сряда, 13 март 2013 г.

Наборите




– Защо наборите? Какво означава? – могат да ме попитат днешните млади.
   И ще бъдат прави да искат това обяснение сега, когато понятието е пред изчезване. Вече, като модерни „европейци“  (в кой ли континент сме съграждали царствата си преди?), с една шепа платена войска, няма ги донаборниците и наборниците. „Отживелици“ казват рушителите, пардон – строителите на съвременна България.
    Названия създадени от времената, когато порутената ни държавица започва да се изправя от пепелището на многовековно „османско присъствие“, макар опърпана и орязана от умните, „загрижени“ за нашата съдба, европейски височайши мъже в Берлин. И тъй, непосредствено след Освобождението, преди сто и толкова години, и ние – българите, започваме да изграждаме редовна, набирана от младите момчета, армия. Тая година например набираме младежи родени през 1901 година и ги наричаме „Първи набор“, през следващата – „Втори ...“ и така нататък. Тъй като самият аз съм роден през 1943 година, значи съм 43-ти набор. За още по-голяма точност: аз съм 43-ти набор от миналото столетие.
   Дано да съм бил ясен, макар че намесих малко политика и история. Защото по-нататък ще говоря именно за моя 43-ти набор от началното ми училище „Васил Левски“ в родното ми село. Набор, заченат с много любов и отгледан в нищетата на следвоенна България. Ако приемем, че бащите ни са били мобилизирани под бойните знамена на Оттечество ни още през 1939 година и са се сражавали по фронтовете  до 1945 година по време на Втората световна война, то е ясно, че наборите от 39-ти до към 45-ти, са „войнишки“ деца, част от които са останали за съжаление сираци....
................................................
   Сигурен съм, че няма човек, който да не си спомня с умиление трепетите на ученика  първолак. И своите връстници. Най-напред  непознати, понамръщени, поуплашени -- какво ли ще им се случи, какво ли ги очаква, къде са мама и тате и .... куп мътилка в малките главици. Но само след няколко дена класната стая заприлича на пчелен кошер: тичане, скачане, смях, безгрижие...
   – Клас, стани! Клас, мирно! –заповядва дежурният ученик, застанал като струна от преди пет минути до вратата в очакване на учителя.
   Всички се усмиряват, възцарява се тишина и ето я нашата учителка: Станка Нанева. Влиза с една лека, грациозна стъпка (няма да сгреша, ако кажа, че тази походка запази до днес), с дневник под ръка и поздравява:
   – Здравейте, ученици! – Класът  отговаря задружно, тържествено и в хор, че и той желае здраве.
    Учебният час започва.
   Коя беше Другарката Станка? Така тогава бе прието обръщението към учителите и не само към тях: другарю, другарко. Времена! Току-що завършила педагогическото училище за начални учители в Стара Загора и след като дружбата ѝ с един младеж от село – Наньо, също учил в педагогическото, се увенчава с женитба, ето ги двамата назначени за учители на село.
    Та Другарката Станка  на 15 септември 1950 година, заедно с двадесетина и нещо хлапета първолаци, за пръв път влиза в първата от четирите учебни стаи наредени откъм южната страна на дългия коридор на селското училище. Вярвам, че вълнението на учителката ни  в този първи и за нея професионален учебен ден е било може би по-силно, по-осезаемо от нашето и осъзнато най-вече като отговорност, отговорност, че ще държи за напред търпеливо, по майчински, треперещите ни детски ръчици, за да изписват чертичките  и ченгелчетата на „азбукито“ ни. Като пиша тези си спомени в момента, не мога да се въздържа да не се поклоня и най-искрено да благодаря на нея, на  първата ми учителка – Другарката Станка!
   Казах, че ще говоря за моя 43-ти набор. Ще го изброя име по име съгласно номерата записани в учителския дневник: Господин (Бинчо) Христов Господинов, Димитър Иванов Стоянов (дошъл по-късно), Дончо Жеков Дончев - Ръкавов, Иван Митев Василев, Иван Тодоров Иванов, Иванка Тотева Митрова, Йовка Жекова Цонева, Къньо Кънев Кънев - Мукелов, Марийка Тотева Желева, Марийка (Мича) Христова Кирева, Мария Танева Георгиева, Минка Белчева Нанева, Митьо Дончев Милев, Петър Жеков Генов, Руска Кирева Господинова, Слави Добрев Иванов, Станка Недева Славова, Тодор (Тошко) Атанасов Тодоров, Тодорка Иванова Иванова - Маткова и Цоньо Събев Генчев, общо двадесет и един наборници. Разбира се с нашия набор са се учили и  други деца изостанали от предни учебни години. Не споменавам имената им, за да не ги злепоставя, защото изоставането  им в учението е било по различни причини, било заболяване, семейни проблеми и прочее. Правя и едно уточнение: фамилиите на съученичките ми са бащините, а не тези след омъжването им.


