петък, 1 ноември 2013 г.

Трите „евъргрийна“ от моите „Топ 10“

Текст и илюстрации
М. Д. Милев

Стоях прав в скута на дядо, облегнат на канатата, подпрял брадичката си с две ръце, с поглед вперен към комшията ни Матьо – „Цигуларина“ му викаха  хората в село и слушах в захлас историята на юнашката песен, която пееше гърлено и протяжно. После той спираше за кратко, поставяше цигулката под наболата, небръсната брада и отсвирваше мелодията заедно с останалите музиканти.
Сега беше най-тежката част на сватбата, когато се свиреше „на собат“ или „на маса“, а около дългия тезгях, направен от канатите на волските коля, заслан с шарени месали и служещ за маса, се разливаше от плетени дамаджани, в пръстени паници, червено пенливо вино. От време на време някой се провикваше с цяло гърло „Айде, айде-е-е ..., а останалите, наредени на сватбената трапеза го подхващаха, като в тоя спонтанен хор от гласове, стряскащо проехтяваха три-четири картечни залпа от пищов изстреляни във въздуха. Друг пък, зачервен и разгърден сватбар ставаше, почукваше с ножа по чинията, та всички да го видят и чуят, вдигнал високо ръка, в която, като байряк се развяваха банкноти, занареждаше:
– Тая пара га давам, зарад тия двама млади, дет ни събраа тука... Друга пара  давам за свекъра и за свекървата, дето ... Една  пък давам за моя баща и майка ... и т. н. и т. н.
Дядо ми се размърда, хвана с цяла шепа паницата поставена пред него, отпи три-четири яки глътки, избърса с опакото на ръката си мустака и бръкна в пояса. От дебелата кожена кесия извади едно „кайме“ и като се присегна към музикантите извика:
– Матко, изкарайте ми оная за Караман бивола – и подаде парата.
Изглежда в сватбения ритуал дядо ми заемаше важна позиция, защото беше седнал до кума и свекъра, па ѝ булката като го даряваше, премятайки през рамото му домотъкан пешкир, му целуна ръка, а ѝ оркестърът им свиреше до тях „на ухо“ през цялото време. Чувах, че му викаха побащим, а на баба ми – помайчима, титли, които тогава не разбирах. Далеч по-късно схванах същността на сватбения обичай: дядо ми да замества свекъра, т. е. да бъде по-баща, а баба ми – свекървата. 
Започна свирнята и се възцари тишина.
Цигулката на Матьо сякаш плачеше. Такива сърцераздерателни трели се извисяваха във въздуха, че в хармония с тъжния разказ за Караман бивола се спущаха и неусетно се загнездваха дълбоко в душата, напластявайки се  там с неизличима сила. Обърнах се към дядо. По небръснатата му буза се търкаляше сълза, очите му – зачервени. Плачеше...
– Защо?  Нали е тържество, веселие, сватба, да му се не види! – се питах. Бях пет-шест годишно хлапе и на много от въпросите, които си задавах тогава, дълго  им търсих верния отговор. 
...........................................................
Минаха се години. Животът ме завъртя и увлече в своите извечни битови подробности: учене, семейство, работа. Каква ли не музика съм слушал и наслаждавал, и съм ѝ бил подвластен и ревностен почитател през това време, като старите градски на Лешников, хитовете на Емил и Лили, тромпета и продрания глас на Армстронг, рокендролите на Елвис и на незабравимите „бръмбари“ – Бийтълсите.
Но Господи!
Като чуя гласа на Недялка да извика: „ Караджа дума Русанке ... “ или пък „Еничари ходят мамо от село на село ...“ на Иван Пановски, да не говоря за кларинета на Георги Коев от Малоконарската или на Стойчо Кузмов от Първмомайската групи, с техните бавни сватбарски,  с техните ситни ръченици или кръшни хора, нещо ме хваща за гърлото, души ме. Идва ми да ударя с юмрук по масата, да извикам с все сила, да изтръгна от гърдите си това, което се е насъбрало и таило там! Да гръмна, ако щете, та да ми олекне! И сълзи напират ли, напират....
– Защо? – и сега се питам – Нали ми е хубаво и драго! И е музика и песен в края на краищата! Защо само  тия автентични, неподправени, наши, български мелодии ми действат и усещам така, както ги е чувствал и усещал дядо ми и е плащал, за да го разплакват с тях чалгаджиите *?
Не зная!
Може би отговора се крие някъде там в поговорката „Кръвта вода не става!“. Кръвта, пулсираща в нас, сигурно носи една видоизменена ДНК верига на гена ни, в която  се е отразила цялата изстрадана наша национална история, народностна съдба и житие!?
Не зная!
Вероятно и аз съм генно модифициран, щом се задавям и размеквам просълзен, когато слушам първите три от десетте  ми вечно зелени...



