неделя, 15 септември 2013 г.

ГИТЕНСКА СРЕЩА 2013





Ч И Р П А Н С К И    Н О В О С Т И

Брой: 00001             Общински седмичник              Година: XIII                                         
  
 Репортаж от специалните ни пратеници:
 текст – селкор Велим М. Д.
снимки – Авелим Ст. А.
ЗЕМЛЯЧЕСКА  СРЕЩА

Днес 14 септември 2013 година в  града ни се състоя среща на земляците гитенци от наборите 39 до 46 включително. Същата беше подготвена и организирана от Тончо Неделчев Тончев, със съдействието на неговата съпруга Донка Пейчева и на дългогодишната учителка и настояща читалищна деятелка Минка Митева. Независимо от положените усилия за издирването на наборите и широкото разгласяване, на срещата се отзоваха ограничен брой земляци, като този факт, разбира се, не помрачи създалата се в последствие чудесна празнична атмосфера.
В определения час  (10h  и 30min), от обявения сборен пункт: югозападния вход на градския парк, насъбралите се, в съответствие с предварителната програма, се запътиха към паметника на бележития си земляк поета Пейо Яворов. Тук, пред величествения монумент и прекрасния декор на парка, групата бе заснета на обща снимка от нарочно дошлият  фотограф (фотос 1).
(фотос 1)
От там, прекосявайки парка, водени от уважилия срещата и поканен специално за целта сътрудник на галерия „Никола Манев“ гитенеца Иван Добрев, , групата земляци се отправи към възрожденската къща, превърната от не без известния наш художник-академик, чирпанеца Никола Манев, в изложбена галерия. 
На  застланото с едър калдъръм пространството пред тежката порта на къщата, гитенци бяха посрещнати от самия художник Манев,  неговите син и дъщеря (фотос 2).
(фотос 2)
В продължение на около половин час, в стегната, но наситена с богата информация интересна беседа, г-н Добрев запозна присъстващите с живота и творческия път на художника, както и с историята по възстановяването на възрожденската къща и превръщането ѝ в постоянно действуваща изложбена галерия (фотос 3).
(фотос 3)
Г-н Добрев обърна внимание в своето експозе и върху не малкото дарения, направени 
на галерията от други бележите българи, в т. ч. на ценна колекция от саморъчно изработени „чирпански“ ножове и ками, на прекрасната сбирка от огромни кристали и прочее (фотос 4).
(фотос 4)
Гостите разгледаха с интерес изложените колоритни платна на
академик Манев, пръснати в отделните зали на галерията (фотос 5).
(фотос 5)
Не по-малък интерес предизвикаха и чудните битови кътчета, оформени в обширния двор, свързан непосредствено с къщата – музей „Яворов“, наситени с много цветя и  зеленина (фотос 6).
(фотос 6)
 
Двамата  юбиляри от набор 43 си направиха снимка за спомен  точно на панорамната, условно казано, „Алея Яворов“(фотос 7).
(фотос 7)
На излизане, пред фасадата на  къщата, групата също запечати в снимки впечатляващото посещение на галерия „Никола Манев“ (фотос 8).
(фотос 8)
Официалната част на земляческата среща продължи в ресторант „Строител“ (фотос 9).
(фотос 9)
След краткото откриване на тържествената част на срещата от г-н Тончев (фотос 10),
(фотос 10)
  
бе почетена паметта, със ставане на крака и едноминутно мълчание, на починалите набори земляци в т.ч. и на починалия преди дни инициатор на събирането земляка Ботьо Иванов Трънков.
       Г-н Тончев се обърна към всички присъствуващи  с добре дошли и пожела приятна и ползотворна среща. Ето и пълният състав на земляците – набори така, както бяха се наредили на дългата трапеза от ляво на дясно: Руси Петров, Гено Милев, съпругът на Минка Митева, Минка Митева, Донка Пейчева, Тончо Неделчев, Иван Добрев – гост, Вътьо Димов, Янка Белчева, Тача Ангелова, Митко Дончев, Руска Кирева, Илчо Минев, съпругът на Дичка Вълканова,  Дичка Вълканова, Донка Пенева, Донка Балева, съпругът на Тянка Иванова,  Тянка Иванова  и Станка Недева. Имената са представени по начина, по който са се познавали наборите през времето  на  ученическите им години.
Фолклорен дует поддържаше  ведро настроението на присъстващите с подбрани познати стари шлагери, както и с хороводните шедьоври на другия голям чирпанлия Атанас Стоев Канара.(фотос 11).
(фотос 11)
Градусът на веселбата бе повишен и след обявяването от семейство Донка и Тончо Тончеви  на 50 годишния  им семеен юбилей, навършващ се на днешния ден, заради което  те почерпиха 
по подобаващ начин всички намиращи се в залата на ресторанта. От своя страна земляците поднесоха подарък и поздравиха юбилярите с „Горчиво!“.
След продължителните кръшни хора, песни и всеобщо веселие (фотос 12),
(фотос 12)
 срещата беше закрита с единодушно решение тя да се повтаря всяка година в началото на месец септември, като подготовката по нейното повсеместно разгласяване започне още от сега. Именно това беше ѝ целта на настоящата публикация във вестник „Чирпански новости“: всички желаещи да участвуват в земляческата среща на наборите от 39 до 46 и 47 през следващата 2014 година да си представят координатите на преизбрания председател на инициативния комитет г-н Тончо Н. Тончев, като се обадят  на тел. 032 96 32 56.




