлееше за здраве цялото семейство – от бабата, че до най-малкото отроче в къщата. Това беше Гергьовден, на шести май, когато природата беше най-красива, разцъфнала и озеленена! И много смях и врява огласяха пространството под разклонения бряст, защото, ако батковците издърпат въжето, за да залюлеят люлката с голям размах, корема ти се качваше чак до гърлото, та викаш и крещиш от зор с все сила. 
          Голямото гергьовско дърво беше до плевника ни, където се правеше хармана, а от другата страна, в близост на залепения до плевника хамбар, се намираше другият бряст. Не беше в нашия двор, а в съседство – в двора на чичо Белчо. Всяка година, като се пукнеше пролетта, тук се завръщаше семейство щъркели, което от предни времена си беше свило гнездо високо на един от изсъхналите клони на чичо Белчовия бряст. Интересно е да ги наблюдаваш, особено в началото, през любовния им период. Ще кацне единият на нашия комин, ще извие дългата си шия назад така, че главата му да се опре в гърба и ще затрака с клюна си силно и отчетливо. След малко ще прехвърчи и другия, ще застане и той на съседния комин и ще затрака. Изглежда това беше любовната им песен, с която озвучаваха двора ни.

Мине ли се месец-два, от гнездото ще се подадат две-три главички на ново излюпеното щъркелово потомство.
Като споменавам за двата бряста, те не бяха изключение. Слушах от по-възрастни мои близки, че пред къщата ни, от югоизток, е имало преди горичка от тези дървета, премахната, за да мине от там новото трасе на шосето. Останал бе само големия бряст, намиращ се по-надолу – към мегдана, до дядо Цоневия двор, под който над вечер се събираха моми и ергени. Особено през тихите летни вечери от там се чуваха надпявания, като сред тях се открояваше мекият и приятен глас на чичо минковия Пеньо. И като занареждаше едни едновремешни юнашки песни, сякаш слушаш народните ни певци по радио Стара Загора.
 В село и извън него – по селската мера бресте се срещаха навсякъде. Под дебелата им сянка пладнуваха цели стада добитък. Такъв бряст имаше в местността „Стърната“ – обширна неплодородна, обрасла с метличина площ, разположена по източния склон, спущаш се към ливадите на Арка (Стара река). Ползваше се за мера, за пасище. Точно по средата на местността извисяваше ръст огромен бряст, който служеше като спасителен подслон на овчари и говедари и при дъжд, и при пек, пък и за отмора. Всъщност бяха два бряста, два клона от един корен. И на  мен веднъж ми се наложи да се скрия под чадъра на това дърво по време на  една градушка, заварила ме насред къра.
Паметен за рода ми остава най-вече големият стар бряст, разположил се пред къщата на дядо ми. Сянката, която короната на това дърво е хвърляла, по думите на баща ми, е заемала не малка част от дворното пространство. Под тази сянка е расла многобройната челяд на предците ми. Около стария бряст са се извивали хора при сватби и семейни тържества, тук са се разстилали софри при кръщенета. Възрастта му не се е  знаела – дядо ми го е помнил от едно време като голямо дърво.
Но ето, че семейният съвет, през есента на 1942 година, е взел съдбовно решение за столетника: вече е бил пречка за разрастващата се фамилия, трябвало е да освободи място, терен за нови градежи. Дошло е време да се събори този исполин , този ням свидетел на родовата ни история... Имало е и други съображения: дървото е щяло да се превърне в необходимия дървен материал, като греди, талпи, дъски; окастрените клони са щели да топлят през студените зимни дни и нощи къщата, ще опалват пещта за хляба, а съчките ще поддържат огъня в оджака, за да се готвят  манджите.
Изваждал съм изсъхнали сливи и круши от корен, кастрил съм цели черници и много добре зная как се събаря и изчиства дърво. Представям си колко народ е бил необходим, за да се пребори и да се повали на земята този гигант. Най-малко –  бригада от млади здравеняци с остри брадви, с кирки и с лопати. Представям си как чичо и баща ми  още предния ден са събирали тия юнаци от родата и са ги инструктирали каква ще я вършат и какъв оръжеен инструментариум трябва да си носят. Че трябва от рано да започнат работата, та да могат със слънце да я свършат.
Представям си и каква шетня е падало пред пещта и пред огнището в кухнята още в зори. Нали е трябвало да се изхрани по някое време мъжката дружина.
Нека изясня като казвам „представям си“, че по време на описваното събитие, още не съм се бил появил на „белия свят“. За да добия представа какво е било, до голяма степен това се дължи, освен на живия разказ слушан многократно, така и от няколкото снимки направени преди и след повалянето на стария бряст. За жалост оцеляла е само тази фотография, имаща за мен изключителна стойност. 

      Тук, за разлика от рисуваните от мен родословни дървета, по всички клони на бряста вече действително са накацали  голяма част от моята фамилия. Ето, отпред, с брадва в ръка, с килнат над лявото ухо каскет, обут с бели навуща, препасани с широки черни върви е чичо ми Мильо. В ляво на него е чина Марийка, хванала за ръчица невръстния ми братовчед Гено. Зад тях е бате Цоньо Жеков, награбил на рамене тригодишната ми сестричка Танка, нагиздена и тя като връстника си Гено, с току-що купената като армаган от чирпанския панаир плетена, от горе с бяла ивица, шапка. А най-отпред, усмихнатата, с бялата забрадка е най-хубавата, най-милата, най-добрата и най-скъпата на сърцето ми – моята майка. Тук е и баща ми – правият най-вдясно; тук е и баба ми; тук е и дядо ми, качил се на високо – по гуглата се познава. На върха, до птичите гнезда се е метнал петнадесет годишния харамия – бате Жеко Денев. Тук са и много други мой чичовци, лели и братовчеди. Ех, този мил старец – старият бряст! За последно той пак добродушно е събрал около себе си  децата на фамилията,  в двора, на която десетки години е избуявал, разклонявал се е и се е разлиствал. . .
 
 ...................................................
Днес бряста ми липсва. Не голямото старо дърво, расло пред къщата на дядо ми, а онова, което повехна и изсъхна пред погледа ми, онова, на което биха се люлели моите внуци и биха гнездили щъркели. С изчезването му така скоропостижно все едно преживявам тегоба по загуба на нещо стойностно и близко, все едно съм прекъснал една потребна „духовна“ нишка спомената в началото, за което като представител на човешкия род имам вина и нося отговорност, че не съм я защитил, опазил и съхранил. . .