сряда, 11 септември 2013 г.

Такива ми ти работи 3


КОРИДА


Текст и илюстрации
М. Д. Милев
Беше по времето, когато се беряха слънчогледите. Някъде между средата или края на август. 
       Самото прибиране на слънчогледовите пити е една крайно неприятна работа. То коя ли кърска дейност по жътва можеше да се похвали? Да не би превит на две, при четиридесет градусовата юлска жега, заврял глава в напечените като жарава житни класове, от сутрин до вечер да дърпаш сърпа крачка по крачка, да е цвете? Или пък да въртиш чекръка на веялката? Но с гола ръка да се хване изсушена до тъмнокафяво слънчогледова пита, по която стърчат остри като игли шипчета, си е истинско изпитание. И то между слънчогледовите редове от стръци – дървета, високи човешки бой и листа остри като скалпел, които, ако не си предпазлив, ти пущат кръв по ръце и бузи...Обикновено един човек реже питите от два съседни реда, като ги хвърля на купчинки, отстоящи на равни отстояния едни от други така, че лесно да се товарят на волските коля по късно. Разбира се всичко това се случваше, преди да дойдат и по нашия край комбайните, та малко от малко да облекчат отрудения селяк.
След като се превозваха питите до хармана, слънчогледовите блокове буквално бяха нападнати на момента от волове, крави, биволи, т. е. от цели стада на всякакъв едър и дребен рогат и не рогат добитък. Няма по-хубава паша за животните от тая на току-що пожъната слънчогледова нива, защото между стеблата имаше прясна тревица, намираха се и зелени сочни слънчогледови листа, па и някоя не дообрана или изпусната слънчогледова пита. И за пастирите това беше малък рай, тъй-като стадата се пущаха да пасат на воля, а краварите, воловарите и чобаните  се събираха на сладка раздумка, знаейки, че довечера ще закарат в обора добичетата с издути търбуси.
      Този ден беше ред на Риндо и на бай Иван да изведат  на паша кравето стадо от Долния стопански двор. Не се налагаше обаче с Риндо да върви и бай Иван Кривошията, защото от една страна бай Иван си имаше неотложна работа в къщи, а от друга – обрания слънчогледов блок беше само до краварника. Пък и заемаше място на две землища: от Друма и Кайряка на изток, през Мурадовия баир и Кочук, та чак до Селските ливади на запад. Просто нямаше нужда да се завръща и пази стадото, състоящо се  от около стотина крави, в този сравнително голям кър превърнат в пасище. Да не говорим за говедаря Риндо! Беше млад мъж, строен и висок левент, в разгара на силите си, лек и пъргав и с походка на пантера. Работеше за трима. По това време с кравите се изкарваше и едно младо две-тригодишно биче: хем да не стои в краварника на синджир, хем да открива в стадото разгонените крави.
– Риндо, трябваш ми за малко! – извика чичо Мишо, като се отдели от разговарящите не далеч групичка воловари – Ела насам да те питам  нещо.
– Тяна, – обърна се веднага чичо Мишо към седем-осем годишния  си племенник – ти наглеждай воловете, та да не вземат да се смесят с кравите! Виждам, че бикът е пуснат със стадото.
Стоянчо утвърдително кимна с глава и продължи усърдно  да кастри с джобното си ножче една върбова пръчка, която щеше да му послужи да подкарва или завръща изкараните с чичо му  на паша два чифта волове. Животните се бяха пръснали сред слънчогледовите стръци и лакомо, от място, обираха с влажните си муцуни обилната храна.
Тъкмо, когато малчугана  реши да отиде при чичо си, говорещ нещо разпалено с краваря, дочу от страната на воловете едно глухо пръхтене, преминаващо в гърлено мучене. Тези звуци му бяха  добре познати и Стоянчо с бързи стъпки се отправи в тази посока. Както ѝ очакваше, Наньо бе навел заканително голямата си глава, а с предното си дясно копито ровеше и изхвърляше като булдозер суха пръст и издаваше предизвикателни бойни призиви.