      Ето ги детските чисти погледи и искрени усмивки на набор 43 от IV клас така, както са по чиновете в класната стая 
(Снимката ми е дадена от Руска Кирева, за което съм ѝ благодарен)
   
        В началото бяхме наредени по чиновете момиче с момче. Такива ли са били правилата, не съм се интересувал до сега, но си спомням, че аз бях определен да съм заедно с Тодорка Иванова – моя далечна братовчедка и съседка. По-късно, към четвърти клас може би, това правило някак си отпадна и известно време стоях с Тошко Атанасов, а най-продължително – с Иван Тодоров. Няма как, след като си бил лакът до лакът, години на ред, с един и същи съученик, да не е останал някакъв отпечатък и спомен за това.
   Тодорка, високо  и стройно девойче, беше винаги прилежна и старателна в учението. Често  ми споделяше, че баща ѝ или  майка ѝ са я понаказвали миналия ден за туй-онуй. Това съм запомнил за Тодорка – другото се заличило.
     Тошко, светла му памет (от година не е сред нас), се отличаваше в детските си години най-напред по ръст, както се казва беше „ситничък и дребен“, но винаги усмихнат и приветлив. Освен това все  нещо човъркаше: я ще дялка клечка, я дълго ще се рови из талаша на дъскорезницата, която беше по пътя му за училище, та в последна сметка макар, че тръгваше най-рано от всички ни за първия  час, все закъсняваше и малката му, кръгла главица  се показваше в открехнатата плахо  врата,  с една такава виновна и умоляваща усмивчица, че нямаше как Другарката Станка да не го пусне в час. С Тошката стояхме за известно време на най-предния чин.
  Ванката, както споменах, ми беше най-дълго съквартирант по чин – чак до седми клас. Защото след това ние, наборите, уви се разделихме. Всеки си хвана житейския път, кой в реалната гимназия, кой в специализираните училища, каквито бяха техникумите, СПТУ-тата и т. н. Иван, по баща Тодоров уточнявам, тъй-като по едно време, наборите Ивановци, заедно  със заварените „повтарячи“ достигаха до четирима, ми беше на сърце. Добродушен, уравновесен, внимателен, усърден – все характеристики, които той носи от ония детски години, че и  до днес.
      Освен многобройните Ивановци, в това число и една Иванка Тотева, си имахме и доста Марийки. Между тях беше и талисманчето на класа ни дребничката, винаги със сияещо личице, крехка и нежна като бебе Марийка ХристеваМичето, както й викахме.
    Пълна противоположност беше другата Марийка Танева. Почти до пети, шести клас тя изпреварваше момчетата по ръст и по сила. Бяла и червена, като онова момиче от картините на Владимир Димитров Майстора, което големият ни вертуоз на четката  е сравнявал с ябълките от Кюстендилските градини. Беше скромна, паметлива и прилежна ученичка.
       Не ще забравя за един час по физическо. Бяхме вече поотраснали, пети или шести клас. Играеше се така наречената „Народна топка“. Класът ни се делеше на две пак според номерата: от Бинчо до Кънчо е първият отбор, а от Марийките до Цонката  бяхме, защото и аз попадах там – втория. Всеки състав си имаше лидери: Бинчо беше, така да се каже „център - нападателят“ на първите, а при нас този пост заемаше Марийка Танева. И двамата бяха отлични стрелци, освен това умееха майсторски да посрещнат летящата топка и да я хванат.
     Признавам си, че истински им завиждах, защото бягах от кълбото, сакън да не ме докосне. Пущината и в ръката да ми я сложат пак ще я изпусна. Така бях и към рибата: отиваме с тайфата на Арка, близката до село река, събличат се приятелите ми по „бели гащи“, цамбуркат се във водата, бъркат с ръце в подмолите и не след дълго излизат с пълни гащи с риба. Как, Боже, я хващат и до сега се чудя, понеже като чистя днес  на чешмата замразена скумрия все ми се изплъзва и я гоня сякаш е жива?
   Да се върнем към играта. Освен мен, от топката се пазеше и Мичето Христева. И как не: топката беше по - голяма от нея и ако я цапардоса – „Майко мила“! Тя бягаше из игрището като сърничка и така се извиваше в кръстчето, когато кълбото летеше към нея, че то профучаваше в онова “S” на тялото ѝ без да я докосне. На пръв поглед ще речеш „слаб играч“. Това се отнасяше за мен, но не и за Мичето. С това си поведение, в старанието си противника да я уцели, губеше топката и тогава идваше реда на нашия център-нападател – Марийка Танева. Хващаше я между дланта си и свитата до лакътя ръка, след което се засилваше две-три крачки, правеше замах, като разгръщаше свитата ръка така, че топката излиташе по тангентата със страшна сила. За тоя запомнящ се момент, за който говоря, топката като снаряд се бе насочила право към гърдите на Бинчо. Той подскочи, за да я  спре и притисне с двете си ръце, но още във въздуха снарядът го повлече, краката му застанаха под прав ъгъл на тялото и от високо тупна по задните си части, като от изхвърляния от гърдите му въздух се разнесе едно кратко, но високо и отчетливо „Гяк“... Това, мисля, че беше краят на лидерството на Биньо в тази игра.
      Понеже споменах името на Кънчо и на Цонката ще споделя и за тях впечатленията, останали в мен. Ако откроих по-горе силните от класа ни в игрите, то в учението Кънчо Кънев беше ненадминат. Концентриран, със завидна памет той беше отличникът на набора ни. Завърши инженерство, след което стана преподавател във Висшето военно училище за авиатори в Долна Митрополия, Плевенско. Скромен и много земен.
   Цонката, какво да кажа за него! Засмят винаги, разположен приятелски към всеки. Добро и безпроблемно момче. Забелязвах, обаче, че в детските му очи имаше една спотаена тъга, тъй-като беше останал отрано сирак.
      Сираче беше и Руска Кирева. Да ми простят и двамата с Цоньо за това, че толкова акцентирам в спомена си върху тяхното изключително интимно и лично, скрито дълбоко в сърцата им преживяване. Казвам го сега, когато пораснахме и остаряхме, за да подчертая, че те израснаха и се развиха като много добри, възпитани, отговорни  и  достойни наши съграждани, въпреки че животът рано ги бе ощетил.
