Текст и илюстрации
М. Д. Милев
Напълно разбираемо е Вашето любопитство, преди да започнете да четете по-долу написаното, кой съм аз, що за „птица” съм и заслужава ли си да отделяте, или по-точно да изгубите безвъзвратно част от тъй скъпоценното Ви време, за да се потопите в поредната литературна помия. Казвам „разбираемо”, защото и аз самият съм така устроен: ако срещна познато име на класик като например Джон Стайнбек или великия Толстой Лев Николаевич; или нашумял в момента писател (писателка) като Даниел Стийл примерно, без ни най-малко да се замислям, както Вие сега се главоблъскате, оставям всичко и яростно „поглъщам” страница след страница, макар че книгата да кажем е “Harry Potter and the Goblet of Fire”/1/ и е убийствено дебела „тухла”. За съжаление обаче аз, авторът на тези редове, аз, нахално осмелилият се да привлека Вашето и без това обременено внимание, аз съм неизвестен не само като творец, а и като зоо вид. Явно съм трудно забележим ли, трудно откриваем ли, че, доколкото съм се ровил из научните журнали, все още ме няма отразен с латинско наименование в класьорите на животинските твари.
Така че Ви оставям сами да прецените дали да продължите да четете или да захвърлите тези няколко листа изписана хартия в най-близкото до Вас кошче за боклук или полиетиленова торба за отпадъци. В никакъв случай няма да се засегна или да Ви се обидя – най-малкото, защото не съм Ви бил свидетел и не зная как сте постъпили с творческите ми напъни...
Значи, като едва забележимо и непознато, както отбелязах, същество, имам прекрасната възможност да наблюдавам, да съзерцавам заобикалящия ме свят – един вид почтено воайорство. И това е любимото ми занимание почти денонощно, освен когато ми попадне под ръка някое нашумяло заглавие, както също бях споменал по-горе.
Та ето, например, в момента съглеждам една работлива пчеличка. Прехвръква тя от цветец на цветец и събира по лапичките си тичинков прашец. Малко по-долу – попрегърбена мравчица мъкне на плещите си несъразмерно голям товар – половин листо, паднало от близкото дърво.
Моят дълбок поклон пред тези честни и неуморни труженички!
А точно срещу мен е кацнала една красива, ама прелестно красива пеперуда. Насочих цялото си внимание към нея, за да мога да ви я опиша така, че и вие да усетите онова възхищение, което аз изпитвам сега от съвършенството на багри, на грация, на изящество излъчващо се от нея. Представете си, по-точно – припомнете си как изглеждаха в детското ви въображение феите, принцесите и спящите красавици от приказките на Шарл Перо , братя Грим или от филмите на Дисни – съвпадението е на сто процента. Без преувеличение бих я нарекъл Пеперудената Лейди Ди/2/. Една бърза мисъл проблясна в главата ми: ако великият Пучини бе забелязал това божие творение преди време, щеше неминуемо да го възпее не в „Madam Cho Cho San” /3/, а в “The Butterfly” (Пеперудата), с което неговата слава и гений щяха да са далеч по-големи.
Местя си погледа от кръг на кръг и ето, виждам още една пеперуда, по-скоро този пашкул, увит в паяжина, е било преди това пеперуда, а по-нагоре – още един и по-наляво – трети. Три, предполагам също толкова красиви пеперуди, колкото и Тази, която сега Ви описвам, но вече опаковани и упоени от смъртоносната отрова на гадното изчадие адово, което продължително и сладострастно е изсмуквало жизнените им сокове, за да останат сега само едно жалко сиво кълъбце полюшвано от най-лекия полъх на вятъра.
О, за Бога, как можа моята (казвам „моята”, защото ми стана толкова близка до сърцето) Пеперуда да се заплете, да омотае тези изящни крачета! Ще се моля, дано повече да не пърха безпомощно както прави в момента, защото би оплела в паяжината и чудно красивите си крилца, обагрени с ония фини, на места ярки, на места топли и кадифено меки цветове, сякаш небесната дъга е изсипала върху им цялата си небесна палитра! Веднага се отрекох от мисления си упрек „Как можа!...”, защото забелязах още нещо, което ме порази: тези толкова божествени крилца висяха безпомощно отпуснати до крехкото ѝ телце. Чувствувах как Тя напрягаше неимоверни сили да ги повдигне и те наистина леко потръпваха, но на всуе...... Явно гръмотевичната буря преминала снощи и ония тежки ледени зърна бяха уцелили копринено-нежните ѝ крилца и бяха я запратили безпомощно и неволно върху коварното леговище на звяра – паяк.