От както Стоянчо се помни той познаваше  и другаруваше с Наньо. Челото му беше като дънер: едро, плоско и твърдо. Туловището му мощно. Рогата му, не много големи, но здрави. Беше най-възрастният, но най-якият вол, наложил се като лидер в многото единоборства с останалите си събратя. С децата Наньо се държеше изключително дружелюбно, по бащински. Даваше с видимо доволство да бъде погален по главата, да му се хванат рогата, при което отвръщаше, като  близваше внимателно и нежно детската ръка с грапавия си език. Колкото и страшен на вид да беше, толкова бе добър, послушен и умен – само дето не говореше. Да се пък оре с него си бе  удоволствие: държи браздата като трактор: ни наляво, ни надясно. Направо! –  даже ѝ тогава, когато ешът му го теглеше в страни.  На времето го бяха купили, като младо даначе, от Наньо Кошума, та от там и името му дойде.  
Винаги, когато обонянието на Наньо долавяше присъствието на друг мъжкар, с който не беше делил терен, в кръвта му се надигаше адреналина. Такъв беше и случая сега с младото биче появило се не далече в слънчогледовата нива. За това бяха призивите. За борба, за доказване на мощ, за налагане на лидерство.
Макар, че момчето не беше на някаква улегнала възраст, все пак знаеше какво може да се случи в едно предстоящо бикоборство. Още повече, че чичо му го предупреди. Защото нямаше да бъде бикоборство, а бико-воло-борство т. е. борба неравностойна, с участници от различни категории. Защото Наньо беше евнух, а във вените на тригодишния бик пулсираше мъжкият полов хормон, предаващ сила, здравина и безстрашие стигащо до свирепост. Знаеше, че ако двубоят се състои, Наньо щеше да излезе от него или с яка „джъзгия“ по кожата или с разпорен корем.
Ето, че на бойните призиви на Наньо, с мучене отговори и бикът, вирнал глава и тръгнал с бавни, но решителни стъпки към вола. Стоянчо се беше вече озовал по средата между двата обявили дуел лагера. Нещо като съдия на боксов мач или като секундант, с върбова пръчка в ръка, с която смяташе да въдворява ред. Трябваше набързо да реши коя от двете сили да бъде отказана от състезанието: вола или бика. Стори му се, че ще да е по-лесно бика  да бъде върнат, понеже беше малко по-дребен, а и по-млад от вола. И размахвайки  високо пръчката се насочи да отклони бика от намеренията му и да го върне обратно в кравето стадо. Тази смела съдийска намеса на Стоянчо едва ли бе забелязана от животното насреща, наближаващо застрашително на метър-два момчето и с поглед зверски вперен във вола, клатейки наляво, надясно глава. В този момент изневиделица  пред бика застана Риндо. С все сила стовари яката си тояга върху вирнатата муцуна на бика, с което за момент стъписа и разконцентрира говедото, но пък след това насочи цялата му дива ярост върху себе си. Бикът замахна с глава и рога към човека, но той беше вече отскочил до опашката му стоварвайки втори страшен удар по гърба на бика. Получи се въртележка между човека и животното, като при всяко завъртане тоягата отбелязваше диря по кожуха на бичето. Естествен завършек накрая беше, след няколко подобни рунда, бягството на победеното добиче към кравешкото стадо.
Всички пастири станаха неволни свидетели на тази своеобразна корида. Чичо Мишо пребледнял и уплашен, здраво стиснал Стоянчо за ръката, която все още държеше върбовата пръчка, го поведе право към  воловете. Набързо ги подкара чак до най-долния край на слънчогледовия блок. Тогава седна, въздъхна издълбоко, избърса с ръка оросеното от пот чело, извади от платнената торба манерката и пийна бавно, на пресекулки три глътки водица. Така – против стреса...
..........................................
Източиха се летните дни. Трактори и орачи плъзнаха из къра да изорат стърнищата и да посеят есенниците. За паша на кравите останаха само обрушените ливади покрай Арка.
Към обяд, през един есенен ден, в селото се разнесе мълниеносно страшна вест: близо до реката, кравешкият бик е убил говедаря бай Иван Кривошията. Ортакът му, Кисима Дичо не могъл да озапти озверялото животно и едва успял сам да се спаси, покатервайки се на близката върба. Същия ден организирана потеря от ловци, предвождани от каубоя Риндо, настигнаха стадото в селските ливади и застреляха от упор младото биче човекоубиец...
Та такива ми ти работи....

.........не биваше да се случват през ония години в нашето село!