неделя, 10 юни 2018 г.

Пе Хе Пиада


Текст М. Д. Милев



Срещам моя позната, близо до университета, в който работеше. Заговорихме се.
 – Знаеш ли, колежката ми пише дисертация. Помоли ме, ако имам някой, работил на ръководна позиция в промишлено предприятие през миналото столетие, да я срещна с него. Темата на дисертацията е била свързана с организацията на производството по време на соца. Сетих се за теб. Ако нямаш против, направи й тая услуга, да разкажеш това, което те пита и което знаеш, разбира се.
Съгласих се. И все пак какво ли може да буди интерес за безвъзвратното минало, та чак да бъде отразено в научна разработка си помислих. Неволно се втренчих назад в годините на моята трудова кариера...
Тогава, в условията на плановото стопанство, току-що завършилите висшисти подлежаха на централно разпределение, т. е. държавата определяше кой накъде ще отиде да работи. Така попаднах пред вратата на личния състав на Завода за пневматични и хидравлични прибори (ПХП). В ръката си стисках един лист – „Уверение“ от учебното заведение, че съм го завършил с титлата инженер и друг лист – „Решение“ на държавната комисия по разпределенията, с което решение заводът следваше да ме приеме на работа. Само преди дни бях защитил дипломната си работа пред Държавната изпитна комисия и бързах да започна да практикувам наученото от петте години в механотехникума и петте години в МЕИ-то. Дипломите щяха да са готови едва след три-четири месеца, когато целият ни випуск завърши следването. Затова бях с „Уверение“, не с диплома. Най-напред попаднах при директора Аладжов, за да ми разпише назначението, от там  – при зам. директора по техн. въпроси, инж. Стефанов или Главния инженер, както се казваше съкратено, който ме представи на началника на технологичния отдел, или пред така наречения   Главен технолог, инж. Кошеров.
Така за броени минути навлязох в част от структурите на завода и се запознах с някои от ръководството му.
– Заповядай, – рече учтиво Главеният технолог – да покажа работното ти место и колегите, с които за напред ще работиш.
Минавайки по един къс коридор се озовахме пред голяма двойна врата с малки прозорчета отгоре. Тази врата щях да отварям години наред...
Бай Ангел или Кошера, така сред хората в завода се назоваваше инж. Ангел Кошеров, беше малко над среден ръст, суховат човек, наближаващ пенсионна възраст. В малкото пространство, в което се бе сврял завода (триетажната сграда на бившата фабрика Копринка – все още не бе готово разширението на предприятието) за началниците нямаше отделни стаи. Бюрото на Главния технолог инж. Кошеров беше най-отпред, до вратата на залата, в която се помещаваше целият технологичен отдел. Това бяха две технологични групи от по десетина технолози всяка и една конструкторска група за проектиране на нестандартна инструментална екипировка, в която попаднах и аз, състояща се от около тринайсет, четиринайсет специалисти. Освен това тук квартируваха и други представители от заводските звена като например началникът на отдела за технически контрол (ОТК) инж. Благовест Пройчев, завеждащ държавната приемка инж. Станчо Папазов и др. Техните бюра бяха в дъното на голямото помещение, за да не пречат на шефовете да оглеждат дали насядалите зад бюрата или чертожните дъски подведомствени си гледат работата. Шефове, освен Гл. технолог, бяха двамата ръководители на технологичните групи: инж. Георги Капитанов и инж. Милко Стаматов. Техните бюра стояха челно до бюрото на инж. Кошеров, и наподобяваха нещо като президиум, отдалечен на метър-два от наредените в прави редици в дълбочина на залата чертожни дъски и бюра на останалия персонаж. Само работното място на третия ръководител на  инструменталната група инж. Кирил Тодоров беше най-отзад на конструкторската редица.
Десетината технолози не стояха мирни. Купища документация наречена технологична излизаше изпод ръцете им, по-скоро изпод главите им, в която бумащина стъпка по стъпка се обясняваше как от конструкторските чертежи следваше в цеховете да се изработят детайлите, да се сглобят в изделия и накрая – как да се съживят изделията като се изпитат,  за да тръгнат опаковани на пазара във вид на готови продукти. Всичко това се съгласуваше с ръководителите на групи инж. Капитанов и инж. Стаматов, след което се представяше на Главния технолог инж. Кошеров за утвърждаване с подпис.
Голяма част от технологиите за производство изискваха използването на своеобразни пособия наречени инструменти. Именно тези нестандартни инструменти и съоръжения се сътворяваха върху конструкторските дъски в групата на инж. Тодоров. Без неговия параф и тоя на Главния технолог проектираните инструменти и нестандартни съоръжения не можеха да се пуснат за изготвяне в инструменталния цех, ръководен от Тодор Мечев, последният заменен по късно от Иван Черногорски. Ръководителят на инструменталната група инж. Кирил Тодоров бе един от първите специалисти постъпил при основаването на завода. Като инструменталчик беше от висока класа, придобита по времето, когато е работил в Електро апаратурния завод. Открояваше се и с широките си енциклопедични познания, както и с владеенето на няколко езика. Беше като справочник сред колегите, нещо като жив Гугъл. 
В инструменталната конструктивна група работеше и Иван Даскалов. Изключително способен техник проектант. В пневматичните датчици като чувствителен елемент се използваше месингов гофриран мях,  наречен силфон. Поради високите изисквания, на които трябваше да отговаря силфона, като еластичност, якост издържаща значителни налягания, сложна конструкция и пр. не всеки производител можеше да изработи този елемент. Внасяше се от вън и то на висока цена. Даскалов конструира специална хидравлична машина с възли и съставни части, изцяло оригинални и изработени с непосредственото му участие в завода, с която се формоваха силфоните. Той изготвя и подробна технология за производството на гама силфони и цялостната инструментална екипировка към нея. Уникално постижение, достойно за най-висока оценка!


