Рейнфал, Черната Мадона и Швиц

(ПРОДЪЛЖЕНИЕ)

Текст и снимки

М. Д. Милев

Ако Алеко не бе отишъл на панаир и не беше написал преживяванията си, едва ли българина щеше да знае през ония години, че има реки като Марица, даже и като Дунав, на които водите им се хвърлят пощурели от 50 метрова висока пропаст и създават неповторим воден ад и уникална зашеметяваща гледка. Е, имаме си пръскала около Калофер, Карлово, Бояна и по други наши географски ширини, но те са като чешмички пред това, което Щастливеца е описал за Ниагара. По-късно научаваме за  водопада Виктория на река Замбези, пред който Ниагарския водопад бледнее или за водопада  Игуасу в Бразилия, пред който пък Виктория изглежда като  джудже.

Казвам тези познати неща във връзка със зададения ми от Нина въпрос, зная ли кой е и къде се намира най-големият водопад в Европа. А сега де? Че не зная – не зная, не съм и срещал до сега информация, че в стария континент да има такова нещо и в отговор вметнах:

– Голям, голям, колко да е голям – сигурно прагове високи няколко метра  или пръскала малко по-големи от нашите...

– Добре де, Тома Неверни,  – явно се раздразни разводачката ни, от невежеството ми – да ти обяснявам ли сега за какво става дума?

– Не, извинявай... Все едно да ми кажеш как завършва филма, преди да съм го изгледал!

За да се насладя на интригата от това, което ни предстоеше,  спрях да задавам излишни въпроси и цялото ми внимание се насочи извън купето на летящата Хонда.

След като прекосихме Ааре през моста на Дьотинген  и по път  се запасихме от супера на търговската верига Мигрос със стек разхладителни и освежаващи кафета, запрашихме в неизвестна посока. По слънцето се ориентирах, че вървим на североизток. Времето беше обещаващо приятно, а настроението повишено.
       Не след дълго, може би в продължение на 45 - 50 минути се озоваваме на обширен паркинг, препълнен с автомобили и бусове. Паркираме и с по кафе в ръце се смесваме с върволицата от туристи, нагиздени с фотоапарати и камери. Предусещам, като разглеждам специалното табло с надпис Рейнфал, че ни предстои интересно зрелище зад високите стени на старинен замък. Ето значи къде се намира това, което аз не знаех и нямаше да науча, ако благодарение пак на  Нина не попаднахме тук. Водопадът, за който тя ни говореше, е на реката Рейн там, където тя прави няколко „S“ образни завоя, близо до швейцарския кантонален град Шафхаузен. Въоръжени с билетче, преминаваме през пропускателната бариера и вече имаме прекрасната възможност да огледаме цялото пространство  откроило се пред нас. Най-напред се забелязва отсрещният  бряг и разстланата на повече от 150 метра река. И водопада Рейнфал! 
 Ако дословно приема, че „фал“ произлиза от немския глагол fallen, който в превод означава падам, много точно името определя обстановката тук: падащият Рейн. Височината, от която буйните води се хвърлят и се сгромоляват с оглушителен трясък надолу е някъде 20 – 25 метра или колкото е височината на една седем-осем етажна сграда. 
    Там, в ниското ври и клокочи от разпенените води на реката изливащи се с дебит над 42 хиляди метри кубически в минута. Гледка достойна за възхищение!

 Точно по средата на прага от който реката пропада, са устояли на водната стихия две островчета. В резултат на обилната влага вдигаща се постоянно във вид на мъгла от разбиващата се и разпенена вода, островчетата са обрасли със зелени шапки от дървета, храсти и треви. 

На върха на по-високото островче, където на стоманен пилон се развява знамето на Швейцария е оформена площадка, пълна с докарани с корабчета посетители,   имащи смелостта от ръба на водопада и в самия му център да се наслаждават с тръпка на невероятната гледка.

Правим си снимка от най-горната платформа, издадена над водопада, за документиране на настоящия ми труд „До Рейнфал и назад“ и с панорамния асансьор напущаме големия  Рейнфал развълнувани и впечатлени. От остъклената асансьорна кабина ни се дава възможност още веднъж да хвърлим  поглед към водопада и оформилото се долу езеро. Качваме се в двора на старинния замък Лауфен, а от там се спущаме по красивата улица с многото цветя  и с ... кравите, налягали по самия тротоар. 

Спомням си, навремето се говореше у нас за кафявото искърско говедо. Възможно ли е тук да се е преместило стадото, или това си е местна швейцарска порода? Зная ли? А любопитния народ, тръгнал да опознава тукашния ландшафт, се стича при кротките рогати добичета, за да се фотографира. Естествено, в това число и ние.