сряда, 11 септември 2013 г.

КОРИДА


КОРИДА


Текст и илюстрации
М. Д. Милев
Беше по времето, когато се беряха слънчогледите. Някъде между средата или края на август. 
       Самото прибиране на слънчогледовите пити е една крайно неприятна работа. То коя ли кърска дейност по жътва можеше да се похвали? Да не би превит на две, при четиридесет градусовата юлска жега, заврял глава в напечените като жарава житни класове, от сутрин до вечер да дърпаш сърпа крачка по крачка, да е цвете? Или пък да въртиш чекръка на веялката? Но с гола ръка да се хване изсушена до тъмнокафяво слънчогледова пита, по която стърчат остри като игли шипчета, си е истинско изпитание. И то между слънчогледовите редове от стръци – дървета, високи човешки бой и листа остри като скалпел, които, ако не си предпазлив, ти пущат кръв по ръце и бузи...Обикновено един човек реже питите от два съседни реда, като ги хвърля на купчинки, отстоящи на равни отстояния едни от други така, че лесно да се товарят на волските коля по късно. Разбира се всичко това се случваше, преди да дойдат и по нашия край комбайните, та малко от малко да облекчат отрудения селяк.
След като се превозваха питите до хармана, слънчогледовите блокове буквално бяха нападнати на момента от волове, крави, биволи, т. е. от цели стада на всякакъв едър и дребен рогат и не рогат добитък. Няма по-хубава паша за животните от тая на току-що пожъната слънчогледова нива, защото между стеблата имаше прясна тревица, намираха се и зелени сочни слънчогледови листа, па и някоя не дообрана или изпусната слънчогледова пита. И за пастирите това беше малък рай, тъй-като стадата се пущаха да пасат на воля, а краварите, воловарите и чобаните  се събираха на сладка раздумка, знаейки, че довечера ще закарат в обора добичетата с издути търбуси.
      Този ден беше ред на Риндо и на бай Иван да изведат  на паша кравето стадо от Долния стопански двор. Не се налагаше обаче с Риндо да върви и бай Иван Кривошията, защото от една страна бай Иван си имаше неотложна работа в къщи, а от друга – обрания слънчогледов блок беше само до краварника. Пък и заемаше място на две землища: от Друма и Кайряка на изток, през Мурадовия баир и Кочук, та чак до Селските ливади на запад. Просто нямаше нужда да се завръща и пази стадото, състоящо се  от около стотина крави, в този сравнително голям кър превърнат в пасище. Да не говорим за говедаря Риндо! Беше млад мъж, строен и висок левент, в разгара на силите си, лек и пъргав и с походка на пантера. Работеше за трима. По това време с кравите се изкарваше и едно младо две-тригодишно биче: хем да не стои в краварника на синджир, хем да открива в стадото разгонените крави.
– Риндо, трябваш ми за малко! – извика чичо Мишо, като се отдели от разговарящите не далеч групичка воловари – Ела насам да те питам  нещо.
– Тяна, – обърна се веднага чичо Мишо към седем-осем годишния  си племенник – ти наглеждай воловете, та да не вземат да се смесят с кравите! Виждам, че бикът е пуснат със стадото.
Стоянчо утвърдително кимна с глава и продължи усърдно  да кастри с джобното си ножче една върбова пръчка, която щеше да му послужи да подкарва или завръща изкараните с чичо му  на паша два чифта волове. Животните се бяха пръснали сред слънчогледовите стръци и лакомо, от място, обираха с влажните си муцуни обилната храна.
Тъкмо, когато малчугана  реши да отиде при чичо си, говорещ нещо разпалено с краваря, дочу от страната на воловете едно глухо пръхтене, преминаващо в гърлено мучене. Тези звуци му бяха  добре познати и Стоянчо с бързи стъпки се отправи в тази посока. Както ѝ очакваше, Наньо бе навел заканително голямата си глава, а с предното си дясно копито ровеше и изхвърляше като булдозер суха пръст и издаваше предизвикателни бойни призиви.