*Като споменавам за чалгаджиите, някой да не се заблуди, че техните изпълнения са били по подобие на блудкавите и пошли текстове на днешната „чалга“ култура, която сега ни е заляла, или  са били сходни с  „каращисаните“ в едно индийски  ритми, турски  кючеци и гръцко  сиртаки. Йок – нищо такова! В народните песни всяка дума си тежи на мястото като дялан камък и ако понечиш да я замениш, да подпъхнеш друга, да прередактираш, всичко казано там ще рухне, ще се разпадне. Ще изчезне оня аромат на народното творение, който го улавяме и усещаме само с душата си. Как да не трепне нещо вътре в теб като чуеш:
    Плакала е много годин Стоилова майка.
               ................................................................
             Плакала е много годин – три пъти по седем...
Коси вече побелели, очите – изтекли...






петък, 4 октомври 2013 г.

Такива ми ти работи 4


Отмъщението на царицата
Текст и илюстрации
М. Д. Милев
Беше петък срещу събота вечер. Не бях влизал в къщата от есента. Миришеше на застояло и спарено. Не ми е приятно. Винаги е така, когато прекрачвам прага на родния си дом след дълго отсъствие.


Отворих врати и прозорци. Ароматът на зюмбюл и люляк и прохладата на майската вечер изпълниха околното пространство. Дишах с пълни гърди и бавно ми се върна спомена на детството, преминало тук.
Наближаваше полунощ и щом отпуснах глава на старото легло, сънят ме грабна. Сънувам пчелен кошер, рояк пчели около мен, по мен, по главата, по ръцете. Навират се в ушите, в носа ми. Жужат ужасно... Събуждам се задъхано, но шумът на стотиците, хиляди пчели продължаваше все още да отеква наоколо. Невероятно. Разсъних се окончателно и пак чувам отчетливо, съвсем близо до мен жуженето на пчелен кошер. Наострям слух. Шумът идва точно под леглото ми. Скачам, паля лампата, отмятам провесилата се завивка и внимателно поглеждам отдолу. Сумрак. Жужукането се усилва, но пчели няма, не се виждат. Бре да му се не види! Що за дяволия? Най-после, като легнах на земята с ухо залепено на дюшемето, ми се проясни: под дъските на пода явно имаше самонастанило се пчелно семейство и то отвесно, на петдесетина сантиметра от възглавницата ми. Ето защо съм сънувал този кошмар.
Легнах отново, но дълго време сън не ме лови. Все едно съм част от пчелния рояк. Към сутринта съм се унесъл и когато отворих очи видях, че слънцето беше напекло. Денят беше порасъл: месец ни делеше от най-високото слънцестоене 22 юни.
Имах доста работа и набързо изхвърчах от стаята. Още на прага на входа ме посрещна стадо пчели. Едни идваха, други излитаха, забързани, устремени. Трети се въртяха около една пролука точно между прага на вратата и циментовата плоча на откритата тераса. Разбрах, че тук беше главният портал на пчелната къща. А тези, които кръжаха наоколо бяха бодигардовете. Веднага ме нападнаха, все едно бях натрапник и  неканен гост в чужд дом.
Внимателно прекрачих пазачите и изскочих на улицата.
– Добре дошъл – ме посрещна леля Радка, наша съседка.
– Добре заварила – отвърнах и  ѝ се оплаках за случилото се.
– Ами да. Снощи видях, как едно пчелно семейство се роеше. Мина с фучене през двора ни. Сигурно пролуката на вашия праг с нещо е привлякла пчелата-майка и рояка се е настанил под дюшемето. Бягай да търсиш някой пчелар да го измъкне от там,  инак ще си береш ядове!
Набързо запрехвърлях мисълта си от човек на човек и накрая се досетих за Бончо. Беше с година-две по-малък от мен, учили сме заедно в началното училище и добре се познавахме. Тръгнах нататък, към долната махала, където беше бащината му къща. Иначе той живееше в града, но всеки петък си идваше в двора. Близо до Бончови срещам баба Пенка.
– Накъде синко – ме пита.
– При Бончо отивам. Дали ще е тука, че много ми е нужен? – отговарям и продължавам с втори въпрос:
– И стоят ли му кошерите?
– Тука е. Ей къде му е вартбургчето. И кошери гледа. От както баща му си отиде, той пое всичко: пчели, къща двор, градина. Седмица не пропуща. Много се блъска това момче, сам-самичък!
– Е, как? Кога се спомина бай Първан? – спонтанно се учудих аз, понеже  знаех бащата като жизнен, здравеняк и пъргав човек.
– Преди няколко години – каза баба Пенка – ей тука пред очите ми. По обяд, като се прибирал от магазина,  до оня дирек тупна и от триння – и посочи към електрическия стълб до отсрещния ъгъл на улицата.
„От триння“ израз често пущан тука в обръщение значеше „от три дена“. Или това, което е станало, все едно е било с голяма продължителност, т.е. паднал и не станал три дена, следователно – свършил жизнения му път.
