петък, 1 февруари 2013 г.

Такива ми ти работи 1


Текст и илюстрации 
М. Д. Милев



Дяд‘ Пеньо. Тъй го знаехме ние малчуганите. Чешит, както се казва беше той, особняк.
На бой беше не висок, въз пълен, с широк зачервен образ, препасан с обемисти, засукани мустаки и килнат над едното ухо  черен калпак. Едно времешните калпаци старите хора ги носеха с натиснат отгоре връх. Това на него не му се изглежда нравеше, защото върха на гуглата му стърчеше   така, че нямаше как да не го забележи човек.
                       Калпакът сред калпаците
     Слизаш с поглед по-надолу от калпака и засукания мустак към плещите на дяд‘ Пеньо: широки и обемисти като на Дан Колов, обрамчени с бяла домотъкана риза, на която ръкавите бяха леко запретнати през лятното време. Дясната ръка, отметната в страни, държеше стъргана със стъкло, опалена на огън, смазана с лой  (за да лъщи)  дрянова гега. Поясът, вълнен, червено боядисан, широк повече от педя разделяше контраста на бялата риза и черните дънести потури. Под колената се диплеха бели навуща,  стегнати с дебели два пръста черни върви. И тук имаше една важна особеност: горният край на навущата беше небрежно издърпан и провесен, а там, където е прасецът, навън и в страни беше набран повече плат така, че навущата да изпъкват по своеобразен начин.
Вървите и те се кръстосваха и редяха по специална подредба, за да предадат един цялостен и завършен вид на обутите по долу  цървули. На десния крак, във външната гънка на навуя, стоеше затъкната дървена кания с нож, на който черенчетата бяха изработени от биволски рог с преливащи се вълни от сиво-бял и сиво-черен цвят. И в черенчетата имаше нещо героично: където свършваше дръжката на ножа те изхвърчаха в страни, като уши на заек и наподобяваха стар турски ятаган.

    Гегата, тюлюмбека, цървулите, навущата с вървите и касапския нож 

Цървулите му не бяха от нещавена свинска кожа като на повечето селяни. Не! Бяха от здрав мишин от вол  или бивол, изсушени върху дървен калъп, за да получат изящна форма отпред и отзад.
Стоеше леко разкрачен, с гегата в ръка – хваната като жезъл. Приличаше на ония наши стародавни царе изографисани върху иконостасите  на църквите ни.
През тия години дядо Пеньо изкарваше на паша около тридесетина овчици, като в търсене на по-добрата, не стъпкана от добитъка трева, той обикаляше цяла вечер селската мера. Къде беше стадото му, независимо, по което и да е време, всички го знаехме като чувахме издалече едно толуум, толуум  – звъна на хлопатарите окачени по шиите на животните. Не бяха само от най-малките тенекиени тракачки или пиринчени звънци – чанове, каквито в Родопите слагат на кравите или конете, за да ги открият в гората. Хлопките бяха специално подбрани по големина, по форма и по материал така, че звученето им беше като на  ансамбъл, оркестър от най-висок клас, хармония, която няма да забравя дорде съм жив!
Слушал съм симфонии, гледал съм оркестрите, които ги изпълняват. Казват му с апломб „Голямото изкуство“! Вярно, събрани на едно място сума ти народ; издокарани във фракове и папионки; застанали в достолепни пози; с лъскави инструменти от всякакъв калибър; втренчени не в пръчката на оня, който подскача и ръкомаха пред тях, наречен диригент, а в триножника с тетрадки, които от време на време прелистват с наплюнчен пръст, няма как да не е „Голямо“-то нещо!
Изкуството обаче на дядо Пеньовия оркестър не беше затворено в акустично тапецирани зали, а се разнасяше всяка вечер по целия кър. Звънът на тюлюмбеците, хлопките, тракачките и звънците,  заедно с песента на щурците, ненадминатия нощен хор на жабите и онова глухо обаждане на кукумявките, така се сливаха в една величествена кантата, че пак ще повторя: трудно се забравя музиката на  тази не дирижирана симфония.
Имаше, разбира се, и други овчари пръснати по пасищата. И те озвучаваха околното пространство. Но тяхното беше вяло, слабо, без вкус, не впечатляващо изкуство! Освен това, някой от тях целево, с умисъл, закачаха само по две-три тракачки на стадото си, които лесно заглушаваха, като ги затъкваха със сноп трева така, че да могат безшумно, без да ги усети пъдарят, да „отарашат“ някоя нива... Такива зулуми на дяд‘Пеньо  не му бяха по воля, хич не обичаше тия работи.
В приказките си дядо Пеньо също беше по-особен и различен. Срещат се двете стада: неговото и на набора му –  дядо Стоян, например. Като неписано правило първо се вадят от пояса  торбичките с нарязания на ситно качак, слага се между двата пръста по дължина тънка хартийка, грабва се щипка тютюн, който внимателно се разстила по хартийката. С отработено движение се свива всичко това на руло и с език се навлажнява дългия край на хартията, за да се залепи цигарата. Пак от торбичката се вади огнивото: кремък от диканя, извито на осморка закалено желязо – чакмак и сварена, изсушена и начукана до омекване дървесна гъба. Казваха ѝ прахан. Откъсваше се късче прахан, захващаше се с палеца и показалеца на лявата ръка върху кремъка и с отривисто движение на дясната ръка се плъзваше чакмака по острия ръб на кремъка. „Чат“... и лумваха искри, които запалваха сухата прахан. 