Времето на моето постъпване в завода съвпадна с подменянето на производствената номенклатура. До момента тук се изготвеха битови водомери и буфери за асансьорни врати. Беше разпоредено тези изделия да отидат да се произвеждат в ново създадени предприятия в пограничните градчета, като Петрич например, с оглед де се създадат работни места там и се задържи местното младо население. При нас трябваше ускорено да усвояваме изделия, свързани с автоматизацията на химическото производство, като пневмо датчици за налягане и за разлика в налягане; пневмо елементи с логични функции, в това число: суматори, компаратори, интегратори, диференциатори; пневмо записващи устройства; хидравлични вентили; електро механични броячи и др., все неща свързани с голямата химия от Девня, Димитровград, Стара Загора, Плевен, изделия, които до тогава се внасяха от вън. Характерното за тези производи бе, че по обем и тегло бяха от няколко грама при броячите, до  килограм - два при датчиците, но наблъскани с много на брой оригинални детайли от метал и пластмаса. Например така наречената записвачка ПВ10-1Е, която можеше да се побере в  пазарна чанта, съдържаше над 700 оригинални чарка. Какво значи това? Ако вземем примерно един транзисторен радиоприемник от онези години, сравним по обем и тегло със записвачката, в него над 90 % са стандартни транзистори, кондензатори, резистори, които единствено трябваше да се доставят и монтират на платка и сглобят в кутия и ето ти готово радио. 
 Като споменавам, че трябваше бързо да внедряваме нови изделия,  то за тях следваше ускорено да се създаде техническата документация. Това се извършваше от колегите конструктори, разположени в залата, намираща се  срещуположно на технологичната. Началник на конструктивния отдел тогава бе инж. Гавраил Бояджиев с ръководители на конструктивни групи инж. Йордан Бъневски и инж. Георги Рашков. Между конструкторите се открояваше инж. Атанас Богоев, който по това време бе отговорен конструктор на ел. механичните броячи. Името на инж. Богоев трябва да се запише в аналите на завода и за това, че беше най-дълго заемащ длъжността главен технолог, както и за това, че беше най-дълго служител на предприятието за времето от основаването му, та чак до неговото закриване.
Своеобразното разнообразие на новите изделия изискваше и прилагането на голям обем от разнородни технологични процеси. Освен класическото механично обработване чрез разкрояване, струговане, фрезоване, свредловане, шлайфане и др., имаше леене в пръст, леене под налягане на т. н. пресгуси, коване чрез пресоване, заваряване, щанцоване, огъване, шприцоване на пластмаса, пресоване на термореактивни (бакелитни) детайли, вулканизация на каучукови детайли, термообработване под вакуум, галванични покрития, полиране, боядисване и прочее.