Преди да продължа ще отворя скоба, за да уточня и изясня една малка подробност, свързана с казаното по-горе заглавие на настоящото ми писание. Иначе мога да бъда упрекван, че преписвам (плагиатствам) от пътеписите на г-н Константинова. Първо – „До Реинфал и назад “е работно заглавие, което неминуемо ще променя. Второ, никъде г-н Алеко (пред който винаги съм се прекланял) не споменава в пътеписа си за алея на кравите или изобщо за крави, с изключение на телетата, които е видял в чикагската кланица и трето – това, което пиша е ниско стойностен разказ, без претенции за пътепис. Освен това аз не се връщам назад, както Алеко, а продължавам напред, факт, който описвам по-нататък. Но да не задълбочаваме повече по темата, а да следваме хронологията на станалото през този ден.

 И така, минавайки покрай изпречилото се пред нас бистро на път към паркинга, пак ни бе препоръчано да опитаме поредните тукашни сладки деликатеси. Трудно се отказва подобно предложение, още повече, че бяхме в компанията на местните врабци, които страшно и безстрашно си падаха по изпадалите трохи.

Пътят ни до следващата дестинация бе около 90 км., колкото от Пловдив до Стара Загора. Отправяме се право на юг покрай Цюрих и Цюрихското езеро, навлизайки в преддверието на Алпите и за час и нещо стигаме до Айнзинделн, градче, разположено в сравнително равнинна котловина. Спираме на паркинга на Клостерплатц намиращ се в западните покрайнини на  града. 

Насреща, на висока тераса, се издига масивната фасада на внушителна базилика. Това е прочутият бенедиктински манастир със световноизвестната „Черна Мадона“, в който ежегодно се стичат над четвърт милион поклонници и туристи.

Историята разказва, че още в началото на 10-ти век отшелниците пръснати из вековните гори в този край са се организирали в бенедиктинска общност и са си изградили манастирска обител. При освещаването на новопостроената църква към обителта е станало чудо: дочул се тайнствен глас, който три пъти  повторил, че църквата вече е осветена от самия Христос. От тогава са тръгнали поклонници към бенедиктинския манастир. През 15-ти век по време на пожар е била силно повредена изработената в романски стил статуя на Дева Мария, намираща се в т.н. Богородична кула. По-късно е заменена с дървена статуя на Дева Мария с Младенеца. 

Тази статуя, висока 1,25 м., потъмняла през вековете от пушека на многобройните свещи се е превърнала в главната реликва за поклонниците, позната като „Черната Мадона“. Още с влизането ни в величествената катедрала се озоваваме зад няколко реда пейки с насядали богомолци. Пред тях се намира ограден с парапет от ковано желязо павилион обсипан с позлата и цветя. 

В центъра му, върху златен облак, огрян от слънчеви лъчи се извисява самата статуя на Богородица с Христос. Облечена е в богато украсени одежди, а върху главите на светите образи са поставени златни корони. Преминаваме по-нататък във вътрешността на огромната зала на катедралата. Трудно ми е обаче, да опиша в няколко реда стенописите, скулптурните фигури, орнаментиката, пищните декорации и прочее, характерни за римо-католическите храмове. Трябва само да се видят, за да се добие пълна представа и се почуства тяхното естетическо въздействие. За съжаление не бе разрешено ползването на снимачна техника. 

   Короната, като символ на царственост стои ѝ върху покрива на чешмата, намираща се на площада пред манастира. Има поверие, че ако пиеш вода, изтичаща от четирнадесетте глави на чешмата, златната Дева, която стои отгоре, ще ти сбъдне едно съкровено желание. Естествено, че пихме, но преди всичко разгледахме с интерес това прекрасно творение от черен мрамор и злато.

Преди да напуснем Клостерплатц, за да спази традицията, нашият екскурзовод ни покани на откритата веранда на заведението, намиращо се срещу площада на манастира. 

Сега сме седнали на кафе и на пана кота – отличен италиански сладкиш, който на всяка цена е трябвало да вкусим. Бърз и лесен за приготвяне, ни се обяснява, може и с наши български продукти. Даже с кисело мляко вместо течна сметана, пана котата е много по-лека и освежаваща през летните дни. Позволявам си да споделя казаната рецепта (приложена е в края).

Като наричам Нина веднъж гид, друг път разводач, а сега екскурзовод, искам да уточня, че тя не е нито едното, нито другото, нито третото. Тя е много повече: натурализирана швейцарка, високо квалифициран медицински кадър, човек на колела и... Но до тук – за да не прекаля с разкритията си за госпожата и получа незаслужени упреци от нея.

– А сега накъде? – питам.