– И казваш много се блъска това момче? Зная, че имаше пораснали деца.
– Така. И на внуче очаква скоро да се радва. Двама сина, изучи ги, ожени ги, в града къща им направи. Големци били станали. Какво да правели тука, в тая „цигания“?
Тръгнах към Бончо. Намерих го в градината, под овошките, с пръскачка на рамо. Дворчето му оградено с невисок дувар, над който бе опънал оградна мрежа, между тухлени колонки, покрити с керемида, та да се не рушат от дъждовете. Ръката на добър стопанин се усещаше и в чистата му и подредена градина с всякакви дръвчета: ябълки, круши, сливи, дюли, лозенце, домати и прочее. От малък си беше тих и скромен и работлив като баща си.
Има хора, и то образовани, за да ги забележат, какви ли трикове не използват: правят се на клоуни, говорят много, без нещо смислено да казват, усукват нещата витиевато, с евангелски притчи така, че да се разбира „и тако и вако“ или нищо да се не разбира... А Бончо беше точен, кратък и ясен, и смирен във всичко.
Видяхме се. Казах му болката си.
– Нека, като приключа с пръскането, да я свършим тая работа. Става ли? Не по-късно от час!
– Разбира се, че става. Само дано не те притеснявам.
– В никакъв случай – ми отговори с характерната за него усмивка.
Не след дълго вартбургчето спря пред нашата порта. Заизважда от багажника един по един пчеларските такъми. Най-напред едно старо кошерче, плетено от върбови клонки и обмазано с оборски тор, после – духало, мрежа с чул за лицето, някакви зелени листа и накрая  – найлонов плик със сухи магарешки фекалии.
Показах му главния портал на пчелния дом. Скрих се в стаята и застанах до прозореца. Като обигран пчелар Бончо се захвана за работа. Отвори тенекиения резервоар на духалото, сложи няколко бучки от найлоновия плик, драсна клечка кибрит и започна да разпалва съдържимото с духалото. Закопча ръкавите си, нахлузи чула на главата и въоръжен с духалката насочи миризливата пушилка към пчелния вход. След време взе кошера в едната ръка, а с другата заръкомаха със зелените листа по посока на кошера, като нещо говореше, но зад стъклото нищо не разбирах. Тая процедура се повтори няколко пъти, може би в продължение на час. Но нищо, „сух“ напън, никакъв резултат! Накрая направи знак с ръка към мен да изляза, свали чула  и рече:
– Съжалявам... Повярвах на леля Радкините приказки за снощното роене. Ако беше така, пчелата щеше да се хване, но в случая тая  майка царица е друга, изготвили пити, снесла е яйца и кошерът е заработил, не от вчера, не от миналата седмица, а може би от месец. С топ да стреляш – няма махане. Съжалявам...
– Е, сега какво да правя? – едва не проплаках. – Дай ми акъл, че никак не разбирам от царе и царици и на всичко отгоре си сменихме местата с тая пуста пчела: в собствената си къща се чувствам като пришелец, а те се разполагат като господари. Пазачите ме смятат за търтей и слава богу, че не съм още нахапан. Пък съм и алергичен към пчелната отрова...
– Като опушвах и одимявах, не забелязах от друго място да излизат пчели, освен от тая пукнатина до прага. Вземи ситен пясък и довечера запълни добре процепа. Да нямат излаз. Така ще се задушат. Друго не мога да те посъветвам – каза Бончо, като си засъбира принадлежностите.
Имах маришки пясък, пресях го през мрежа за комари и по тъмно, както ми беше казано, изсипах цяла кофа сух пясък в цепнатината. Къде пропадна това количество надолу, все едно изтича като пясъчен часовник? Но в крайна сметка целта беше постигната, дупката запълнена и бях доволен, сякаш съм улучил шестица от тотото. Легнах в леглото над пчелното гнездо и жужукането вече ми беше като приспивна песен. Така , без кошмари, съм спал до разсъмване.
Трябваше отрано да си тръгвам. Отварям входната врата, прекрачвам прага – ни пчелица, ни мушица – тихо и спокойно. Имах чувството, че съм постигнал славна победа в люта битка.
...............................................................................
Така се стекоха нещата щото следващото ми връщане в старата ми къща стана чак след година. Пак беше май, пак зеленина , мирис на зюмбюл и люляк. Овошките разцъфнали, разноцветни пеперуди пръпнали, славеите запели, всичко наоколо – райска градина. И пак бързах да си свърша някаква неотложна работа. Нямах време да се наслаждавам до насита на майските сутрини и вечери, които ми бяха най-любими още от дете. Имам позната, доктор Байкова, която споделяше, че есента за нея е сезонът, който най ѝ допада, с цветната палитра на дърветата, с листопада, с дъждовното и мъгливо време. Как ли не! За мен есента бе като есента на живота, като залеза – красив и цветен, но след него – мрак.