 На всичко отгоре пак по времето на моето постъпване в завода започна строителството на нов голям триетажен производствен корпус, както и шестетажна административна сграда.
Попаднах в един водовъртеж, който ме повлече във фунията си. На мен, може би като най-младия и все още не забравил теорията на машиностроителното инженерство, освен че трябваше да проектирам щанци, щампи, пресформи, кондуктурни приспособления, ми бе възложено да водя внедряването на новите машини, съвместно с отделите на Главния механик и Главен енергетик с началници Иван Андонов и Никола Абаджиев. Няма да забравя как първият пресгус монтиран в леярното отделение отля с един удар първите два корпуса на електро механичния брояч. Това стана, след няколко дена напрегната работа, в 3 часа сутринта в присъствието на леяри, механици и началника на механичния цех Владимир Елдъров. С тази машина се сложи край на редица проблеми свързани с отливането на много детайли от цинково алуминиева сплав, които тормозеха производството и най-вече началника на цеха. След като разпуснахме всички присъствуващи на събитието да си ходят по домовете в тая късна доба, Владо ми стисна ръката леко възбуден:
– Знаеш ли, като шеф не разрешавам употребата на алкохол, но случая трябва да се полее, макар с потъпкване на всички разпоредби. Хайде ела с мене.
Качихме се в неговата канцелария. Извади едно 700 грамово Узо, рядкост за онова време, което поля подобаващо пущането на пресгуса. На Елдъра му беше лесно – живееше на две крачки от завода, а аз да му мисля...
Следващите няколко дена обучавах двете момчета от леярното отделение, които щяха да работят на две смени на новата машина. Бяха яки, опалени от жегата в леярната млади мъже, веселяци. От дума на дума приказката се завъртя за рибарлъка.
– Опитвал ли си жабешки мръвки? – ми бе зададен директно въпроса.
– Не. Чувал съм, че тук в Пловдив, в някои заведения са предлагали жабешки бутчета, но аз съм новак все още в града.
– Добре. В други ден, след почивните дни, в понеделник, след работното ти време заповядай, ако обичаш, при нас.
Към пет след обяд влизам в отделението на леярите. Бяха няколко човека насядали на един тезгях, а отгоре – голяма дълбока  тава от алпака, взета навярно от заводската столова, почти пълна със зачервени, обработени с олио, червен пипер и други подправки жабешки деликатеси, изпечени в голямата електрическа пещ на леярната. Сега, като си припомням онова далечно време, все още усещам вкуса, аромата на мръвките от тавата и атмосферата създадена от няколкото прекрасни приятели  леяри.  
Рибарството, за което стана дума, ми направи впечатление, че беше разпространено занимание сред хората, работещи в завода. Може би поради минаващата през града Марица, с множество разлети вирове и зелени островчета по цялото й протежение, по които от ранна пролет се чуваше жабешкото крякане и въдичари накацали с пръчките си покрай брега, на няколкото моста и по островчетата. А имаше една група заклети рибари в завода начело с Иван Векиев – завеждащ капиталното строителство, началникът на инструменталния цех Черногорски и още пет-шестима, които вземаха платен отпуск, за да се изнесат на палатки някъде из вировете на Родопите. Директорите им знаеха крастата и въпреки, че създаваха известни затруднения с груповото си отсъствие, благосклонно ги освобождаваха за десетина дни. След подобни излети се разказваха техните „лакърдии“.
Черногореца кара колата, мисля че беше Москвич комби, напълнена до горе с рибарски такъми, а до него Векията му навигира пътя.
– Ту-ту-ту – му вика Векиев, който имаше проблем с говора, а колата лети с пълна газ – тука тря-тря-трябваше да за-за-за-завиеш адаш!
– Пел-пел-пел-пелтек с пел-пел-пелтека ти, не мо-мо-мо-можа ли по-навреме да ка-ка-ка-кажеш! – му се кара, след като разклонението бе подминато,   седящият на задната седалка Никола Абаджиев, който беше вторият в завода с подобен говорен проблем. Имаше и трети – Иван Деведжиев от разкроечното отделение.

