петък, 12 септември 2014 г.

Старият бряст


Текст и илюстрации 
МД. Милев



Колко е един човешки живот разположен във времето – мигновение? Не, може би микро или нано мигновение? И последното сигурно е много. А ако вземем не цял един живот, а отрязък от девет-десет години, възрастта, на която горе-долу бях, от когато имам спомен за брестете из нашия двор и по нашето землище?  През това нано мигновение, през нищожно краткия отрязък от време, тези величествени дървета изчезнаха от погледа ми – нямаше ги вече, свършиха се.
Как може такъв великан, такъв здравеняк,  който е преживял цели епохи (появил се е преди 40 милиона години), след като е отстоял на какви ли не природни стихии и катаклизми, да се предаде, без борба, без съпротива за оцеляване, да загине пред очите ми за няколко години? Едни казват, че страшна зараза, тръгнала от далечен Китай, минала през Хималаите и дошла у нас, позната като Холандска болест, ги е изтребила. Други, като защитниците на екологията говорят, че този растителен вид е бил затрит от човешката нехайност и немара по опазване чистотата на средата, в която живеем. Склонен съм да приема за верни и двете тези, като в основата може би стои втората, свързана с отравянето на атмосферата с всякакъв отпадък, продукт на човешката ни дейност, в резултат на което е настъпило нарушаване на защитните сили и разрушаване на имунната система на дървото. Немският изследовател  Фред Хагенедер (Fred Hageneder)  в книгата си „Духът на дърветата“, цитиран от еколожката ни Мария Диловска, отива още по-нататък в схващането за трагичната съдба на бряста като казва „...настоящият физически упадък на бряста върви успоредно със спада на готовността на човечеството да общува с други светове – предци, природната същност, растителното и животинско царство.“ Защо да не търсим наистина „духовна“ връзка между двата биологични вида създадени от еволюциятакажи-речи, по едно и също време,  и защо да не приемем, че приматите – прародителите на хомо сапиенса и архи бряста са „еволюционни братя“? Че човекът е съжителствал с бряста от далечни времена, според множеството археологични сведения, не се ли се свързва със съжденията за „духовната“ връзка?
Не ми е работа да се впущам в области, които не познавам, особено в теорията за паранормалния свят. Ще ми се обаче да опиша сега като в епитафия, като панегирик онова, което брястът е оставил в моето съзнание. Защото от дете го виждах навсякъде: и като най-често срещания растителен дървесен вид, и като най-употребявания за какво ли не в бита ни: здрав дървен материал, дърво за огрев, храна за животни, та и като лекарство  употребявано в народната медицина, като подслон на хора и животни, като място за гнездене на птици и прочее.
Имаше един много хубав християнски празник (има го разбира се и сега), когато се окачваше въжена люлка на най-якия брястов клон, та се люлееше за здраве цялото семейство – от бабата, че до най-малкото отроче в къщата. Това беше Гергьовден, на шести май, когато природата беше най-красива, разцъфнала и озеленена! И много смях и врява огласяха пространството под разклонения бряст, защото, ако батковците издърпат въжето, за да залюлеят люлката с голям размах, корема ти се качваше чак до гърлото, та викаш и крещиш от зор с все сила. 
          Голямото гергьовско дърво беше до плевника ни, където се правеше хармана, а от другата страна, в близост на залепения до плевника хамбар, се намираше другият бряст. Не беше в нашия двор, а в съседство – в двора на чичо Белчо. Всяка година, като се пукнеше пролетта, тук се завръщаше семейство щъркели, което от предни времена си беше свило гнездо високо на един от изсъхналите клони на чичо Белчовия бряст. Интересно е да ги наблюдаваш, особено в началото, през любовния им период. Ще кацне единият на нашия комин, ще извие дългата си шия назад така, че главата му да се опре в гърба и ще затрака с клюна си силно и отчетливо. След малко ще прехвърчи и другия, ще застане и той на съседния комин и ще затрака. Изглежда това беше любовната им песен, с която озвучаваха двора ни.