Изкачвам няколкото стъпала на верандата и най-напред погледа ми забелязва познатата картинка от лани, но далеч по-наситена в детайлите. Работливите пчелички, в количества надвишаващи в пъти ланшните, щъкаха напред-назад. Бодигардите – също двойни и тройни. Това ми подсказва, че имането, което се пази под дюшемето и то е двойно и тройно. А кой знае – може и много повече. Пред дупката – разстлана купчинка от моя пресят ситен пясък. Площадката пред пчелния портал представляваше лъскав жълтеникавокафяв ореол, с дъх на восък и мед. Явно, при захождането и приземяването на работничките, част от препълнените им кофички с  мед са се разплисквали (образно казано).
Разбирам – предната година съм я свършил като „кучето на нивата“: много вероятно пукнатината да е била дълбока и пясъка след мен  да е продължил да се сипе надолу, подпомогнат от лапичките на напиращите да излязат навън пчелички и отворът да се е отпушил още същия ден.
Спомних си думите на леля Радка как ще се бера ядове. Пак се озовах в ролята на натрапник искащ да се настани в чужд имот. Наближавайки вратата, за да я отключа и вляза, армада от  пчелни „Фокери“ и „Месершмити“ запикираха към мен. Така са се казвали всяващите паника и ужас немски изтребители по време на двете световни.
Ядове, ама ядове!
Денят преваляше, умората ме налегна, оправих постелята и се проснах на леглото. Под мен не жужене, а тътен, буботене, като разгоряла се печка. Чувал съм, че с пърхане на крилцата, тази високоорганизирана пчелна общност, са вентилирали кошеровото пространство и поддържали постоянна температура. Да се заспива невъзможно, та и план трябваше да мисля за справяне със ситуацията.
„...и довечера запълни добре процепа. Да нямат излаз. Така ще се задушат. Друго не мога да те посъветвам – ми изплуваха в главата напътствията на моя приятел Бончо. Та, ако ще е за „запълване добре“ на отвора, защо да не е с цимент – мисля си. Просто Бончо не е предполагал каква бездна е зеела под дупката и ми е предложил пясък за по-простичко и лесно решение. Отхвърлих завивките и за час и нещо се справих със задачата: първо напъхах ситни камъчета в процепа и обилно циментирах цялото пространство около прага на вратата. Защото знам ли, имаше леки пукнатини тук-там, откъдето, при големия зор, пчелното семейство можеше да се напънат и да си направят пролука.
На сутринта, огледах „добре“ свършената от мен работа по опушването и след като обиколих кметството и земеделската кооперация, за да взема нещото, за което си бях дошъл, отпраших за града.
..................................................................................
Мина и тая година, отиде си ѝ зимата и ето – пукна  се отново пролетта. Аз пак не намерих причина да навестя стария си дом през това време. Мисля, беше април, когато отново се върнах и влязох през входната порта, понеже сега си спомням, че ме посрещнаха жълтите, белите и розови лалета, окъпали градинката пред къщата. Пак пъстри пеперуди, пак райски красоти. Отправям поглед към прага на входната врата откъм терасата. Няма го там лепкавия ореол от мед и восък, изчезнали са въоръжените със страшните си жила пчелни стражари.
– Запечатал съм оная година кошера-натрапник както трябва – мислено си говорих и заизкачвах стъпалата на верандата. – Веднъж завинаги! Вече край на миналогодишното патило! Най-после пак съм пълен господар на дома си.
– „О, карамба и триста дяволи!“ – възкликнах с треперещ глас проклятието на старите морски пирати.
Още на второто стъпало там, където стената на къщата се допираше до широките стълби на терасата, на отвесната страна на стъпалото забелязах, че  се бе отворила продълговата дупка с ширина колкото пръст. И там на стража – познатите ми жандари и забързаните двупосочно – пчелици труженички.
Аман!
Няма ли отърване от това божие наказание, от тази ми ти пчелна напаст?!  Работата си, за която съм тук, не мога да свърша, време не ми остава в бащин дом да отморя и да се наситя на уханието и красотите на пролетта, а вижте ме с какво се занимавам?! В безкрайна схватка, уловени гуша за гуша, с племето на тая отвратителна царица, която незнайно как се навря под дюшемето ми и като легна в леглото си, все едно ми диша във врата, по дяволите!
Поне можех сега да си вляза през прага, без да прекрачвам страхливо жестоките бодигарди. Някак си негласно – разсъждавам – се „споразумяхме“ с царкинята да си поделим къщата, използвайки отделни входове. Успокоявах се, че ѝ това е донякъде постижение...