  През един следобед работещият на съседната зад мен чертожна дъска колега Запрян Кръстев ми се обажда като на пожар: 
      – Шефът Кошеров те търси под дърво и камък и те чака пред 160 тонната винтова преса. Бягай! 
    Само преди няколко дни, след двуседмично съхнене на циментовия фундамент беше пусната машината в работа. Беше първата машина монтирана на приземния етаж в новото хале. Удара, който стоварваше т. н. бабка на пресата върху масата й беше с огромната сила от 160 тона. Ако няма стабилен фундамент и амортисьор под него всеки ход на машината щеше да предизвика лек земетръс наоколо. За амортисьор служеше пласт от пясък, върху който бе излят бетонен блок с размери два на два метра и дълбочина метър. Наближавайки пресата виждам, че доста народ се е насъбрал около нея, а в средата – производственият директор Златарев, шефът ми и главния механик Ив. Андонов. Какво ли съм сгафил? – ми мина през главата, понеже цялата операция по ситуирането, фундаментирането и пущането в експлоатация на пресата беше мое творение. Освен това машината изковаваше заготовките от стомана на хидравличните вентили, заемащи значим дял от готовата заводска продукция и всеки ден, без да работи обричаше плана на завода на провал.
– Станала е беля – се обърна към мен Кошеров. – Знаеш, машината е стара и морално и физически. Дошло е времето да се изхаби ходовият винт и да се откърти част от едната витка. Имаш пълното съдействие на главния механик, след демонтаж на винта да дадеш заключение може ли при нас, на наша стругова машина да се изработи нов винт. И ако може, направи работен чертеж и се включи в помощ на главния механик, щото по най-бързия начин да се пусне пресата в ход.
Винта не беше прост винт. Самата преса носеше неговото име – винтова  фрикционна преса. Дължината му беше около метър, а диаметъра около 18 сантиметра. Другата му характеристика бе, че е с четири ходова квадратна резба.
Първата ми работа се свеждаше да разбера какви са  размерите на най-големия струг в завода, може ли да обработи такъв едрогабаритен детайл и най-важното имаше ли нужната окомплектовка за нарязване на четири ходовата резба.
Указа се, че има подходяща машина и то в отдела на главния механик, а след непродължително ровене в разни сандъчета открихме и въпросните окомплектовки. Да се настрои струг за нарязване на резба с определена стъпка се иска малко математика и подреждане на няколко зъбни колела с точно определен брой зъби. Хората на бай Иван Андонов бяха практици, а не математици, в това число самият той без техническо образование ръководеше отдела благодарение на многогодишния си опит по ремонта на металорежещи машини. Правеше ми впечатление, че когато измерваше с шублер диаметър на отвор или вал казваше „вътре, вътре“ или „вънка, вънка“. В крайна сметка, с малко математика от моя страна, настроихме струга и сина на компресьориста бай Георги Шушулов – стругаря Павел Шушулов престърга четири ходовия винт на пресата.  На другия ден пресата вече работеше. 
      Тук е мястото да отбележа, че не само Шушулови бяха от едно семейство. Бих определил завода като семеен, заради многото родове и родственици работещи тук. Ще спомена малка част от тях. Семейство Ночеви бяха трима: бащата бай Тончо, синът инж. Петър Ночев и дъщерята Елена. При сем. Бояджиеви, освен инж. Гъльо Бояджиев и съпругата му Цвета, тук работеше и брат му. По двойки бяха сем. Георги Рашкови, сем. Коста Мандулови, сем. Георги Траянови, сем. Павел Иванови, сем. Христо Влашеви, сем. Атанас Йорданови, братята Стефан и Иван Иванови, братята Стефан и Митко Шашеви и други. И това беше в основата да има съдружие, сплотеност и приемственост в заводската общност.
В малкия колектив, какъвто заварих в завода, хората от чистачките, и портиерите до началниците и директорите се знаеха по имена и клюката бързо се завърташе.
Върви Мичето Копринкова, по това време директорска секретарка, през двора на завода. Строителните работи са в стихията си. Изкопчии копаят каналите за отпадните води на новия корпус, само главите им стърчат над земята.
– Ейй, глей, глей кво минава над нас. Ех да  можех да я...
Мичето чува , спира се и се надвесва над нахалника:
– Хайде де! Излез и да започваме, ама тука, ако ти държи!
Мария беше дребна симпатична широко скроена и вечно усмихната женица, но както се казваше беше „цапната“ в устата. Псувнята за нищо я нямаше. Но иначе беше мъжко момиче и можеше да постави всеки на мястото му, какъвто беше и горният случай.