Мине ли се месец-два, от гнездото ще се подадат две-три главички на ново излюпеното щъркелово потомство.
Като споменавам за двата бряста, те не бяха изключение. Слушах от по-възрастни мои близки, че пред къщата ни, от югоизток, е имало преди горичка от тези дървета, премахната, за да мине от там новото трасе на шосето. Останал бе само големия бряст, намиращ се по-надолу – към мегдана, до дядо Цоневия двор, под който над вечер се събираха моми и ергени. Особено през тихите летни вечери от там се чуваха надпявания, като сред тях се открояваше мекият и приятен глас на чичо минковия Пеньо. И като занареждаше едни едновремешни юнашки песни, сякаш слушаш народните ни певци по радио Стара Загора.
 В село и извън него – по селската мера бресте се срещаха навсякъде. Под дебелата им сянка пладнуваха цели стада добитък. Такъв бряст имаше в местността „Стърната“ – обширна неплодородна, обрасла с метличина площ, разположена по източния склон, спущаш се към ливадите на Арка (Стара река). Ползваше се за мера, за пасище. Точно по средата на местността извисяваше ръст огромен бряст, който служеше като спасителен подслон на овчари и говедари и при дъжд, и при пек, пък и за отмора. Всъщност бяха два бряста, два клона от един корен. И на  мен веднъж ми се наложи да се скрия под чадъра на това дърво по време на  една градушка, заварила ме насред къра.
Паметен за рода ми остава най-вече големият стар бряст, разположил се пред къщата на дядо ми. Сянката, която короната на това дърво е хвърляла, по думите на баща ми, е заемала не малка част от дворното пространство. Под тази сянка е расла многобройната челяд на предците ми. Около стария бряст са се извивали хора при сватби и семейни тържества, тук са се разстилали софри при кръщенета. Възрастта му не се е  знаела – дядо ми го е помнил от едно време като голямо дърво.
Но ето, че семейният съвет, през есента на 1942 година, е взел съдбовно решение за столетника: вече е бил пречка за разрастващата се фамилия, трябвало е да освободи място, терен за нови градежи. Дошло е време да се събори този исполин , този ням свидетел на родовата ни история... Имало е и други съображения: дървото е щяло да се превърне в необходимия дървен материал, като греди, талпи, дъски; окастрените клони са щели да топлят през студените зимни дни и нощи къщата, ще опалват пещта за хляба, а съчките ще поддържат огъня в оджака, за да се готвят  манджите.
Изваждал съм изсъхнали сливи и круши от корен, кастрил съм цели черници и много добре зная как се събаря и изчиства дърво. Представям си колко народ е бил необходим, за да се пребори и да се повали на земята този гигант. Най-малко –  бригада от млади здравеняци с остри брадви, с кирки и с лопати. Представям си как чичо и баща ми  още предния ден са събирали тия юнаци от родата и са ги инструктирали каква ще я вършат и какъв оръжеен инструментариум трябва да си носят. Че трябва от рано да започнат работата, та да могат със слънце да я свършат.
Представям си и каква шетня е падало пред пещта и пред огнището в кухнята още в зори. Нали е трябвало да се изхрани по някое време мъжката дружина.
Нека изясня като казвам „представям си“, че по време на описваното събитие, още не съм се бил появил на „белия свят“. За да добия представа какво е било, до голяма степен това се дължи, освен на живия разказ слушан многократно, така и от няколкото снимки направени преди и след повалянето на стария бряст. За жалост оцеляла е само тази фотография, имаща за мен изключителна стойност. 

      Тук, за разлика от рисуваните от мен родословни дървета, по всички клони на бряста вече действително са накацали  голяма част от моята фамилия. Ето, отпред, с брадва в ръка, с килнат над лявото ухо каскет, обут с бели навуща, препасани с широки черни върви е чичо ми Мильо. В ляво на него е чина Марийка, хванала за ръчица невръстния ми братовчед Гено. Зад тях е бате Цоньо Жеков, награбил на рамене тригодишната ми сестричка Танка, нагиздена и тя като връстника си Гено, с току-що купената като армаган от чирпанския панаир плетена, от горе с бяла ивица, шапка. А най-отпред, усмихнатата, с бялата забрадка е най-хубавата, най-милата, най-добрата и най-скъпата на сърцето ми – моята майка. Тук е и баща ми – правият най-вдясно; тук е и баба ми; тук е и дядо ми, качил се на високо – по гуглата се познава. На върха, до птичите гнезда се е метнал петнадесет годишния харамия – бате Жеко Денев. Тук са и много други мой чичовци, лели и братовчеди. Ех, този мил старец – старият бряст! За последно той пак добродушно е събрал около себе си  децата на фамилията,  в двора, на която десетки години е избуявал, разклонявал се е и се е разлиствал. . .
 
 ...................................................
Днес бряста ми липсва. Не голямото старо дърво, расло пред къщата на дядо ми, а онова, което повехна и изсъхна пред погледа ми, онова, на което биха се люлели моите внуци и биха гнездили щъркели. С изчезването му така скоропостижно все едно преживявам тегоба по загуба на нещо стойностно и близко, все едно съм прекъснал една потребна „духовна“ нишка спомената в началото, за което като представител на човешкия род имам вина и нося отговорност, че не съм я защитил, опазил и съхранил. . .

вторник, 5 август 2014 г.