– В сърцето на Швейцария – отговаря Нина – за да си вземете нещо за спомен, стойностно, а не някаква кичозна, елементарна имитация.

Тръгваме. В сърцето на тази красива страна са Алпите. Това, което описах за Шварцвалд преди, в още по-концентриран вид се отнася за тази швейцарска част на големия планински масив. Редуване на гори, полянки и езера. Малки и големи езера като огледала, в които се отразяват белите облачета и небесната синева. Понеже говорихме за водопадчета тип пръскало, то тук се срещат навсякъде, спущащи се, като вертикални сребристи ленти от билото към низината.

Швейцарецът е планинар. Отседнал е по склоновете, по поляните, покрай езерата. Виждат се къщички, пръснати по единично, или на групички по две-три къде ли не, от долината долу, до върховете горе. И море от зеленина, дължаща се на честите превалявания. Средногодишните валежи надвишават двукратно тези в България.

За да си комуникират отделените едни от други махали и паланки, села и градове, швейцарците са изградили паяжина от пътища и магистрали. И тунели: дълги по два, по пет, по десет, дори по двадесет километра, какъвто е Сан Готардо, свързваш немската с италианската част на Швейцария. Или тунела Симплон откъм италиано-френската част на страната. До колкото ми е известно в момента се строи железопътен тунел Готард, който със своите 57 километри ще бъде най-дългият наземен жп тунел в света.

– Струва ми се, че това ще ви е интересно – каза шофьорката, като спря Хондата на отбивка, оградена с мантинела. 

Намираме се на билото на планината, откъдето се наблюдава широка панорама.

– Виждате ли тези два остри върха? Това са Малък и Голям Миитен. А долу под тях е Швиц – градът, който е нещо като кръстник на Швейцария. От тук ѝ тръгва името, тук ѝ е пъпът, центърът. 

Гледката към долината е уникална, непресилено ще  е да кажа – райски красива. И сега снимката, която направихме на тази картина стои на desktop-а на монитора ми, за да ми радва окото, когато отворя компютъра си. Препоръчвам я на всеки да си я свали и да я ползва. Няма да сгреши.

         Спущаме се по склона надолу, любувайки се на многоцветната палитра на алпийския пейзаж и навлизаме в града.

– Освен това, което ви казах за Швиц, той се слави по света ѝ с тази фабрика – ни обяснява Нина, след като паркира пред многоетажна сграда, на която високо горе имаше надпис „Викторинокс“. – Моля, хайде в магазина.

В просторното помещение, обслужвано от мъж и жена, от пода до тавана е изложена за продан цялата номенклатура на фабриката от дребни джобни ножчета с ключодържател до огромни сатъри.

     „Викторинокс“ е запазена марка от световна величина за ножове от всякакъв калибър. Не случайно тук са идвали такива личности като Далай Лама, президентите на САЩ и Русия – Буш Младши и Медведев и редица други световни знаменитости. „Викторинокс“ снабдява от край време с многофункционални сгъваеми ножове швейцарската армия, а традиция е в Белия дом на САЩ да се подаряват на високо поставени гости ножчета изработени тук. Рядък шанс и за нас бе „да пием вода от извора“ и да си вземем чудесни армагани за спомен от тази прекрасна страна! Което ѝ направихме.

– А това е от мен! Да си спомняте винаги, когато отваряте бутилката вино, за времето прекарано заедно и да пиете за мое здраве.

С тези думи нашата Нина, цялата сияеща, ни подаде марков тирбушон на фирмата.

Така завърши това славно приключение. Дано не съм се натрапил с мустакатите си фотоси. Дано не съм бил и отегчителен в стремежа си да предам моята гледна точка и емоция от това което видях през двата дена пътешествия из  немско и Швейцария.  

  ПАНА КОТА:

Загряват се  250 ml прясно мляко в което се  прибавят 4-5 супени лъжици захар и две пакетчета ванилия на прах или чаена лъжичка ванилова есенция. Дръпва се от огъня (котлона) и се прибавя, с постоянно разбъркване, предварително разтворената във вода желатина от две пакетчета (по 10 грама). След като се поохлади сместа се излива на струя в разбитото преди това 200 ml кисело мляко, като се бърка до хомогенизиране на новата смес. Разпределя се в 4 подходящи купички, които се поставят в хладилник за 4-5 часа.

При сервиране, купичката, леко затоплена в топла вода, се обръща върху чиния, за да се отдели пана котата, полива се със сироп от малини или ягоди, или всякакви от други плодове редки сладка, които  се намират под ръка. Могат да се разхвърлят в чинията пресни плодове: кайсия, ягода, праскова и др.

В италианската оригинална рецепта киселото мляко е заменено с течна сметана, но в друга пропорция (6:1) спрямо прясното мляко.