               Огнивото: кремъка, чакмака и праханта

Те това беше огнивото, което си разменяха за добра среща наборите, за да запалят цигарите си и след като смукнеха издълбоко се захващаше един „сладък мухабет“.
– Ела, Тяна, – се обръща дяд‘Пеньо към малкия Стоянчо, който стоеше недалеч  – да те питам нещо!
И без да сложи червена точка, както сега се прави за нецензурни слова и кадри по ТВ екраните продължава:
– Шава ли, шава ли вече? А? Ако не  слуша – удрѝ, удрѝ, или го връзвай!
– Е, наборе, не засрамвай момчето. Малък е още! – добавя с лек укор дядо Теньо.
– Нека се учи, наборе, да знае! – отговаряше дяд‘Пеньо, който беше твърдо убеден, че така трябва, че уроците по тези въпроси  бива да започнат о време.
Някой може да ме упрекне, че си позволявам волности в разказа като предавам буквално и брутално вехтите приказки на дяда Пеня от преди петдесет-шестдесет години. Правя го, за да покажа, че те не покваряваха, не развращаваха. Защото децата на село тогава гледаха живота в натура постоянно и всекичасно. Тези закачки на възрастните не възбуждаха нездрав интерес към секса у децата, тъй - като те наблюдаваха още от люлката любовната среща на петела и кокошката, на бика и кравата, на овена и овцата и приемаха това като нещо напълно естествено.
 Ако направим един паралел с еротичната помия,  която днес се излива от сайтовете на световната мрежа и омърсява нежните душици на девет, десет годишни момиченца и момченца, ще възроптаем с омерзение – Боже опази!
Пак ще се върна към особняка – дяд‘ Пеньо и към оная характеристика, с  която  оприличих плещите му в началото на разказа като Данколовски, излъчващи мощ и сила, въпреки напредналата му възраст. Упорито от уста на уста вървеше клюка, че тоя си външен облик издокарвал с измама: отпред и отзад на гърдите нахлузвал под ризата специално ушити подплънки – „тигалтий“ им казваха тогава. Той в действителност е бил хилав човечец, с едра глава, факт, който сполучливо е прикривал по изложения начин още от младите си години.
Винаги, когато се сещам за този мой бележит съвременник от детството ми се питам: чешит ли беше , чудак или особняк, или беше естет, простичък човечец с природно даден му усет към хубавото, с постоянен стремеж да постигне  хармонията на света, в който живееше. Питам се също измама ли е да направиш лошия дефект в красив ефект?
И в работата тоя човек беше пословичен. Не е могло на младини някой да го надпревари, по-рано от него да   започне деня, по-напред от него да си свърши чифчийската дейност: да се изоре, да се прекопай, да се пожъне и прочее. Вдигал по тъмно цялата си многобройна челяд: няколкото дъщери и тримата си сина  и чак, когато цялото село се е притаило , те са се прибирали в къщи да похапнат и да отмарят.
Имало зевзеци сред младите ергенчета в селото, които са знаели за пъргавината на дядо Пеньо и от време на време са я подлагали на не толкова лицеприятни постановки.
През ония далечни години, земеделието в нашия край се е практикувало примитивно, както се е правело от памтивека. Особено при прибиране на зърното и вършитбата. Нямало е комбайни, нямало е вършачки, даже и веялката е била непозната. За да се отвее зърното от плявата са се надявали на вятъра: грабва се от хармана с шиника (крината)  от овършаното, вдига се  и от високо, срещу вятъра,  се изсипва бавно с леко поклащане. Леката слама се издухва , а зърното пада на купчина в краката. Просто, но ... трябва вятър! Къде го той обаче през юли – август, най-жежките дни и вечери, когато въздухът е застинал в отчайваща мараня? Времето се точи, хармана стои пълен с не отвято зърно, душата се свила в очакване, та сън не те хваща!
                      Веене с шиника на хармана
И ето ги нашите пет-шестима пехливани. В късна доба, когато и дяволът е заспал, всеки един от тях е  награбил  по един клон – вършина от листника, вдигнал го нагоре като пряпорец, и току под прозореца на дядо Пеневата къщурка размахва клона с все сила. Фиууу, фиууу, фиууу се разнася в тихата нощ тъй - дълго чаканата песен на повея. И дяд‘Пеньо трескаво скача, събужда родата и вкупом всички се изнизват на хармана. Но къде изчезна вихрушката, която само преди минути фучеше с пълна сила? – чуди се стопанина и не знае какво да отговори на сънените въпросителни погледи на семейството. Защо ги събуди по никое време, при първи сън и то през тая тиха и спокойна вечер, когато и шумка не пошава! А зевзеците скрити зад дувара се кискат в шепи и си представят с доволство какъв майтап ще направят утре в цялото село.
Ще завърша разказа си и аз с думите, които често съм чувал да казва дяд‘Пеньо:
  – Та,  такива ми ти работи!
                  ---------------------------------------