Имахме си и нещо като барон Мюнхаузен в лицето на бай Сивко Чуренлиев, когато разказваше своите преживявания. Корена му се криеше някъде из родопските паланки.
– Излезли сме с приятел си на ловжалък в планината в моя край. Изморени сядаме на един голям кръгъл камък. Ама плосък като тепсия. По някое време, както гледахме надолу към склона, се озовахме с лице към върха – на 180 градуса. Скачаме. Изпод камъка се източи огромен смок, който явно се е бил навъртял на кравай отдолу. Събудили сме го и той се развъртял... – нареждаше много уверено в истинността на случилото се пред заобиколилите го слушатели, бай Сивко.

Главен счетоводител на завода бе Рафи Бояджиян. Пълничък, с кръгло румено лице, среден на бой и на преклонна възраст, ерген. Държеше финансовите юзди на завода здраво, така че трудно можеш да отчетеш някоя командировъчна заповед в своя полза, или да отидеш в командировка със самолет до Варна, например. Не, даже и спален вагон не даваше, а само влак втора класа. Но по душа Рафи бе добряк. Всеки, на когото трябваха пари на момента, отиваше при него. В който джоб да бръкнеше вадеше по някой лев. Имах отлични служебни контакти с него и срещу една Нова година реших да му пожелая приятно и весело посрещане.
– Благодаря ти – ми рече с тъжна усмивка. – Вярвам, че го правиш от добри чувства. Да знаеш колко е тежко да чакаш всеки празник сам, между четири стени...Щастливи сте вие, че имате семейство, любими хора,  с които да споделите хубавите новогодишни дни...
Дълбоко се запечати в съзнанието ми болезненото откровение на главния ни счетоводител.

Не ще пропусна да опиша и моя началник инж. Кошеров. Няколко години го деляха до пенсиониране. С многогодишен опит – инженер, от всякъде. Въпреки възрастта поддържаше на високо ниво теоретичните си знания, за да изложи обосновано твърденията си. Беше търсен извън щатен сътрудник на съда по заплетени съдебни случи. 
Започнал следването в Германия.  Втората световна го сварва в трети курс, когато Родината го призовава под бойните знамена на Западния фронт. След войната продължава обучението си в Чехия, понеже бившия му университет попада в западна Германия. Владееше немски, чешки, руски. Ерудит, със завидно чувство на хумор, владеещ риториката, ораторското изкуство.
Всеки понеделник при главния инженер Стефанов се провеждаше технически съвет, разглеждащ възникнали производствени проблеми. Става началникът на монтажния цех Мильо Богданов и се оплаква, че на някакво си приспособление нещо му се клати. Зам. директорът Стефанов със сериозен тон се обръща към Главния технолог Кошеров:
– Какво ще кажете по казуса, инженер Кошеров?
През цялото това време бай Ангел стои отпуснат на стола с притворени очи. След въпроса леко се размърда, с поглед оглежда насъбралите се и съвсем в неговия стил рече:
– Те и на коча мъ...те се клатят, инженер Стефанов, но не падат! –  като наблегна на коча и на висящите му принадлежности, след което аргументирано изложи нормалността в поведението на приспособлението и защити безапелационно качеството му, в което качество се бе усъмнил началника М. Богданов.
Бях благодарен на орисниците ми, че ме пратиха в началото на професионалния ми път при инж. Ангел Кошеров! Поклон и преклонение към всичко, което ми показа и на което ме научи. 