Реших да анализирам без емоции и по-трезво, къде сгреших в стратегията и тактиката на водената от мен вече двегодишната бран, която можеше да се проточи като пословичната сто годишна война между френската и британска династии през 14 и 15 век. Разбрах, че в бързината и залисията не съм бил достатъчно прецизен да огледам цялото пространство, през което  врагът може да намери изход от блокадата ми. Разполагах с повече свободно време от ден и половина за обстойното трето замазване с бетон на възможните пукнатини, цепнатини, процепи и отвори. През целия следващ ден наблюдавах дали от нейде няма да изскочи „дявола“.
Тръгнах си, но не така уверен в пълната си победа, както предните години. Знам ли, врагът се указа изобретателен и упорит и можеше да се очаква изненада.
..................................................................................
Това, което последва, когато след няколко месеца се върнах отново на „бойното“ поле беше нещо повече от изненада. Определям го като оня познат ни от близката история боен прийом от „Страната на изгряващото слънце“, при който младите войни се обучават да се хвърлят на фронта като живи торпили, наречени камикадзе. Само, че във видоизменен вариант: последствието от саможертвата е с продължително последействие.
Първото нещо,  което направих при стъпването ми на плочника пред терасата, бе да огледам обстановката. Има ли, няма ли целенасочен пчелен рояк или кръжащи около отвор – пазачи. Няма! Отварям вратата на входното антре и преди да престъпя виждам как целият под е застлан от пчели, по точно на мъртви пчели и усещам познатата миризма на восък и мед. Пристъпвам на пръсти – обувките ми залепват. Поглеждам през отворената врата към стаята. Върху килима същата картина – измрели твари. А стъклата на прозорците замъглени от кафяви петна, същите като тия по пода от медно-восъчна смес. Намерих метлата и лопатката и започнах чистене. Навсякъде лепи. По пода, по килима, по прозорци. Опитвали ли сте да изчистите леке от парафин или восък по дреха? Трудна работа. Аз познавам два способа и то не дотам ефективни: с гореща ютия или с органичен разтворител. Е, ама как ще ги приложа върху килими, стъкла, под?
Едва сега схващам цялата огромна поразия, която царицата ми стовари. В своята героична смърт тя намери начин да си отмъсти, като направи дома ми трудно или най-малкото неприятно обитаем.
Вече ми стана ясно и как точно е станало това. След като съм блокирал изхода на вън, пчелите са окрили отвор в един от ъглите на пода, през който са проникнали в салончето и стаята.  Предполагам, че когато работничките не са могли да доставят прясна храна за пчелното семейство, цялото се е вдигнало на щурм за търсене на отвор, за животоспасителна пролука по прозорците, по вратата, по пода. Но до там! В продължение на дълги дни и убийствено тежки месеци...
Оставих парцала, с който се опитвах безуспешно нещо да забърша и изскочих на улицата някак си да се разведря, да срещна познат, да споделя. Близо до кметството имаше специално поставено табло за разлепване на различни обяви. Но хората го използваха повече за забождане на скръбни листи и некролози. На един от тях забелязвам познато  лице –  Бончо, „момчето“, което ми подсказа оная година, как да се справя с натрапницата! Не можех да повярвам „.... 2009 година ... скоропостижно..., нашият съпруг, баща ... от опечалените...“. 
– Това да не би да е ..., да не би да го е стигнало и него, заради съвета, който ми даде, проклятието и отмъщението на злощастната  царица?  – ми се натрапи ужасната мисъл – Не, не може да бъде! Не съм суеверен, не вярвам на  предразсъдъци! Какви ги бълнувам? Не, и баща му и майка му си отидоха, като него, от белия свят твърде млади! Просто ген, наследство! 
Но факта си е факт и то трагичен, нелеп, безвремен.
Светла му памет на Бончо, лека му пръст... и си спомням:
Минаха се няколко години. Имах път в долната махала. Наближих дворчето на Бончо. Дуварът се е срутил, мрежата се свлякла, дръвчетата повехнали между бурени. Входната портичка открехната се поклаща натам-насам. В отсрещния двор виждам бай Слави.
– Здрасти бат' Славе – му викам. – Живее ли някой в Бончовата  къща? Вратата отворена?
– Е-е-е, пак ли?! Вчера я бях вързал със сизал – отвърна и добави: 
          – Ами – никой не си идва тук, никой не се грижи ... А хайдуци са плъзнали из село... Не остана къща не опоскана... Няма кой да ги озапти... Виждаме ги как тършуват ката (всеки) ден и не смеем да се обадим... Стари хора сме вече...
Разделяме се. Горчилка в устата ми. Мисля си: природата не търпи пусто! Изчезне ли питомното, дивото се настанява там. Празно няма, празно не остава!
         Та такива ми ти  работи се случиха тогава...