Рейнфал, Черната Мадона и Швиц

Текст и снимки
М. Д. Милев

Ако Алеко не бе отишъл на панаир и не беше написал преживяванията си, едва ли българина щеше да знае през ония години, че има реки като Марица, даже и като Дунав, на които водите им се хвърлят пощурели от 50 метрова висока пропаст и създават неповторим воден ад и уникална зашеметяваща гледка. Е, имаме си пръскала около Калофер, Карлово, Бояна и по други наши географски ширини, но те са като чешмички пред това, което Щастливеца е описал за Ниагара. По-късно научаваме за  водопада Виктория на река Замбези, пред който Ниагарския водопад бледнее или за водопада  Игуасу в Бразилия, пред който пък Виктория изглежда като  джудже.
Казвам тези познати неща във връзка със зададения ми от Нина въпрос, зная ли кой е и къде се намира най-големият водопад в Европа. А сега де? Че не зная – не зная, не съм и срещал до сега информация, че в стария континент да има такова нещо и в отговор вметнах:
– Голям, голям, колко да е голям – сигурно прагове високи няколко метра  или пръскала малко по-големи от нашите...
– Добре де, Тома Неверни,  – явно се раздразни разводачката ни, от невежеството ми – да ти обяснявам ли сега за какво става дума?
– Не, извинявай... Все едно да ми кажеш как завършва филма, преди да съм го изгледал!
За да се насладя на интригата от това, което ни предстоеше,  спрях да задавам излишни въпроси и цялото ми внимание се насочи извън купето на летящата Хонда.
След като прекосихме Ааре през моста на Дьотинген  и по път  се запасихме от супера на търговската верига Мигрос със стек разхладителни и освежаващи кафета, запрашихме в неизвестна посока. По слънцето се ориентирах, че вървим на североизток. Времето беше обещаващо приятно, а настроението повишено.
       Не след дълго, може би в продължение на 45 - 50 минути се озоваваме на обширен паркинг, препълнен с автомобили и бусове. Паркираме и с по кафе в ръце се смесваме с върволицата от туристи, нагиздени с фотоапарати и камери. Предусещам, като разглеждам специалното табло с надпис Рейнфал, че ни предстои интересно зрелище зад високите стени на старинен замък. Ето значи къде се намира това, което аз не знаех и нямаше да науча, ако благодарение пак на  Нина не попаднахме тук. Водопадът, за който тя ни говореше, е на реката Рейн там, където тя прави няколко „S“ образни завоя, близо до швейцарския кантонален град Шафхаузен. Въоръжени с билетче, преминаваме през пропускателната бариера и вече имаме прекрасната възможност да огледаме цялото пространство  откроило се пред нас. Най-напред се забелязва отсрещният  бряг и разстланата на повече от 150 метра река. И водопада Рейнфал
 Ако дословно приема, че „фал“ произлиза от немския глагол fallen, който в превод означава падам, много точно името определя обстановката тук: падащият Рейн. Височината, от която буйните води се хвърлят и се сгромоляват с оглушителен трясък надолу е някъде 20 – 25 метра или колкото е височината на една седем-осем етажна сграда. 
    Там, в ниското ври и клокочи от разпенените води на реката изливащи се с дебит над 42 хиляди метри кубически в минута. Гледка достойна за възхищение!
 Точно по средата на прага от който реката пропада, са устояли на водната стихия две островчета. В резултат на обилната влага вдигаща се постоянно във вид на мъгла от разбиващата се и разпенена вода, островчетата са обрасли със зелени шапки от дървета, храсти и треви. 

На върха на по-високото островче, където на стоманен пилон се развява знамето на Швейцария е оформена площадка пълна с посетители, докарани с корабчета,  имащи смелостта от ръба на водопада и в самия му център да се наслаждават с тръпка на невероятната гледка.
Правим си снимка от най-горната платформа, издадена над водопада, за документиране на настоящия ми труд „До Рейнфал и назад“ и с панорамния асансьор напущаме големия  Рейнфал развълнувани и впечатлени. От остъклената асансьорна кабина ни се дава възможност още веднъж да хвърлим  поглед към водопада и оформилото се долу езеро. Качваме се в двора на старинния замък Лауфен, а от там се спущаме по красивата улица с многото цветя  и с ... кравите, налягали по самия тротоар. 
Спомням си, навремето се говореше у нас за кафявото искърско говедо. Възможно ли е тук да се е преместило стадото, или това си е местна швейцарска порода? Зная ли? А любопитния народ, тръгнал да опознава тукашния ландшафт, се стича при кротките рогати добичета, за да се фотографира. Естествено, в това число и ние.
Преди да продължа ще отворя скоба, за да уточня и изясня една малка подробност, свързана с казаното по-горе заглавие на настоящото ми писание. Иначе мога да бъда упрекван, че преписвам (плагиатствам) от пътеписите на г-н Константинова. Първо – „До Реинфал и назад “е работно заглавие, което неминуемо ще променя. Второ, никъде г-н Алеко (пред който винаги съм се прекланял) не споменава в пътеписа си за алея на кравите или изобщо за крави, с изключение на телетата, които е видял в чикагската кланица и трето – това, което пиша е ниско стойностен разказ, без претенции за пътепис. Освен това аз не се връщам назад, както Алеко, а продължавам напред, факт, който описвам по-нататък. Но да не задълбочаваме повече по темата, а да следваме хронологията на станалото през този ден.
 И така, минавайки покрай изпречилото се пред нас бистро на път към паркинга, пак ни бе препоръчано да опитаме поредните тукашни сладки деликатеси. Трудно се отказва подобно предложение, още повече, че бяхме в компанията на местните врабци, които страшно и безстрашно си падаха по изпадалите трохи.
Пътят ни до следващата дестинация бе около 90 км., колкото от Пловдив до Стара Загора. Отправяме се право на юг покрай Цюрих и Цюрихското езеро, навлизайки в преддверието на Алпите и за час и нещо стигаме до Айнзинделн, градче, разположено в сравнително равнинна котловина. Спираме на паркинга на Клостерплатц намиращ се в западните покрайнини на  града. 
Насреща, на висока тераса, се издига масивната фасада на внушителна базилика. Това е прочутият бенедиктински манастир със световноизвестната „Черна Мадона“, в който ежегодно се стичат над четвърт милион поклонници и туристи.
Историята показва, че още в началото на 10-ти век отшелниците пръснати из вековните гори в този край са се организирали в бенедиктинска общност и са си изградили манастирска обител. При освещаването на новопостроената църква към обителта е станало чудо: дочул се тайнствен глас, който три пъти  повторил, че църквата вече е осветена от самия Христос. От тогава са тръгнали поклонници към бенедиктинския манастир. През 15-ти век по време на пожар е била силно повредена, изработената в романски стил статуя на Дева Мария, намираща се в т.н. Богородична кула. По-късно е заменена с дървена статуя на Дева Мария с Младенеца. 