   Нищожно малко от моите първи години в завода за пневматични и хидравлични прибори разказах. Не споменах за лулата на Мильо Богданов, с която приятно ароматизираше, където минеше иначе вмирисаните с машинно масло цехове. Не разказвам за шефа на ТРЗ (отдел труд и работна заплата) Лазар Лазаров, сътрудник на радио Пловдив, привлечен там като такъв заради басовия си тембър и разказваческите способности, майстор на вицове, но и прочут сред хората в завода с голямата ножица, с която режеше трудовите норми. Не споменавам и за Петко Базитов, ръководител на диспечерите, който вечно обещаваше да черпи с боза, ако по график примерно някой си издължи бройката било като доставки, детайли или други комплектовки. Не споменавам и за големия на бой и по душа Наско Йорданов, отговарящ за шприцоването на пластмасовите детайли, който първи започна частен бизнес по неговата пластмасова специалност.
     Много, много прекрасни и колоритни мои колеги, работници и служители от Пе Хе Пе-то пропущам в разказа си. Да ме прощават. 
    Не ми е мерак да описвам, как от най-модерно и съвременно производство на флопи(гъвкави) дискови устройства, предназначени като периферна памет на произвежданите у нас и първи в източния блок персонални компютри, се стигна до разграбването (за успокояване на простолюдието се наричаше масова приватизация, даже работническо-менажерска) и в крайна сметка до ликвидацията на Пе Хе Пе-то. Ясно ми е, че както е рухнала и се е затрила империята на Александър Македонски (да ме извинят братята Северни македонци за тежките думи: рухнала, затрила) или  империята на инките, така и при нас, особено при нас подчертавам (кои ли сме ние?), не може да останат нещата вечни. Има еволюция, прогрес, развитие, през което развитие по нашите  географски ширини за съжаление изтече много мътна вода, с много наловена риба,  но не и от  „работниците менажери“... Като гледам там, където над 800 човека работеха в един прекрасен колектив и си изхранваха семействата, а сега на това място се мъдри  натруфена, цветно  осветена, без прозоречна, оградена със скъпо ковано желязо сграда на игрално казино, в което ще се подвизават предполагам, не скромни трудови хора, и ще се произвеждат вътре, зад тежките двери, не човеко полезни блага, ми се ще да викна като Ботьова "... но млъкни сърце!"...
   Е, питам, става ли разказаното от мен да заеме подобаващо място в темата на академичната докторска дисертация? 






вторник, 24 април 2018 г.