     Ще разкажа една далечна  случка свързана с Руска, станала към края на първи клас. По това време учителката ни бе в отпуск по майчинство и на нейно място дойде Радка Н. Тотева, за да довърши учебната година. Още в самото начало, за да ни предразположи ли, защо ли, се обръща към най-близо стоящото до нея момченце и пита:
        – Ти, Бинчо, за коя ще се оженеш, когато порастеш?
   Бинчо, без да се смути, прие въпроса сериозно, заоглежда нашите момиченца и след като окончателно взе съдбовното си решение отсече твърдо:
            – За Руска!
            – Ти, Славчо, избрал ли си вече девойче?
      – И аз за Руска, другарко – отвърна след кратко умуване Слави Добрев.
        На същото питане към Дончо, към Цонката отговорът беше:
         – За Руска!
        Виждах как въпросът ме наближава и се опитах да се подготвя  що-годе с отговор, ответен на бъдещите ми намерение. Ако кажа Тодорка, понеже стояхме на един чин, помагахме си взаимно и си е редно нейната ръка да поискам, но как като тя ми е братовчедка.  Иванка Тотева, Йовка Жекова и Марийка Тотева и те ми бяха братовчедки, даже втори. Следователно също не ставаха да ми бъдат булки. Тогава си мисля, защо да не изместя прежди говорещите, че с какво те са по-подходящи кандидати от мен. Освен това двамата с Руска имахме шестици по краснопис – дисциплина, на която тогава много се държеше. Даже повече от диференциално и интегрално смятане от втората част на висшата математика в университета. Както се казва бяхме с  нея с едни гърди по-напред от останалите. Пък и Руска беше жизнерадостна, закачлива, спретната и хубавелка. Когато ми дойде реда да давам отговор,  аз убедено и без колебание се наредих на опашката от кандидат - женихите за тази наша съученичка.
.....................................
      Силно ме е впечатлила една зимна картина в училищния двор, която ще се опитам да опиша.
    През съзнателния си живот съм видял две продължителни и много снежни зими: през 1953 година и десет години по-късно  през 1963 г. Думата ми е за първата 1953 година. Били сме десетина годишни третокласници. Няма да се спирам за огромните купища от сняг, които затиснаха селото ни, за продължителната „дървена“ ваканция,  а за по-късно, когато задуха беломорският вятър и снегът започна да се топи. През дена се топят дебелите шапки по покривите, на сутринта по капчуците се провисваха дълги по половин метър шушулки.
          През един такъв следобеден ден, през междучасието, всичките ученици бяхме на двора, за да се пързаляме. Не с кънки, а с обувки. Имаше множество добре заледени  и излъскани пътеки, наричани пързалки, по които като се затичаш и се плъзнеш с единия крак напред и ако подметките ти са поизтъркани и изгладени, каквито повечето деца носехме, летиш 10-15 метра по пързалката. В един момент се дочу едно проглушено изтопуркване от-към училищната сграда и погледите ни се насочиха натам. Беше се сгромолясал от керемидите един огромен  снежен блок , който преди това се беше провесил като козирка над стряхата. Друг, не по-малък такъв, в съседство до опразненото място, беше готов също да се стовари на земята. Тогава, нашият ти ми Пешо, който беше луда глава, се затича с все сила и застана под провисналата камара от сняг. Момичетата започнаха да ахкат, да се вайкат  уплашени и притеснени. И от нашата, мъжката  страна, не бяхме по-малко учудени и  стреснати, без това да го показваме, за да не се изложим пред девойките, като страхливци. Понеже, виждате ли, Петър има куража да застане под Дамоклиевия меч, без да му мигне окото, само за едното геройство, а ние да се вайкаме като баби или да се опитваме да му  извикаме, че постъпката му е неразумна и твърде рискована. Не!
        Нямаше учители наоколо, нито по-големи батковци, които да се втурнат да го измъкнат от там или да го вразумят час по-скоро да се махне. И хора не минаваха по съседната улица. Опасна ситуация!
       Накрая подмокреното, дебело около 30 сантиметра парче сняг, не издържа на собствената си тежест, откъсна се от стряхата и рухна върху Петър. Момиченцата изпищяха и проплакаха от очакването  за най-лошото. Ние се бяхме ококорили и гледаме .... Нашият Пешо, стои затрупан до кръста със сняг, разтърсва си най-напред  главата, после си отупва с ръце снега от раменете и полека-лека се измъква от преспата. С една усмивка към нас, сеирджиите, все едно, че нищо не е станало. Огромна въздишка се изтръгна от гърдите на всички зяпачи! Разгеле, лошото се размина!
        Такъв беше Петър, мъжкар, буен и в центъра на лудориите. Едър, стърчеше цяла глава над нас.  За жалост Петър Жеков, първи от нашия 43-ти набор, напусна живота. Нелепо и твърде млад! Светла му памет!
         За Славчо Добрев, за Дончо Жеков и за Иван Митев ще кажа съвсем кратко: тихи, скромни, думата им няма да чуеш, ако не ги предизвикаш, прилежни и сериозни ученици. Такива бяха и съученичките ни Минка Белчева, Йовка Жекова, Марийка Тотева и Иванка Тотева.
      Димитър Иванов дойде в класа ни някъде към четвърти или пети клас. Имаше буен нрав и с качества войводски. В махалата, в която живееше беше организирал дружина от дечурлига, която предвождаше в люти битки с други подобни формирования от останалите махали на село. За уроците, от горните занимания, изглежда не му оставаше време. Когато учителят по Зоология Жеко Вътев го изкарваше на черната дъска, за да разкаже урока за дъждовния червей например, Митьо започваше винаги по един и същ начин:
          – Той, дъждовния черав ....Дъждовния черав....Ъ ъ ъ...
      – Не черав, а червей, Димитре – поправяше го учителят. – Разказвай, давай нататък! Виж как всички чакаме с нетърпение да научим от теб нещо за това животинче. Особено Мичето. Гледа те право в очите. Не мига.
    Митко прави една крива гримаса на усмивка, а Марийка забива поглед в чина, пуснала всичката си боя. Впрочем Жеко Вътев обичаше да се шегува ...