неделя, 15 септември 2013 г.

ГИТЕНСКА СРЕЩА 2013





Ч И Р П А Н С К И    Н О В О С Т И

Брой: 00001             Общински седмичник              Година: XIII                                         
  
 Репортаж от специалните ни пратеници:
 текст – селкор Велим М. Д.
снимки – Авелим Ст. А.
ЗЕМЛЯЧЕСКА  СРЕЩА

Днес 14 септември 2013 година в  града ни се състоя среща на земляците гитенци от наборите 39 до 46 включително. Същата беше подготвена и организирана от Тончо Неделчев Тончев, със съдействието на неговата съпруга Донка Пейчева и на дългогодишната учителка и настояща читалищна деятелка Минка Митева. Независимо от положените усилия за издирването на наборите и широкото разгласяване, на срещата се отзоваха ограничен брой земляци, като този факт, разбира се, не помрачи създалата се в последствие чудесна празнична атмосфера.
В определения час  (10h  и 30min), от обявения сборен пункт: югозападния вход на градския парк, насъбралите се, в съответствие с предварителната програма, се запътиха към паметника на бележития си земляк поета Пейо Яворов. Тук, пред величествения монумент и прекрасния декор на парка, групата бе заснета на обща снимка от нарочно дошлият  фотограф (фотос 1).
(фотос 1)
От там, прекосявайки парка, водени от уважилия срещата и поканен специално за целта сътрудник на галерия „Никола Манев“ гитенеца Иван Добрев, , групата земляци се отправи към възрожденската къща, превърната от не без известния наш художник-академик, чирпанеца Никола Манев, в изложбена галерия. 
На  застланото с едър калдъръм пространството пред тежката порта на къщата, гитенци бяха посрещнати от самия художник Манев,  неговите син и дъщеря (фотос 2).
(фотос 2)
В продължение на около половин час, в стегната, но наситена с богата информация интересна беседа, г-н Добрев запозна присъстващите с живота и творческия път на художника, както и с историята по възстановяването на възрожденската къща и превръщането ѝ в постоянно действуваща изложбена галерия (фотос 3).
(фотос 3)
Г-н Добрев обърна внимание в своето експозе и върху не малкото дарения, направени 
на галерията от други бележите българи, в т. ч. на ценна колекция от саморъчно изработени „чирпански“ ножове и ками, на прекрасната сбирка от огромни кристали и прочее (фотос 4).
(фотос 4)
Гостите разгледаха с интерес изложените колоритни платна на
академик Манев, пръснати в отделните зали на галерията (фотос 5).
(фотос 5)
Не по-малък интерес предизвикаха и чудните битови кътчета, оформени в обширния двор, свързан непосредствено с къщата – музей „Яворов“, наситени с много цветя и  зеленина (фотос 6).
(фотос 6)
 
Двамата  юбиляри от набор 43 си направиха снимка за спомен  точно на панорамната, условно казано, „Алея Яворов“(фотос 7).
(фотос 7)
На излизане, пред фасадата на  къщата, групата също запечати в снимки впечатляващото посещение на галерия „Никола Манев“ (фотос 8).
(фотос 8)
Официалната част на земляческата среща продължи в ресторант „Строител“ (фотос 9).
(фотос 9)
След краткото откриване на тържествената част на срещата от г-н Тончев (фотос 10),
(фотос 10)
  
бе почетена паметта, със ставане на крака и едноминутно мълчание, на починалите набори земляци в т.ч. и на починалия преди дни инициатор на събирането земляка Ботьо Иванов Трънков.
       Г-н Тончев се обърна към всички присъствуващи  с добре дошли и пожела приятна и ползотворна среща. Ето и пълният състав на земляците – набори така, както бяха се наредили на дългата трапеза от ляво на дясно: Руси Петров, Гено Милев, съпругът на Минка Митева, Минка Митева, Донка Пейчева, Тончо Неделчев, Иван Добрев – гост, Вътьо Димов, Янка Белчева, Тача Ангелова, Митко Дончев, Руска Кирева, Илчо Минев, съпругът на Дичка Вълканова,  Дичка Вълканова, Донка Пенева, Донка Балева, съпругът на Тянка Иванова,  Тянка Иванова  и Станка Недева. Имената са представени по начина, по който са се познавали наборите през времето  на  ученическите им години.
Фолклорен дует поддържаше  ведро настроението на присъстващите с подбрани познати стари шлагери, както и с хороводните шедьоври на другия голям чирпанлия Атанас Стоев Канара.(фотос 11).
(фотос 11)
Градусът на веселбата бе повишен и след обявяването от семейство Донка и Тончо Тончеви  на 50 годишния  им семеен юбилей, навършващ се на днешния ден, заради което  те почерпиха 
по подобаващ начин всички намиращи се в залата на ресторанта. От своя страна земляците поднесоха подарък и поздравиха юбилярите с „Горчиво!“.
След продължителните кръшни хора, песни и всеобщо веселие (фотос 12),
(фотос 12)
 срещата беше закрита с единодушно решение тя да се повтаря всяка година в началото на месец септември, като подготовката по нейното повсеместно разгласяване започне още от сега. Именно това беше ѝ целта на настоящата публикация във вестник „Чирпански новости“: всички желаещи да участвуват в земляческата среща на наборите от 39 до 46 и 47 през следващата 2014 година да си представят координатите на преизбрания председател на инициативния комитет г-н Тончо Н. Тончев, като се обадят  на тел. 032 96 32 56.




сряда, 11 септември 2013 г.