Тази статуя, висока 1,25 м., потъмняла през вековете от пушека на многобройните свещи се е превърнала в главната реликва за поклонниците, позната като „Черната Мадона“. Още с влизането ни в величествената катедрала се озоваваме зад няколко реда пейки с насядали богомолци. Пред тях се намира ограден с парапет от ковано желязо павилион обсипан с позлата и цветя. 
В центъра му, върху златен облак, огрян от слънчеви лъчи се извисява самата статуя на Богородица с Христос. Облечена е в богато украсени одежди, а върху главите на светите образи са поставени златни корони. Преминаваме по-нататък във вътрешността на огромната зала на катедралата. Трудно ми е обаче, да опиша в няколко реда стенописите, скулптурните фигури, орнаментиката, пищните декорации и прочее, характерни за римо-католическите храмове. Трябва само да се видят, за да се добие пълна представа и се почуства тяхното естетическо въздействие. За съжаление не бе разрешено ползването на снимачна техника. 
   Короната, като символ на царственост стои ѝ върху покрива на чешмата, намираща се на площада пред манастира. Има поверие, че ако пиеш вода, изтичаща от четирнадесетте глави на чешмата, златната Дева, която стои отгоре, ще ти сбъдне едно съкровено желание. Естествено, че пихме, но преди всичко разгледахме с интерес това прекрасно творение от черен мрамор и злато.
Преди да напуснем Клостерплатц, за да спази традицията, нашият екскурзовод ни покани на откритата веранда на заведението, намиращо се срещу площада на манастира. 
Сега сме седнали на кафе и на пана кота – отличен италиански сладкиш, който на всяка цена е трябвало да вкусим. Бърз и лесен за приготвяне, ни се обяснява, може и с наши български продукти. Даже с кисело мляко вместо течна сметана, пана котата е много по-лека и освежаваща през летните дни. Позволявам си да споделя казаната рецепта (приложена е в края).
Като наричам Нина веднъж гид, друг път разводач, а сега екскурзовод, искам да уточня, че тя не е нито едното, нито другото, нито третото. Тя е много повече: натурализирана швейцарка, високо квалифициран медицински кадър, човек на колела и... Но до тук – за да не прекаля с разкритията си за госпожата и получа незаслужени упреци от нея.
– А, сега накъде? – питам.
– В сърцето на Швейцария – отговаря Нина – за да си вземете нещо за спомен, стойностно, а не някаква кичозна, елементарна имитация.
Тръгваме. В сърцето на тази красива страна са Алпите. Това, което описах за Шварцвалд преди, в още по-концентриран вид се отнася за тази швейцарска част на големия планински масив. Редуване на гори, полянки и езера. Малки и големи езера като огледала, в които се отразяват белите облачета и небесната синева. Понеже говорихме за водопадчета тип пръскало, то тук се срещат навсякъде, спущащи се, като вертикални сребристи ленти от билото към низината.
Швейцарецът е планинар. Отседнал е по склоновете, по поляните, покрай езерата. Виждат се къщички, пръснати по единично, или на групички по две-три къде ли не, от долината долу, до върховете горе. И море от зеленина, дължаща се на честите превалявания. Средногодишните валежи надвишават двукратно тези в България.
За да си комуникират отделените едни от други махали и паланки, села и градове, швейцарците са изградили паяжина от пътища и магистрали. И тунели: дълги по два, по пет, по десет, дори по двадесет километра, какъвто е Сан Готардо, свързваш немската с италианската част на Швейцария. Или тунела Симплон откъм италиано-френската част на страната. До колкото ми е известно в момента се строи железопътен тунел Готард, който със своите 57 километри ще бъде най-дългият наземен жп тунел в света.
– Струва ми се, че това ще ви е интересно – каза шофьорката, като спря Хондата на отбивка, оградена с мантинела. 
Намираме се на билото на планината, откъдето се наблюдава широка панорама.
– Виждате ли тези два остри върха? Това са Малък и Голям Миитен. А долу под тях е Швиц – градът, който е нещо като кръстник на Швейцария. От тук ѝ тръгва името, тук ѝ е пъпа, центърът. 

Гледката към долината е уникална, непресилено ще  е да кажа – райски красива. И сега снимката, която направихме на тази картина стои на desktop-а на монитора ми, за да ми радва окото, когато отворя компютъра си. Препоръчвам я на всеки да си я свали и да я ползва. Няма да сгреши.