На майка ми




Автор:
д-р А. М. Ангелов

Лягам аз в среднощен час,
ала сънят ми бяга някъде на вън,
прогонен сякаш от злокобен, страшен глас.
За да запълня времето от нощта  без сън,
връщам назад лентата житейска аз.
А тя, лентата, чертае ясно пътя ми изминат
от детството безгрижно, та чак до старини достигнати.
Останал без сили от нощта кошмарна,
в полусън задрямал съм за малко
и мярнах те за миг, о-о скъпа майко,
в някаква безлична тълпа от хора.
Но изведнъж изчезна ми от взора –
загубих те отново в тълпата сива.
О-о миг блажен, очакван, желан и ярък,
защо не продължи, защо бе тъй жестоко кратък!?
……………………………………
Сепнах се. И отново по житейската жица
летях със скоростта на птица,
мислейки колко мъки си видяла,
колко трудности си изживяла
през дни и нощи – цял век,
за да ме направиш ти такъв
какъвто съм сега – ЧОВЕК!
Видях се вече възмъжал,
през учение голямо преминал
малко или много помъдрял,
и спътница до мен избрал.
За свекърви и снахи
светът е пълен с поговорки и думи зли,
но снаха си с любов прие я,
и синовна обич сподели с нея.
Затуй месецът ни меден с години продължи
догде, майко, сред нас беше ти!
С любимите си внучки в грижи и в радост беше,
от това спокойно животът  ни течеше.
После годините дълго що доживя,
пораснали правнуци, майко, ти видя.
……………………………………
Отиде си от този свят с изпълнен дълг до край,
изпратихме те всички с мъка и печал,
с молитви душата ти да иде в отвъдний рай!
За нас бе ти упование, човешки идеал!
Няма вече майчина усмивка, която домът ни да озари…
Няма вече майчин взор, който радост сред нас да възцари…
Ще остане само споменът ни драг,
за характера ти, майко, много  мил и благ!
…………………………………………
Но съмва веч и губя аз надежда,
че отново ще те видя тъй безгрешна,
макар за миг в сивата тълпа човешка…
О-о ще ли пак се срещнем, майко мила,
или съдбата друго е отредила:
прах с прахът ти кога се смеси
и  пръста земна моят прах с твоя кога размеси,
това навярно да бъде голямата ни среща
със теб, майко и с твоя син любящи!



                                                          Твой син Ангел.
 Пловдив  
16. 02. 2003 год.







понеделник, 11 септември 2017 г.

Ти си



Текст и илюстрации
М. Д. Милев

Ти си малка пойна птичка,
ти си славей, гургуличка,
ти си гълъбче, което
волно рее се в небето!
Ти си пъстрокрилата калинка,
литнала над горските малинки,
над зелен здравец
и над ситни боровинки!
Ти си цветенце в градинка,
като уханната иглика,
като росна перуника –
това си ти!


 – А името ли? –
Името ти е МОНИКА!



петък, 14 юли 2017 г.

В морската градина


Текст и илюстрации
М. Д. Милев

„Пазителка на спомени красиви!
Малка пейка!...“
    П. Филипова

На пейката, малката,
под блясъка на лампата
две сърца млади, зелени
седяха притаени.
Какво ли са си мечтали,
каква ли клетва  си дали? –
свидетел им бе лампата
и пейката, малката.
……………………







Днес пак са там двамата
да търсят пейката, лампата –
навярно те пазят спомена още
за ония нежни лунни нощи,
за морската градина
в която младостта премина.
Морно да поседнат,
в очи да се погледнат
и като пред олтар да кажат
изповед интимно важна,
как през дните отминали
клетвата си съхранили!
............................................
На пейката, малката,
под светлините на лампата
седят отново двамата…




събота, 17 юни 2017 г.

Лист отбрулен

Текст и илюстрации
М. Д. Милев


Лист отбрулен. Кой знай де го вятърът завлече? – беше написал нашият чирпанлия Пею Крачолов за такива като нас кореняци каратерзилерци, запокитени в старото Фелибе. И сега, подобно на Яворовите арменци – изгнаници клети, в край чужди събрани, пият и пеят.... – гитенци на така наречените землячески срещи...
Защо ни се пълнят и навлажняват очите когато се виждаме в някоя кръчма било на чаршията в Чирпан, или в големия Пловдив? Заради общите си корени, си мисля. Заради ония незабравими детски години минали по сокаците на селото ни или по къра гитенски. Заради онези простички по селски, но душевно богати хорица: баби с дълги фустанели, пъстри престилки и черни забрадки усукани по набраздени лица, брадясали дядовци с рошави мустаци и възлести пръсти на жилави ръце, и грижовни, все забързани бащи и майки, които ни направиха човеци!

И не само корените, впили се в сухия чернозем на роден край, ни свързват. Всеки иска като на близък, като на брат да сподели, да излее спотаени тъги и неволи или изживени радости от своето битие. Ей за това, да не загубим себе си в забързания свят, се събираме и си обещаваме, стискайки си здраво ръце за довиждане, че живот и здраве, догодина пак ще повторим гитенската среща.