Учителят
Жеко Вътев



      – Ами ... дъждовния черав...ъ ъ ъ ....той... – следва напрегнато мълчание, пауза и тягостна тишина.
          – Сядай си на мястото! Двойка!
        И тези изтезания, направо  инквизиция над Димитър, свързани с дъждовния червей се повтаряха няколко часа подред.
........................................
      Тъй като разказах преди за първоначалната ни учителка Станка Нанева, а сега описах един час по естествени науки при учителя ни от прогимназиалните класове Жеко Вътев ще се спра и на останалите преподаватели, учили нашия 43-ти набор от пети до седми клас в училище „Васил Левски“ в село Гита.
       Вътев преподаваше още Ботаника, История, География и физкултура.
      Точните науки: Математика, Физика, Химия се водеха от Иван Ганчев. За мен той остана най-добрия ми учител по тези предмети, дал ми фундаменталните начала на логичното мислене и до голяма степен предупредилил бъдещата ми професионална насока. И да бъде такъв се дължеше на цялостната му отдаденост на учителската професия: да обясни, да онагледи, да изисква, да е строг. Ако си внимателен и концентриран в часовете му, вратите на костеливата математика и физика се отваряха широко пред теб.
Учителката
         Пенка Вътева
     Пенка Вътева ни учеше на Български език и литература и на чуждия Френски език, а Дичка Тонева водеше Руски език и пеене.