         Спущаме се по склона надолу, любувайки се на многоцветната палитра на алпийския пейзаж и навлизаме в града.
– Освен това, което ви казах за Швиц, той се слави по света ѝ с тази фабрика – ни обяснява Нина, след като паркира пред многоетажна сграда, на която високо горе имаше надпис „Викторинокс“. – Моля, хайде в магазина.
В просторното помещение, обслужвано от мъж и жена, от пода до тавана е изложена за продан цялата номенклатура на фабриката от дребни джобни ножчета с ключодържател до огромни сатъри.
     „Викторинокс“ е запазена марка от световна величина за ножове от всякакъв калибър. Не случайно тук са идвали такива личности като Далай Лама, президентите на САЩ и Русия – Буш Младши и Медведев и редица други световни знаменитости. „Викторинокс“ снабдява от край време с многофункционални сгъваеми ножове швейцарската армия, а традиция е в Белия дом на САЩ да се подаряват на високо поставени гости ножчета изработени тук. Рядък шанс и за нас бе „да пием вода от извора“ и да си вземем чудесни армагани за спомен от тази прекрасна страна! Което ѝ направихме.
– А това е от мен! Да си спомняте винаги, когато отваряте бутилката вино, за времето прекарано заедно и да пиете за мое здраве.
С тези думи нашата Нина, цялата сияеща, ни подаде марков тирбушон на фирмата.
Така завърши това славно приключение. Дано не съм се натрапил с мустакатите си фотоси. Дано не съм бил и отегчителен в стремежа си да предам моята гледна точка и емоция от това което видях през двата дена пътешествия из  немско и Швейцария.  



  ПАНА КОТА:
Загряват се  250 ml прясно мляко в което се  прибавят 4-5 супени лъжици захар и две пакетчета ванилия на прах или чаена лъжичка ванилова есенция. Дръпва се от огъня (котлона) и се прибавя, с постоянно разбъркване, предварително разтворената във вода желатина от две пакетчета (по 10 грама). След като се поохлади сместа се излива на струя в разбитото преди това 200 ml кисело мляко, като се бърка до хомогенизиране на новата смес. Разпределя се в 4 подходящи купички, които се поставят в хладилник за 4-5 часа.
При сервиране, купичката, леко затоплена в топла вода, се обръща върху чиния, за да се отдели пана котата, полива се със сироп от малини или ягоди, или всякакви от други плодове редки сладка, които  се намират под ръка. Могат да се разхвърлят в чинията пресни плодове: кайсия, ягода, праскова и др.
В италианската оригинална рецепта киселото мляко е заменено с течна сметана, но в друга пропорция (6:1) спрямо прясното мляко.




         

понеделник, 14 юли 2014 г.

Да надкрачиш Дунав

Текст и снимки
М. Д. Милев


Да преплуваш тази велика река става, стига само да си добър в плуването, а не като власите. Както казва народната поговорка те са се давели накрая, едва ли не на последния метър, а-ха още малко и да го преплуват... И с това са станали нарицателни за калпаво свършена работа. Да преминеш през реката пеш или на кон  също става – Левски, за да разпалва духа на поробения ни народ  го е правил няколко пъти през лютите зими, когато водата е била скована от лед.  Да не споменавам за войводата Ботев, минал с „Радецки“ пряко реката срещу Козлодуйския бряг, за да се обезсмърти с подвига си „в бой за свободата“ на Отечеството.
Та, да минеш с плавателен съд, или пък – по леда, или да преплуваш Дунава, това може! Но да го надкрачиш, според обявеното в заглавието, е малко фантазия или героика взета от приказките и сагите – както Марко Кралевичи например, надкрачвал навремето Шар планина.
Във вените на моя милост не тече синя кръв, за да се равнявам по ръста  и по юначните подвизи на Крали Марко, но все пак твърдя, че на 19 юни тази година надкрачих Дунава от бряг до бряг и наблюдавах как „белите“ му води се „вълнуваха“ под мен, под разкрачката ми, на път към морето – Черното. Усещането е впечатляващо!
Да изпитам невероятното преживяване и това да се случи се дължи най-вече на Нина...