От както Стоянчо се помни той познаваше  и другаруваше с Наньо. Челото му беше като дънер: едро, плоско и твърдо. Туловището му мощно. Рогата му, не много големи, но здрави. Беше най-възрастният, но най-якият вол, наложил се като лидер в многото единоборства с останалите си събратя. С децата Наньо се държеше изключително дружелюбно, по бащински. Даваше с видимо доволство да бъде погален по главата, да му се хванат рогата, при което отвръщаше, като  близваше внимателно и нежно детската ръка с грапавия си език. Колкото и страшен на вид да беше, толкова бе добър, послушен и умен – само дето не говореше. Да се пък оре с него си бе  удоволствие: държи браздата като трактор: ни наляво, ни надясно. Направо! –  даже ѝ тогава, когато ешът му го теглеше в страни.  На времето го бяха купили, като младо даначе, от Наньо Кошума, та от там и името му дойде.  
Винаги, когато обонянието на Наньо долавяше присъствието на друг мъжкар, с който не бе делил терен, в кръвта му се надигаше адреналина. Такъв беше и случая сега с младото биче появило се не далече в слънчогледовата нива. За това бяха призивите. За борба, за доказване на мощ, за налагане на лидерство.
Макар, че момчето не беше на някаква улегнала възраст, все пак знаеше какво може да се случи в едно предстоящо бикоборство. Още повече, че чичо му го предупреди. Защото нямаше да бъде бикоборство, а бико-воло-борство т. е. борба неравностойна, с участници от различни категории. Защото Наньо беше евнух, а във вените на тригодишния бик пулсираше мъжкият полов хормон, предаващ сила, здравина и безстрашие стигащо до свирепост. Знаеше, че ако двубоят се състои, Наньо щеше да излезе от него или с яка „джъзгия“ по кожата или с разпорен корем.
Ето, че на бойните призиви на Наньо, с мучене отговори и бикът, вирнал глава и тръгнал с бавни, но решителни стъпки към вола. Стоянчо се беше вече озовал по средата между двата обявили дуел лагера. Нещо като съдия на боксов мач или като секундант, с върбова пръчка в ръка, с която смяташе да въдворява ред. Трябваше набързо да реши коя от двете сили да бъде отказана от състезанието: вола или бика. Стори му се, че ще да е по-лесно бика  да бъде върнат, понеже беше малко по-дребен, а и по-млад от вола. И размахвайки  високо пръчката се насочи да отклони бика от намеренията му и да го върне обратно в кравето стадо. Тази смела съдийска намеса на Стоянчо едва ли бе забелязана от животното насреща, наближаващо застрашително на метър-два момчето и с поглед зверски вперен във вола, клатейки наляво, надясно глава. В този момент изневиделица  пред бика застана Риндо. С все сила стовари яката си тояга върху вирнатата муцуна на бика, с което за момент стъписа и разконцентрира говедото, но пък след това насочи цялата му дива ярост върху себе си. Бикът замахна с глава и рога към човека, но той беше вече отскочил до опашката му стоварвайки втори страшен удар по гърба на бика. Получи се въртележка между човека и животното, като при всяко завъртане тоягата отбелязваше диря по кожуха на бичето. Естествен завършек накрая беше, след няколко подобни рунда, бягството на победеното добиче към кравешкото стадо.
Всички пастири станаха неволни свидетели на тази своеобразна корида. Чичо Мишо пребледнял и уплашен, здраво стиснал Стоянчо за ръката, която все още държеше върбовата пръчка, го поведе право към  воловете. Набързо ги подкара чак до най-долния край на слънчогледовия блок. Тогава седна, въздъхна издълбоко, избърса с ръка оросеното от пот чело, извади от платнената торба манерката и пийна бавно, на пресекулки три глътки водица. Така – против стреса...
..........................................
Източиха се летните дни. Трактори и орачи плъзнаха из къра да изорат стърнищата и да посеят есенниците. За паша на кравите останаха само обрушените ливади покрай Арка.
Към обяд, през един есенен ден, в селото се разнесе мълниеносно страшна вест: близо до реката, кравешкият бик е убил говедаря бай Иван Кривошията. Ортакът му, Кисима Дичо не могъл да озапти озверялото животно и едва успял сам да се спаси, покатервайки се на близката върба. Същия ден организирана потеря от ловци, предвождани от каубоя Риндо, настигнаха стадото в селските ливади и застреляха от упор младото биче човекоубиец...
Та такива ми ти работи....

.........не биваше да се случват през ония години в нашето село!