          На втората снимка, приложена по долу, може да се види една от доайените начални учителки Гана Господинова, преподавала и на родителите на тия, които са на фотографията. Тук е и началният учител и съпруг на Станка Нанева – Наньо Русев.
..............................................
      Може би не  представих най-вярната картина за първите стъпки на набора ни в дългия и лъкатушещ път на живота. Навярно не бях обективният и точният съдник на събитията и на хората, които засегнах. Сам усещам, че поукрасявам, че не съм критичен, че всичко описвам в розово. При всички случаи някъде греша. Само, че спомените са като  камъчетата от маришката баластра. Грапавините са се охлузили,  кривините са се изравнили. Лошото се е потулило. И най-първо,  най-важно и определящо е , че се върнах назад в детските ни години, когато душите ни са били чисти и непокварени, усмивките ни са били искрени, а не лицемерни, намеренията ни – мирни и добри!
       Ако все пак съм засегнал някого, несправедливо ощетил или оскърбил и  изкривил образите в огледалото на написаното, уверявам, че не съм го желал, не съм го търсил, не е било от зла помисъл, а от невежество.
             За което, моля за опрощение.


Снимка на учениците  от седми клас набор 43-ти
(От ляво на дясно)
Първи ред приклекнали: Жеко(Жельо) Добрев, Иван Тодорв, Господин (Бинчо) Христев, Цоньо Събев, Тодор (Тошко) Атанасов, Митьо Дончев, Минка Белчева , Тодорка Иванова Руска Кирева и Марийка (Мича) Христева.
Втри ред прави: Петър Жеков, Дончо Жеков, Слави Добрев, Димитър Иванов, Руси Недев, Неделчо (Дельо) Иванов, Денка Танева, Танка Славова, Марийка Танева и Йовка Жекова.

Коментар: Да ме прощава евангелиста Матей дето в 7:16 е отразил притчата Христова „По плодовете (делата) ще ги познаете“. Считам, че перефразата „По снимката ще им познаете делата“ е по-вярна.
Ето го Жеката: заел поза на артист, по скоро – имащ излъчване на дипломат. Така те предразполага, че може да те купи и да те продаде. Отличен приятел!
Ами Петър! Фуражката му едва се крепи отзад, за да е оголено челото и да му е открито лицето: каквото лицето, такова е и сърцето. 
Какво пък казва фуражката на Бинчо? Нахлупена над очите,за да гледа из от долу „на кръв“и приклекнал сякаш за старт „къс-коршумен“. Иска да каже „Не съм от лесните, пазете се!“.
А Цонката широко усмихнат – широка душа! 
Тошко Атанасов и тук не е изоставил миронозовата си ушанка. Вярно, покрай нея изглеждаше по-едър и по-масивен, но и много му отиваше. Беше  на всички ни любимец.
Моя милост, след като съм си сложил ръцете на колената като дърт дядо, съм си заврял погледа в земята. Все едно там съм си изгубил имането. Едни гледат наляво , други надясно, трети – право във фотографа. Само аз в земята. Както се казва „Всички на обратно, само  аз на терсене“. Загубена работа, загубен човек!
Това което момичетата ни излъчват от фотографията е само едно: те са прекрасни!


Долната снимка е от  другарската среща на 39-ти набор, заедно с учителите си от прогимназията, правена пред паметника в центъра на село през 1984 год. Използвам снимката от албума на сестра ми Ташка Д. Нанева, тъй-като  почти всички преподаватели, за които говорих по-горе са фотографирани тук. Не ще се спра на останалите лица, понеже са извън темата на разказа ми, а само на учителското тяло.


Начлните и прогимназиалните учители от училище „Васил Левски“ в с.Гита  отразени в кръгчета от ляво на дясно:
Станка Нанева, Пенка Вътева, Иван Ганчев, Жеко Вътев, Ганка Господинова и Наньо Русев
                                 

Няма коментари:

Публикуване на коментар