Рано сутринта на посочения ден Нина ни натовари на кафявата си „Хонда“, паркирана до блокчето в което живееше и потеглихме. Минаваме през селището, за да стигнем до близката бензиностанция. Тук е на самообслужване – пъхва се дебитната карта в постерминала, набираш сумата и наливаш.
   Разглеждам се с любопитство наоколо. Къщите – еднокатни, без фасадни  чупки като в нашия край и без някаква особена архитектура. Те не ми хващат окото. Но околното пространство, дворчето, уличката: чистота, зеленина и цветя в изобилие! И творчество, фантазия и усет в аранжирането на самобитни кътчета пред всяка къща, във всяко дворче. Нищо не се повтаря. Все едно си в картинна галерия и не можеш да си измориш погледа от сиво еднообразие.
       Къде се намираме в момента ли? В Швейцария, на два-три километра до границата с Германия, там, където река Ааре, след като се е освободила от язовирния бент и си е отдала енергията на построената там водна централа, се влива успокоена във водите на сестрата на големия Дунав – по-малката Рейн. И къде отиваме ли? В немско – уведоми ни преди тръгване Нина.
С пълен резервоар набързо минаваме през граничния пункт на градчето Цурцах, без да изпитаме неприятното чакане на опашката на характерното задръстване от тирове и други товарни коли пред тесния граничен мост. И това се дължи, както Нина предположи, че днес е бил един много тачен католически празник и повсеместно не се работи. Бяхме си подготвили документите за легитимация, лични карти, международни паспорти, както си му е реда – излизаме от една държава и влизаме в друга, но никой не ни обърна и капка внимание. Това бе от швейцарската страна, т. е. от южната част на моста на Рейн, по талвега на която върви границата. Очаквах, че отсреща, стъпвайки в Европейския съюз, ще ни посрещнат по-строго и внимателно. Но и там същото – никаква униформена душа не излезе от КПП-то.
–       Ами, това е напълно нормално – заобяснява Нина. – Аз имам колежка, която живее на тридесетина километра нагоре в Шварцвалд, Германия и пътува в двете посоки всеки ден, понеже работи при нас в Швейцария.
Водачката подкара Хондата по магистралата с неограничените 140 километра в час и скоро се заизкачвахме по извиващите се серпентини по склоновете на Шварцвалд. Нямам време да огледам близкия пейзаж, който ми бяга с шеметна скорост. Отпред,  в страни и в далечината се открояват заоблените била на планината, обрасли в тучна зеленина. Полянки, подстригани ниско и равно, като Широколъшки китеник, се редуват по целия път, с наредени в единият им край в броеница, огромни бели цилиндри, с опакована окосена трева. Тук-там се забелязват стопански постройки кацнали върху неголеми, оградени  с ниски телени или дървени оградки ливади, по които пасат, я една-две крави, я  две- три овчици или кози с подскачащи около тях дребни добичета. Наредено, подредено и чисто, а човеци няма да видиш ни да косат, ни да копаят, ни да поливат, ни да метат и чистят, ни да се мотаят напред назад. Кога я вършат тая работа, че никой да не ги съзре, се чудя, като зная какво става по тротоарите пред блока ми в Пловдив: цяла тайфа труженички, облечени в шалвари и със задължителните сигнално жълти елечета, въоръжени със завързан в сноп върху тояга някакъв храсталак, служещ за метла, повлекли мръсни найлони уж да събират боклука, вдигат всяка сутрин прашна пушилка на фона на глъчка и гюрултия. А купчинките с хартии,  листа и мръсотии, вятърът отново ги разпилява след тях...
Сега  вече сме се отклонили от поредния аутобан, в северозападна посока и вниманието ми е привлечено от групичките мотористи: с едните насрещно се разминаваме, други има зад нас, а трети пък  нетърпеливо ни изпреварват. И всички са облечени по един и същ тертип, с еднакви защитни черни костюми, черни лъскави каски, възседнали мощни, също черни мотори обути с широки състезателни гуми. Острите виражи ги вземат почти легнали, с опряно в асфалта коляно. Хем страшно като гледаш, хем възхитително. Тези многобройни рокери, според мен, не могат да са състезатели, а организирани любители на този спорт, тръгнали по мото туризъм в празничния ден. Очаквах, че са  двайсе и пет до трийсе, трийсе и пет годишни младажи
    Ето, че и ние стигнахме до преследваната от нас цел и Хондата ни паркира в обкръжението на десетина мотора на паркинга на триетажен планински мотел. Учудването ми беше голямо, когато съзрях, че имаше и с посребрени глави на достолепна възраст  ездачи  на страховитите машини, заедно със своите нежни половинки. Явно тук хората  обичат да се наслаждават на волността,  тръпката и адреналина на моторния спорт от една страна, а от друга – имат възможността да си  позволят това удоволствие.
До крайната точка на нашето пътешествие трябваше да повървим пеш още стотина метра, минавайки през китна поляна, която по моя преценка заслужаваше да бъде заснета.

Разбира се, време е вече да представя Нина. Ето я – русата красавица вляво, с белите маратонки, сложила ръка върху рамото на жена ми  – в дясно.
Стигаме до каменна стела, върху която е издялан лъкатушещ улей, на върха по-тесен, а надолу – все по разширяващ се, покрит преди време със синя боя, изличена тук-там. По средата с големи сини букви пише Donau.
Насреща – туристическа спалня с ресторант, като високо горе се мъдри табела „Donau quelle“. Малко по в страни, върху голям гранитен отломък е прикована месингова плоча, с изографисан надпис.
                    
Тези знаци определено ни насочват и въвеждат, къде се намираме. Най-напред „Donau quelle“ в превод е „Извора на Дунав“. Барелефа върху стелата изобразява условно самата река, а надписът на плочата (вече нуждаещ се от нова актуална  редакция) гласи:
„От това важно географско място започва пътят на най-големия поток прекосяващ 8 страни от Шварцвалд до Черно море: Федерална република Германия, Австрия, Чехословаки,  Унгария, Югославия, Румъния, България и Съветския съюз“.
     Озовали сме се  значи там, където се ражда великият, възпят в песни „тих, бял Дунав“.
Слизаме по утъпкана пътека на двадесетина метра надолу в плитко усое, обрасло в  гора от бор, ела, здравец и хвойна. Ето го и самия извор, по точно изворче, бебчето, малкото Дунавче. Имам усещането, че се намирам в божествено място, като в пещерата със Светото семейство и Младенеца!