Такива ми ти работи 3


КОРИДА


Текст и илюстрации
М. Д. Милев
Беше по времето, когато се беряха слънчогледите. Някъде между средата или края на август. 
       Самото прибиране на слънчогледовите пити е една крайно неприятна работа. То коя ли кърска дейност по жътва можеше да се похвали? Да не би превит на две, при четиридесет градусовата юлска жега, заврял глава в напечените като жарава житни класове, от сутрин до вечер да дърпаш сърпа крачка по крачка, да е цвете? Или пък да въртиш чекръка на веялката? Но с гола ръка да се хване изсушена до тъмнокафяво слънчогледова пита, по която стърчат остри като игли шипчета, си е истинско изпитание. И то между слънчогледовите редове от стръци – дървета, високи човешки бой и листа остри като скалпел, които, ако не си предпазлив, ти пущат кръв по ръце и бузи...Обикновено един човек реже питите от два съседни реда, като ги хвърля на купчинки, отстоящи на равни отстояния едни от други така, че лесно да се товарят на волските коля по късно. Разбира се всичко това се случваше, преди да дойдат и по нашия край комбайните, та малко от малко да облекчат отрудения селяк.
След като се превозваха питите до хармана, слънчогледовите блокове буквално бяха нападнати на момента от волове, крави, биволи, т. е. от цели стада на всякакъв едър и дребен рогат и не рогат добитък. Няма по-хубава паша за животните от тая на току-що пожъната слънчогледова нива, защото между стеблата имаше прясна тревица, намираха се и зелени сочни слънчогледови листа, па и някоя не дообрана или изпусната слънчогледова пита. И за пастирите това беше малък рай, тъй-като стадата се пущаха да пасат на воля, а краварите, воловарите и чобаните  се събираха на сладка раздумка, знаейки, че довечера ще закарат в обора добичетата с издути търбуси.
      Този ден беше ред на Риндо и на бай Иван да изведат  на паша кравето стадо от Долния стопански двор. Не се налагаше обаче с Риндо да върви и бай Иван Кривошията, защото от една страна бай Иван си имаше неотложна работа в къщи, а от друга – обрания слънчогледов блок беше само до краварника. Пък и заемаше място на две землища: от Друма и Кайряка на изток, през Мурадовия баир и Кочук, та чак до Селските ливади на запад. Просто нямаше нужда да се завръща и пази стадото, състоящо се  от около стотина крави, в този сравнително голям кър превърнат в пасище. Да не говорим за говедаря Риндо! Беше млад мъж, строен и висок левент, в разгара на силите си, лек и пъргав и с походка на пантера. Работеше за трима. По това време с кравите се изкарваше и едно младо две-тригодишно биче: хем да не стои в краварника на синджир, хем да открива в стадото разгонените крави.
– Риндо, трябваш ми за малко! – извика чичо Мишо, като се отдели от разговарящите не далеч групичка воловари – Ела насам да те питам  нещо.
– Тяна, – обърна се веднага чичо Мишо към седем-осем годишния  си племенник – ти наглеждай воловете, та да не вземат да се смесят с кравите! Виждам, че бикът е пуснат със стадото.
Стоянчо утвърдително кимна с глава и продължи усърдно  да кастри с джобното си ножче една върбова пръчка, която щеше да му послужи да подкарва или завръща изкараните с чичо му  на паша два чифта волове. Животните се бяха пръснали сред слънчогледовите стръци и лакомо, от място, обираха с влажните си муцуни обилната храна.
Тъкмо, когато малчугана  реши да отиде при чичо си, говорещ нещо разпалено с краваря, дочу от страната на воловете едно глухо пръхтене, преминаващо в гърлено мучене. Тези звуци му бяха  добре познати и Стоянчо с бързи стъпки се отправи в тази посока. Както ѝ очакваше, Наньо бе навел заканително голямата си глава, а с предното си дясно копито ровеше и изхвърляше като булдозер суха пръст и издаваше предизвикателни бойни призиви.
От както Стоянчо се помни той познаваше  и другаруваше с Наньо. Челото му беше като дънер: едро, плоско и твърдо. Туловището му мощно. Рогата му, не много големи, но здрави. Беше най-възрастният, но най-якият вол, наложил се като лидер в многото единоборства с останалите си събратя. С децата Наньо се държеше изключително дружелюбно, по бащински. Даваше с видимо доволство да бъде погален по главата, да му се хванат рогата, при което отвръщаше, като  близваше внимателно и нежно детската ръка с грапавия си език. Колкото и страшен на вид да беше, толкова бе добър, послушен и умен – само дето не говореше. Да се пък оре с него си бе  удоволствие: държи браздата като трактор: ни наляво, ни надясно. Направо! –  даже ѝ тогава, когато ешът му го теглеше в страни.  На времето го бяха купили, като младо даначе, от Наньо Кошума, та от там и името му дойде.  
Винаги, когато обонянието на Наньо долавяше присъствието на друг мъжкар, с който не беше делил терен, в кръвта му се надигаше адреналина. Такъв беше и случая сега с младото биче появило се не далече в слънчогледовата нива. За това бяха призивите. За борба, за доказване на мощ, за налагане на лидерство.
Макар, че момчето не беше на някаква улегнала възраст, все пак знаеше какво може да се случи в едно предстоящо бикоборство. Още повече, че чичо му го предупреди. Защото нямаше да бъде бикоборство, а бико-воло-борство т. е. борба неравностойна, с участници от различни категории. Защото Наньо беше евнух, а във вените на тригодишния бик пулсираше мъжкият полов хормон, предаващ сила, здравина и безстрашие стигащо до свирепост. Знаеше, че ако двубоят се състои, Наньо щеше да излезе от него или с яка „джъзгия“ по кожата или с разпорен корем.
Ето, че на бойните призиви на Наньо, с мучене отговори и бикът, вирнал глава и тръгнал с бавни, но решителни стъпки към вола. Стоянчо се беше вече озовал по средата между двата обявили дуел лагера. Нещо като съдия на боксов мач или като секундант, с върбова пръчка в ръка, с която смяташе да въдворява ред. Трябваше набързо да реши коя от двете сили да бъде отказана от състезанието: вола или бика. Стори му се, че ще да е по-лесно бика  да бъде върнат, понеже беше малко по-дребен, а и по-млад от вола. И размахвайки  високо пръчката се насочи да отклони бика от намеренията му и да го върне обратно в кравето стадо. Тази смела съдийска намеса на Стоянчо едва ли бе забелязана от животното насреща, наближаващо застрашително на метър-два момчето и с поглед зверски вперен във вола, клатейки наляво, надясно глава. В този момент изневиделица  пред бика застана Риндо. С все сила стовари яката си тояга върху вирнатата муцуна на бика, с което за момент стъписа и разконцентрира говедото, но пък след това насочи цялата му дива ярост върху себе си. Бикът замахна с глава и рога към човека, но той беше вече отскочил до опашката му стоварвайки втори страшен удар по гърба на бика. Получи се въртележка между човека и животното, като при всяко завъртане тоягата отбелязваше диря по кожуха на бичето. Естествен завършек накрая беше, след няколко подобни рунда, бягството на победеното добиче към кравешкото стадо.
Всички пастири станаха неволни свидетели на тази своеобразна корида. Чичо Мишо пребледнял и уплашен, здраво стиснал Стоянчо за ръката, която все още държеше върбовата пръчка, го поведе право към  воловете. Набързо ги подкара чак до най-долния край на слънчогледовия блок. Тогава седна, въздъхна издълбоко, избърса с ръка оросеното от пот чело, извади от платнената торба манерката и пийна бавно, на пресекулки три глътки водица. Така – против стреса...
..........................................
Източиха се летните дни. Трактори и орачи плъзнаха из къра да изорат стърнищата и да посеят есенниците. За паша на кравите останаха само обрушените ливади покрай Арка.
Към обяд, през един есенен ден, в селото се разнесе мълниеносно страшна вест: близо до реката, кравешкият бик е убил говедаря бай Иван Кривошията. Ортакът му, Кисима Дичо не могъл да озапти озверялото животно и едва успял сам да се спаси, покатервайки се на близката върба. Същия ден организирана потеря от ловци, предвождани от каубоя Риндо, настигнаха стадото в селските ливади и застреляха от упор младото биче човекоубиец...
Та такива ми ти работи....

