сряда, 10 април 2013 г.

Прощъпалникът


Прощъпалникът


Текст и илюстрации
М. Д. Милев

Имаше много суетня около подготовката и по самото провеждане на този отколешен наш обичай –  прощъпалникът. Та нали тогава ще става ясно какво бъдеще ще последва скъпата ни рожба, по кой път ще тръгне тя. А тя, рожбата е едно пухкавко, глупавко човече, изучаващо околното пространство със свой поглед и обясняващо това, което му се поднася около него със своя философия. За тая детска философия ще стане дума по-сетне.  Човече, не по-високо от седемдесет и пет  санти и не по-възрастно от дванадесетина месеца.
Още от предния ден мъжете са накупили бирата и газираното в количества, съответстващи на предполагаемия брой гости и завишени с 20 до 30 процента: всичко се случва, нека да има!
От рано заранта, по тъмно, къщата е на крака. Бабата е най-възбудена – тя ще сготви, тя ще каже какво ще се сложи на масата, нея се пада отговорността по цялостната подредба на този тъй важен семеен празник. Дядото вече е хванал определеното за случая и угоявано домашно добиче, с което ще се гощават гостите.  
За всеки има точни задължения, които се знаят от напред, без да са записани някъде. Споменах за суетня, но с уговорката, че тя не е хаотична. Напротив – подредена и отработена, преминала през времето и пренесена от миналите поколения.
Наближава обяд. Денят е прекрасен. На плочника, под чардака на тежката асма, са наредени в редица четири-пет маси със столове, взети за случая „ в заем“ от комшиите. Обичайна практика не само за масите и столовете, а и за вилиците, лъжиците и чиниите. Нали в къщи не разполагаш с посуда за 15-20 души, толкова, колкото се чакат да пристигнат на днешния празник поканените най-близки роднини. И сега, ако повдигнеш и обърнеш на обратно  някой по-стар стол или чиния ще забележиш изографисана една голяма буква: върху стола изписана с наплюнчен „химически“ молив, а на чинията – с дръжката на алуминиева лъжица. Това са инициалите на сайбията (собственика) на този инвентар, за да се разпознава и да не се обърква при връщането.
Малко по-встрани от дългата маса, в средата на площадка от плочника е поставена ниска масичка, върху която са наредени (пак от бабата) най-разнообразни на пръв поглед нещица, но имащи много точно и тънко предназначение. Няма да ги изброявам всичките, защото те са се променяли в крак с изискванията на времето. Ако до вчера е имало хурка с вретено за момичешка престъпулка* примерно, днеска ще видим книжка с писалка. От тези нещица ще се гадае днес какво ще е бъдещото занимание на малчугана.
Ето че уличната портичка се отваря и в двора влизат  първите гости. Издокарани и нагиздени с най-новите си одежди, за да изглеждат празнично и в съответствие със случая. В ръцете си жената носи вързоп с някакъв дар, я плетени чорапки, я блузка, а от издутия джоб на мъжа стърчи бутилка от неговото най-хубаво, ароматно, оназгодишно вино или от най-силната преварена  „анасонлийка,“ от която лани е сварил два-три казана. В този жест на гостенина се крият два много изкусно закодирани послания: хем да се похвали „ вижте и аз на какво съм способен“ и от друга – да уважи стопанина с най-доброто си произведение. Хуква радостният татко да ги посреща, докато дядото вече е седнал в дълбочина откъм тясната страна на дългата трапеза –  „на тек баша“ както все още се носеше в употреба този турски лаф за най-представителното място.
 За едно късо време околното пространство се изпълва с народ, с приповдигната весела гюрултия, в центъра, на която стои най-малкият човек, който днес ще покаже как пристъпва към живота и какво го влече да вземе  от джунджуриите  разхвърлени върху ниската синия. Всички са наобиколили пространството около масичката. Майката, възбудена до припадък, кръв червена, оставя свидната рожба на шареното платче до масата с наредените на нея шарении. А то, най-напред поуплашено от толкова ти люде, ще се отдръпне смутено в полите на майка си, но след като баба му успява да му отклони вниманието и да го насочи към подредените предмети, дребосъчето ще започне да се заоглежда любопитно в новите играчки. И ето го тъй чакания момент: прощъпалника посяга да вземе....какво ли? Малката , несигурна ръчичка се поколебава, дали да хване кълбото с прежда или дървения метър, но накрая изглежда погледа я отмества към жълтия молив, който „незнайно“ защо е поставен точно най-отпред и  най-близко откъм страната на  постланото чердже. А жълтото, както знаем, е сигнален цвят. Привлича окото. И хоп – молива вече  е хванат и всички вкупом ръкопляскат и честитят на майката, на таткото, на бабата и дядото за избора на отрочето: видите ли посегнало е към писалото, значи учен ще става! Я доктор като майка си, я инженер като баща си?
След тая тъй важна и съдбовна процедура следва още една. Бабата отчупва парче от специално подготвената пита и подава на гостите. Те вземат парчето и хукват на два-три метра, за да тича прощъпалникът от тук нататък също като тях.
Накрая се започва истинското тържество, с глъчка, наздравици и подмятания по посока на виновника за тоя празник. А той е в радостните ръце на баба си, която пита:
– Я ми кажи, баби, къде ходи вчера?
– Пи ъвчо.
– И какво видя там, скъпа рожбо?
– Гам ъв, мавко ъвче и кеко му Наньо му...
Всички прихват в неудържим смях и в родата, по сетне, за дълго ще употребяват като нарицателно философското определение на рожбата „...и кеко му Наньо му...“ Защото погледа на детето беше насочен в момента към неговия калеко (свако) Наньо, който беше седнал до татко му. Точно както е видяло вчера, в зоопарка, големия лъв, малкото лъвче и другия лъв – роднина на Татко лъв, демек „калекото“ на малкото лъвче. Колко сполучливо е употребено цели два пъти притежателното местоимение „му“ !
Та такива ми ти работи....
.....се случваха по време на прощъпалника в нашия край преди тридесетина години.

..............................................................................................

    * Целево тук съм използвал  употребяваната в нашия край дума „престъпулка“, която считам за по правилна, понеже в корена  стои „престъпвам“, а не „прощъпвам“.