 

На месинговата табела поставена върху грубо издялания камък е изписано:
„ От този извор започва географската дължина на река Дунав, като немската част е 647 км.“
Стъпвайки, като в храм, надкрачвам малкото поточе и се снимам в кадър, за да притежавам паметен знак и неопровержимото доказателство за Кралимарковския ми подвиг. Горе долу Родоския колос е изглеждал така...
               


А поточето неуверено се отправя, провирайки се между храсталаци и скали, между  гори и поля, между долини и равнини, 

на дълг лъкатушещ път през почти цялата стара Европа, за да се изправи накрая в широка  многоръка  делта, горд и величав великан пред тъмните води на морето!



От ляво на извора, върху съседната скала, друга метална плоча с надпис ни запознава с още информация:
„Тук избликва Главният приток на Дунав – река Брег, на височина 1078 м. над морското равнище, 2888 км. отдалечена от устието на река Дунав, на 100 м. от вододела между Дунав и Рейн и между Черно и Северно море.“
Как така? До тук хрониката описваща „покоряването“ на Дунав вървеше в строга логична последователност. И изведнъж тази плоча и този надпис объркват нещата и всяват смут в душата: от това място блика не Дунав, а никому не чуваната рекичка Брег! 
   Оказва се, че не само аз съм смутен и изненадан, но научавам, че от далечни времена се е водил лют спор, от къде всъщност е потекъл Дунав. Местни шварцвалдци, живеещи малко по на североизток от тук са отстоявали упорито, че от тяхната рекичка наричана Бригах започнал да върви Дунав. И те са си сложили паметен знак на тяхното изворче, на тяхното малко Дунавче.
На друго място в парка Шлос на замъка Фюрстенберг край градчето Донауешинген (от Donau – Дунав и eschen – ясен) местните велможи преди няколко века каптират карстов извор чийто поток се влива в Бригах
Изграждат на каптажа белокаменен басейн, обрамчват го с ажурен парапет от лят чугун, извайват мраморни скулптурни фигури и безапелационно заявяват, че от тук започва да тече Дунав.
Караницата между Севера, Юга и Фюрстенберг е можела да продължи дълго, ако да разнищят дилемата не са се захванали учените – семейството Ирма и Людвиг Оерлайн.  Първо доказали, че реката Брег е дълга 48,5 км., а Бригах е с шест километра  по-къса, т. е. е 42,6 км. и като по-къса се явява приток на Брег, и второ минералният състав на Брег е по-близък на този от река Дунав. Или, с две думи, от изворчето на Брег започва Дунава, защото са една и съща река.
  Югът побеждава в спора и в знак на благодарност към учените поставят тази възпоменателна плоча. Написали са: „В памет на Ирма и Людвиг Оерлайн, изследователите на източника на река Дунав“.  А да не се цупят и сърдят планинците от Севера и феодалите от замъка, хората от Юга се съгласяват (може това ми твърдение да не се приема като доказано и достоверно) Дунава да се нарича така от там, от където Брег и Бригах се сливат в общо русло. 
Това става  източно от Донауешинген,  на тридесетина километра по права линия от извора.   