.........не биваше да се случват през ония години в нашето село!




сряда, 28 август 2013 г.

Юбелейно


Текст и илюстрации
М. Д. Милев

 На майка ми.....  


Знойно лято! Слънце – пек!
Няма ветрец да полъхне!
Нито капчица дъждец
не пада за прохлада....
Месец август е това!
......................................
Къща стара, двор – голям,
тук градина – там харман.
От страни са наредени:
кошарата, обор и плевник.
Кладенецът – по средата.
Плет от тръни – зид с вратата.  


                               .................................................................
Чифт волове, кон охранен,
стадо с овце – все отбрани.
Пуйки, гъски и кокошки,
прасе, кучета и котки.
Крава със теленце малко...

.........................................
Ден преваля – свечери се.
Звезди, луна – нощ е.
Всичко стихна – притаи се,
само нейде хлопатари
се обаждат още...
.........................................
До миндера, на стената –
икона с Младенеца,
осветена в тъмнината
от една свещица.
Утре празник се задава,
вярващият Дева слави,
божа майка възхвалява
и за здраве курбан прави.
В одаята нещо става:
напред, назад баба шава.
Седне, стане, тръгне, спира,
не я свърта – няма мира!
Дядо, тате, чичо, стрина
и дечицата – дузина
в душна соба спотаени
не униват, нещо чакат,
не заспиват притеснени...
Свещ догаря – време мина.
Петлите пропяват.
Ден-година не отмина,
клепки натежават!
Но ето:
в късна доба – ранен час
в одаята горе
първи плач и глътка въздух
поех АЗ 
                           и очи отворих...
Родих се! О, родих се, Боже!
...............................................
После баба ми разказа
как през тази вечер,
над селото ни заспало
щъркел бял преминал.
Носил ме увит в одеяло
и ме пуснал през комина.
Едва сега прозрях аз
на стари години,
думите ѝ мъдри, прости
по своему верни:
   – Значи,
преди да се е родило
всяко пеленаче,
когато е летяло,
от високо то съзряло
бащин дом и всичко останало!
За това ли толкова обичам
тази стряха, тази вехта къща?
Спомени не остаряха,
мислите ми там бяха,
к'дето ходя, де се скитам,
все при нея се завръщам!