Забелязахте, предполагам, че често повтарям думата „коварство” и сигурно ще го правя и за напред, но ще ми простите граматически неточното и неблагозвучно повторение, защото не съм дорасъл, както Ви се представих в началото, до таланта на споменатите мастити класици на словото и не мога да подбера по-подходящ израз.
Коварният паяк – ето го и него. Заврян и спотаен в централното кръгче, място равно отдалечено от покрайнините на мрежата за убиване. Каква отлична стратегия! И какво си мислите, че представлява той? Отвръщението, което изпитвам в момента, ме накара да отвърна поглед от това космато и грозно нещо!
Вече разбрахте, че съм пристрастен към съзерцаването. Виждал съм какви ли не гадинки и разнообразни акари и всякакви паяци или паякообразни. Виждал съм най-големия, наречен „Тарантула”, или пък малко по-малкия му събрат – „Кръстоносния”, или ония дребни, едва забележими акари, изсмукващи сокове от листата на растенията и всички някак са ми били не да кажа симпатични, а по-скоро безразлични. Но този, този паяк, бих казал – дребен, грозен, едноок (наистина там, където трябваше да стои изпъкнало второто му око, местото стоеше празно), черен, с щръкнали във всички посоки космища – Тарантулчо, мигновено възбуди у мен такава погнуса и отврат, че неволно затворих очи. Да не гледам, да не си омърся с това животно красивата картина, отпечатала се в моето съзнание от чудната, най-достойната за съзерцание, любимата ми Пеперуда. Мислите потекоха, бълбукайки в главата ми като вода от планински ручей, която се блъска в преградили пътя ѝ камъни:
– О, паяко гаден, мръсен, долен! О, паяково посмешище! О, Тарантулчо! О, дяволско създание! О, изчадие на пъкъла! С какво си ти по-достоен, достоен или най-малкото равен по изящество и хубост, по работоспособност от омайната, богонравната, любимата на цветя и твари безобидна Пеперуда, прочута с богоугодно трудолюбие, кацайки от цвят на цвят и пренасяйки навред прашеца на живота? С какво право ти оплете в лепкавата си мрежа тези крехки нозе и се готвиш ехидно, безочливо, зверски да изсмучеш Нея, святата, която ни дарява всеотдайно и безпределно с живот и наслада?
Тук ще си позволя едно малко отклонение. Чувал съм, че по някакъв повод или при настъпили всеобщи печални или трагични обстоятелства, паякът проявявал съпричастност и проронвал сълза. Абсурд, пълна нелепост, наивна заблуда! Да не би тоя коравосърдечен инсект да се е разчувствал за бъдещата си жертва или пък да оплаква горчивата си орис на паразитно и мизерно съществуване? Не, не и не! Това, което се стича по небръснатата му, образно казано буза, е нищо повече от поредната горчива капка отрова, с която ще упои хванатата в смъртна хватка нещастница.
Отварям очи, усещайки как кръвта напира във вените ми, нахлува във всички фибри на тялото ми и то сякаш се превръща в един железен юмрук, готов да се стовари с всичката си сила на омраза и мъст и да размаже – кого мислите? Естествено – коварния, дребния, мръсния, косматия, едноокия и долен паяк!
Това исках да споделя с Вас.
Почакайте само за секунда – изпуснах най-важното, което бих направил, когато кръвта отново се успокои и пулсът ми възвърне умерения си ритъм: щях внимателно и нежно да освободя от коварната примка моята, предполагам и вече Вашата, любима Пеперуда.
И съвсем накрая (обещавам, че повече няма да Ви досаждам и отегчавам) Ви уверявам чистосърдечно, че всичко изложено до тук е истинско, случващо се току-що пред очите ми, а не е мое въображение или лъжлива трогателна моя измислица, за да се правя , както се казва, на „интересен”. И понеже от гледката съм толкова омерзен и покварен, че си позволих, макар и виртуално, да смачкам паяка. Моля Ви простете, ако у Вас остава горчивото усещане, че и аз проявявам несправедлива жестокост с помислите си.
...........................................
/1/ Harry Potter and the Goblet of Fire (англ.) – „Хари Потър и огнения бокал” – 4-ти том (500 стр.) от поредицата книги на английската писателка Джоан Катлин Роулинг
/2/ Лейди Ди – Даяна Спенсър, принцеса на Уелс(1961 – 1997) – станала приживе любимка на поданиците си с умалителното обръщение „Лейди Ди”
/3/ Мадам Бътерфлай – опера в три действия от Джакомо Пучини