петък, 30 септември 2016 г.

Промоция



Текст и илюстрации
М. Д. Милев


Студент, абсолвент
и накрая 
то се знае:
тога, шалче  и квадратна шапка.
Следва промоция,   
емоция
и в ръка червена папка.
В нея е документа –
диплома заветна.



Там по европейския стандарт,
младежът вече е магистрат
и през текущата година
става лекар по дентална медицина.
Но за да практикува
зъби да лекува,
не може
без клетва Хипократова да положи.

Да му пожелаем здраве,
да му върви по вода
и попътен вятър в това,
което за напред ще прави:
да няма екстракции,
по-малко обтурации;
да са пациентите щастливи
от  усмивките красиви!
             ЧЕСТИТО!
 





петък, 12 август 2016 г.

Бебетата на Копринка



Текст и илюстрации
М. Д. Милев


Беше вторник, надвечер. Спирам се с букет от рози пред дворната вратичка, вдясно на която е закачено шперплатово табло с обяви. На бял лист, с едри кръгли букви, на ръка, са написали:

Родените днес в Родилното отделение на Втора градска болница:
-  .....................................,            
-  Христо    Иванов от майка Иванка Черногорска,
-  Николай  Иванов  от майка ......,
-  Надежда Митева от майка .......,
-  ................................,
и т. н.
Списъкът съдържаше имената на бебетата и майките им, както и габаритите с които са се родили – тегло, ръст.   Болницата се  намираше в Кючук Париж, на първия светофар след жп надлеза, в ляво. Тогава в града имаше само този транспортен жп надлез, свързващ Кючука с Филибето.
На следващия ден, с кутия шоколадови бонбони, влизам в залата намираща се на третия етаж на бившата фабрика Копринка*. Тук беше настанен Технологичният отдел, в който отпреди няколко месеца се подвизавах като конструктор на инструменти. Най-напред ще почерпя шефа  -- си казвам и се отправям към бюрото му. Преди мен, обаче, са ме преварили двамата Ивановци и те с кутия шоколадови бонбони в ръце.
– Каква е тая опашка, бе момчета? Що сте се наредили като новобранци пред старшина? – се обръща към трима ни с характерния си хумор Кошера (инженер Ангел Кошеров – Главен технолог по онова време на Завода за пневматични и хидравлични прибори или „Пехепето“,  както пловдивчани казваха на завода).
Засмени до уши, леко подпухнали от снощната  почерпка и поливка, обясняваме....
…………………………………
Ето ти феномен, ето ти чудесия: аз съм зад чертожната дъска до прозореца на западната редица от конструкторски дъски с пантографи, зад мен е единият Иван – Черногореца, а в дясно, на бюро от средната редица на технолозите е другият Иван. Събрани най-случайно и произволно,  в един не малък град (с близо 300 хиляди жители – втори след столицата ),  в един завод (тогава в града работеха десетки заводи), в един отдел (имаше около седем-осем отдела в завода), в една зала от старата фабрика Копринка, на едно и също работно място, тримата колеги станахме за първи път родители, бащи на бебетата Христо, Николай и Надежда родени в една и съща болница (в града се наброяваха четири-пет болници), в едно и също родилно отделение и в един и същи ден.
Този ден не се забравя!
Беше 12 август 1969 година.



* Когато са изграждали фабриката за точене на коприна от пашкулите на копринената буба, са я разположили целево извън градв, в близост до бирената фабрика Каменица. Улица Богомил е била канал за оттичане на отпадните води отделящи се от двете фабрики (в момента терена, може би, попада към централна градска част???). След преустановяване на дейността, в сградата на Копринка, започва производство на битови водомери и след отчуждаване на няколко околни парцела се преименува в Завод за пневматични и хидравлични прибори. Сега и завода, и бирената – Каменица, и сградата на Копринка  са вече история...











      Това остана днес (м. юли 2016 г.) от Копринка: когато дойдоха багерите и  когато си                                                                                  заминаха…