   Слава Богу, благодарение на горните подробности, разказани от Нина по време на дегустацията ни на местните блюда в ресторанта на туристическата спалня Donau quelle, смущението в мен напълно се разсея. Сега мога без съмнение да заявя, че съм надкрачил Дунав и то от единия до другия му скалист бряг!
Ето още една любопитна подробност около паметните знаци обозначаващи краищата на реката. Оказва се, че Дунав е единствената река, чиято дължина се измерва ѝ в обратна на течението й посока. Именно там, където се зауства в морето, местни ентусиасти са поставили внушителна фигура на „Нулевия километър“ на обратния Дунав.
Скоро нулата от фигурата е придобила символично значение. Най-напред, млад студент публикувал, че скачайки през овала й, твърдо обезпечавал „кръгла“ шестица на изпитите си. Служителите пък са твърдели, че като минавали през „магическия“ обръч, към заплатата им се е прибавяла още една нула. А след внимателното провиране на младо семейство през кръга се е вярвало, че не след дълго ще се „окръгли“ младоженката за тъй-дълго очакваната рожба наследник. И ако четящият тези редове има проблеми, било с изпитни оценки, било с парите си или със зачатието, ще разкрия, къде точно се намира този „свят“ обелиск: – на украинския остров Алкудинов, където един от ръкавите  от делтата на Дунав се влива в Черно море.
Тръгваме обратно по панорамните шосета на Шварцвалд. Поне в тази южна част, през която минаваме оприличавам Шварцвалд с нашите Родопи, но с по омекотени и разстлани върхове, без остри зъбери и оголени склонове. Някак си не приляга красотата на тази планина да се зове Черна гора. Това име носи в мен неприятна емоция от детството ми. Чуех ли  на времето възрастните да говорят, че облак се задава откъм Кара орман, ме обхващаше страх и паника. „Черна гора“(старото турско име – Кара орман) се казваше селото намиращо се северозападно от Чирпан, от където идваха с ослепителни светкавици и оглушителни тътени, ония  ниски черни талази, носещи унищожителни порой и градушки в родния ми край. Стихия, каквато нашия земляк Пейо Крачолов Яворов гениално е описал.
Оказа се, че кафявата лимузина не обичала да се връща по пътищата, по които е дошла. Така се озовахме в малкото китно селище Триберг. Този край от едно време се слави в изработката на разни механизми и часовници с кукувички.  В близкото градче Фуртванген са подредили специален музей на часовника. Тънкия часовникарски занаят, принесен навремето  по тези земи от еврейски преселници, се изучава и сега в местния университет и се практикува в множеството работилнички и малки фабрики, пръснати в района. Затова, може би, най-напред в Триберг ни посрещна къщата-часовник. На фасадата й откъм циферблата е отбелязано, че това е най-големият в света куку часовник. Влизаш вътре и пред теб цъкат огромни дървени зъбчати колела с три метрово махало, захванато  от тавана и стигащо до пода, което с клатенето си в секунден такт насам-натам ти замотава главата и ти разстройва вестибуларния апарат. А по стените са накичени всякакви по габарит, по физиономия и шарки също цъкащи куку часовничета, предлагани за армаган на поносими цени на такива като нас, дошли от далечни страни.
Минем ли покрай карантията на часовниковия механизъм и излезем от другата страна на къщата, пред нас се откроява вече в целия си чар часовника-къща, с познатите цветни саксии по прозорците и покрай сградата, островърхите куполи на покрива и  всичко това на фона на красива алпийска панорама. Но по-добре да  оставя долната  снимка сама да говори.


Бързаме да се фотографираме, за да можем след пет- шест минути, точно в 16 часа , да се насладим на песента на кукувицата, която щеше от най-горното прозорче на къщата да поздрави  нас и останалите туристи.
Имаше в дясно пред къщата местен жител, облечен в характерните тукашни носии: кафяв шаячен панталон, небесно синя риза със запретнати ръкави, зелен елек и мека черна шапка. Като гарнитура около врата му е усукано червено на бели точки шалче, а от джоба му стърчи кърпа от същия десен. Този здравеняк червендалест черногорец цепеше дърва върху висок дънер, като нанасяше удар с острата брадва, на всеки пет секунди. Направих изчисления, че за час ще нацепи 720 броя трупчета, а за денонощие – 17850 броя. Яко! Повече от ясно бе, че ръката му е свързана с дървена зъбчатка към часовниковия механизъм на къщата. По този начин майсторите часовникари  са впрегнали най-рационално  възможностите, които дава механиката , за да създадат впечатляващ ефектен номер.
Особения усет и творческо въображение в местните майстори откриваме и в близката старинна, изцяло дървена сграда, превърната в своеобразен музей на тукашните занаяти. Понеже си падам по рисунъка и по майсторлъка: „от всяко дърво свирка“... да направиш, както тези самобитни занаятчии са сътворили, си позволих с известна нескромност да се появя на повече фото кадри, комбинирани в долния колаж, за да покажа по-голяма част от тези творения. За сведение, в котето-саксия, заснето на една от снимките, направено изкусно от отпадъчни ламаринки, пружинки, телчета и прочее което, ако го пипнеш по мустака, главата му започва заканително да се клати, вперило големите си очи от мъниста в теб, има засаден еделвайс – най-рядко срещаното, но най-красивото високо планинско цвете.


– Знаете ли, смятах да ви покажа водопада на Триберг, една от много посещаваните тук атракции, но като си представя, че трябва да драпаме нагоре по дълга и висока еко пътека, се отказах  – заяви нашият гид с белите маратонки и продължи: – Имам по-добра идея. В ресторанта на ей  тоя хотел на ъгъла отсреща, правят чудесни шварцвалдски торти с настърган шоколад и череши, и прочутите местни ябълкови щрудели. Ще бъде пропуск, ако не ги опитаме. Що се отнася до водопада, утре ще отидем до най-големия такъв в Европа , пред който триберският бледнее и не си струва да си хабим силите сега.
Речено, сторено. Качваме се на терасата на ресторантчето към хотел Пфаф, сядаме под чадъра, който се вижда в ляво, сервитьорът веднага пристига и Нина поръчва на немски. Увлечени в сладки приказки, чуваме на чист български:
– Извинете, на кого беше ябълковия щрудел по шварцвалдски?
За сетен път се убеждавам, че светът е станал едно голямо село. От дума на дума с младото момче сервитьорче, едва не се указахме роднини: същото име като моето и той е от Пловдив и жената и децата му живеят в моя квартал. Освен това е приятел на наш съсед от входа и се зарадва, че ще му изпрати поздрави на живо. От две години работел тук, за да храни семейството си оставено в България...
Денят преваляше. Натоварени с прекалено много преживявания и емоции се отправяме с подобаваща скорост към Швейцария. 
  Ако е рекъл Господ, следващия път ще разкажа за  най-големия водопад, за Черната мадона и за още нещо...